Росица Георгиева Танова, Магистърска програма „Социална работа с бежанци и мигранти”
Според определението на Световната здравна организация здравето е „състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг“. В този смисъл бежанците са особено уязвима група, предвид неблагополучията, с които се срещат, бягайки принудително от родните си места, и трудностите на живота в изгнание. Политическото преследване, подлагането на физически мъчения, лишаването от свобода и тежките условия в затворите, насилието и недоимъкът в резултат на военни действия са все фактори, които влияят негативно върху здравословното състояние на хората, избрали да потърсят убежище в друга държава. В допълнение на всичко изброено е трудният, опасен и несигурен път на бягството, пребиваването в бежански лагери, загубата на близки. Пристигането в държавата, в която се подава молба за международна закрила, поставя, от своя страна, нови проблеми. Те са свързани най- често с несигурността дали ще бъде получен бежански статут, с наличието на юридически и бюрократични трудности при събирането на членовете на семейството, с адаптацията към новата среда (език, културни, религиозни и други различия) и нерядко с враждебното отношение на приемащото общество. Всички тези особености, специфични за бежанците, засягат едновременно и трите основни характеристики на тяхното здрав, формулирани в горепосоченото определение, а именно физическия, психическия и социалния аспект.
Ако се позовем на Всеобщата декларация за правата на човека, нейният чл. 25 (т.1) гласи, че „всеки човек има право на жизнено равнище, включително прехрана, облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържане на неговото и на семейството му здраве и благосъстояние“. От тук следва, че правото на здраве е основно човешко право, което всяка държава е длъжна да гарантира на хората, намиращи се на нейна територия, независимо от техния статут. В България осигуряването на здравни услуги за търсещите и получили закрила е уредено чрез няколко нормативни документа – Закона за здравето, Закона за здравното осигуряване, Кодекса за социално осигуряване, а по отношение на бежанците – в Закона за убежището и бежанците, Наредбата за условията и реда за сключване, изпълнение и прекратяване на споразумението за интеграция на чужденците с предоставено убежище или международна закрила. Наличието на нормативна база обаче далеч не означава, че предоставянето на определени права е равносилно на тяхното реално ползване.
Основните пречки, които възпрепятстват адекватния достъп до здравеопазване на бежанците не само в България, но изобщо в страните от Европейския съюз, са: затруднена комуникация; езикови и междукултурни бариери; липса на информация относно функционирането на националната здравна система на приемащата държава; недостатъчно познаване и подготовка за посрещане на специфичните нужди и очаквания на бежанците от страна на медицинския персонал; липса на доверие. Макар че тези проблеми са идентифицирани преди повече от 20 години от Европейския съвет за бежанците и изгнаниците, не би било преувеличено да се каже, че за България те са съвсем актуални и към настоящия момент.
За да се характеризират накратко особеностите на достъпа на чужденците до здравни услуги в страната ни, преди всичко трябва да се уточни, че той зависи от техния административноправен статут. Съгласно чл. 29, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, чужденците, които се намират в производство по предоставяне на международна закрила, имат право на здравно осигуряване, на достъпна медицинска помощ, безплатно ползване на медицинско обслужване при условията и по реда за българските граждани. Техните права са гарантирани от Закона за здравното осигуряване и са за сметка на републиканския бюджет. За разлика от тях лицата без гражданство нямат право на здравно осигуряване и нямат достъп до безплатно ползване на медицинско обслужване по време на производството по разглеждане на молбата им за предоставяне на статут по Закона за чужденците в Република България. С други думи медицинската помощ за тази група хора зависи от възможностите им да си платят за нея. Лицата с предоставен статут на бежанец или хуманитарен статут от своя страна имат право на здравно осигуряване, за което обаче те отговарят сами, т.е. то вече не се поема от държавния бюджет. Техните права се изравнени с тези на българските граждани, но на практика те трудно се възползват от тях. Голяма част от получилите статут лица срещат затруднения при намирането на работа, още повече пък на такава, която да им осигури достатъчно доходи и съответно възможности за плащане на осигуровки. След напускането на регистрационно-приемателните центрове на ДАБ те трябва да си намерят жилище, което значително увеличава разходите им. Нерядко получилите международна закрила не знаят, че след гражданска регистрация и генериране на ЕГН е необходимо да свържат здравноосигурителния си статут с този от времето на процедурата, когато са разполагали с личен номер на чужденец и здравните осигуровки по него са покрити от държавата. Правилно и навременно получената информация в случая е много важна, тъй като ако процедурата по синхронизиране не се инициира, системата на Националната агенция по приходите може да отчете, че има несъществуващи задължения за плащане на здравни осигуровки за предходни години и съответно лицето не получава достъп до полагащите му се здравни услуги.
Друго сериозно предизвикателство е отказът на българските лични лекари да записват бежанци като свои пациенти. Съществена причина за това е затруднената комуникация между лекар и пациент във връзка с езиковата бариера и нуждата от преводач по време на прегледите, което не е лесно осъществимо, а и отнема повече време. В допълнение, в случай на заминаване на бежанците извън България личните лекари няма как сами да дерегистрират тези лица от пациентските си листи и съответно капацитетът на практиката им остава запълнен, а това затруднява записването на нови хора. Особено наболял проблем е липсата на достатъчно педиатри, които да осигуряват медицинско обслужване за децата на бежанците.
Тук е мястото да се отбележат безпрецедентните предизвикателства, които постави пандемията от COVID-19 през последните две години. Като основни проблеми, пред които бяха изправени бежанците в тези условия, могат да се маркират: отказ за предоставяне на медицинска помощ, отказ за транспортиране с линейка и отказ за прием в лечебно заведение дори и при лично заплатен от тях транспорт. Така изброените трудности съществуваха и за българските граждани, но за чужденците допълнително се наслагваха недостатъчната информираност относно правата им по време на пандемия и неефективната им комуникация с лекарите заради невладеене на български език. От друга страна, като пример за приложена добра практика в България може да се изтъкне даденото право на търсещите закрила, пребиваващи извън регистрационно-приемателните центрове и изгубили работата си в резултат на създалата се обществена ситуация, да бъдат временно настанени отново в тези центрове след писмено кандидатстване и преминаване на 14-дневна карантина. Наред с това бежанците бяха включени във фазите на ваксинация при изразено тяхно желание по същия начин, както и българските граждани.
Достъпът до здравеопазване е един от много важните индикатори за ефективността на интеграцията на бежанците в съответното приемащо общество. От 2017 г. в България съществува Наредба за условията и реда за сключване, изпълнение и прекратяване на споразумението за интеграция на чужденците с предоставено убежище или международна закрила, която по своята същност представлява нормативната рамка на интеграционния процес в страната ни. Тази наредба отрежда водеща роля на местните власти и на регионалните структури на редица държавни институции. Съгласно чл. 14 кметът или определено от него длъжностно лице имат отговорността да информират човека, получил международна закрила, за възможностите за избор на личен лекар на територията на общината и да уведоми съответните регионална здравна инспекция и здравноосигурителна каса за сключеното споразумение за интеграция. Регионалните здравни инспекции трябва да осигурят на лицето, сключило споразумение за интеграция: информация относно реда за провеждане на задължителните имунизации и реимунизаци и съставянето на план за провеждането на такива (само докато човекът все още няма личен лекар); информация за профилактични прегледи и изследвания и съставянето на план за тяхното извършване; информация относно правото на достъп до здравни дейности по национални и регионални здравни програми; информация относно здравните изисквания за прием в детски градини и училища; извършването на противоепидемични мерки при необходимост. Поради липсата на бюджет и политическа воля обаче, въпросната наредба остава с много тясно приложение.
Вакуумът, който се получава в резултат на недостатъчното изпълнение на задълженията на държавата към лицата, получили международна закрила, се запълва до голяма степен от активната дейност на редица неправителствени организации. Българският Червен Кръст (БЧК), Каритас София и Съветът на жените бежанки в България (СЖББ) предоставят хранителни стоки, лекарства и финансово подпомагане. Изключително важна също така е ролята на програмите за социална медиация, чрез които се оказва подкрепа на получилите закрила в техните усилия за адаптация към една непозната за тях здравна система. Културните медиатори и социалните работници осигуряват информация, подпомагат регистрирането на чужденците, както и преодоляването на езиковата бариера между тях и лекуващите ги лекари. Много полезно средство са горещите линии (като например тази на БЧК), както и онлайн платформите (migrantlife.bg на Фондация за достъп до права – ФАР), на които се дава информация на няколко езика, включително в последните месеци на руски и украински, относно медицинското и здравно обслужване в страната ни. Освен това е важна и правната подкрепа, която се предоставя от Български хелзинкски комитет, Център за правна помощ „Глас в България“ и ФАР.
В заключение може да се обобщи, че основните проблеми, свързани с достъпа до здравеопазване на получилите закрила в България, са липсата на достатъчно информация на разбираем език и неефективната комуникация с медицинските лица, лиспата на процедури за дерегистрация, липса на педиатри. Дейността на неправителствения сектор в тази област е много важна, но не може и не трябва да заменя ролята на държавата, а по-скоро следва да я допълва. Належащо е преди всичко повишаване на информираността и чувствителността на обществото ни за проблемите, пред които са поставени бежанците, както и по-активна ангажираност на държавните институции и местната власт, особено от момента, в който те получат официален статут на закрила. В крайна сметка успешната интеграция на тези хора е от полза не само за тях, но и за общностите, в които те се установяват.
Библиография:
Добри практики за интеграция на бежанци: http://www.bcrm-bg.org/
Еднакви в различието: https://caritas.bg/
Наръчник за интегриране на лица с предоставено убежище или международна закрила в общините: https://www.redcross.bg/
Good Practice Guide on Health for Refugees in the European Union: https://ec.europa.eu/
Достъпът до здравеопазване на бежанците и лицата без гражданство по време на пандемията: http://www.farbg.eu/
Закони и нормативни разпоредби от законодателството на РБ: https://justice.government.bg/home/normdoc/2127837184