Диана Димова, Фондация „Мисия Криле“: Това, което ни дадохте, е надежда

Диана Димова, Фондация „Мисия Криле“: Това, което ни дадохте, е надежда

Ваня Иванова

Диана, здравейте, благодарим за възможността да почерпим от Вашия опит и работата на Фондация „Мисия Криле“. Бихте ли се представили за читателите на Академичния бюлетин?

Завършила съм бакалавърска и магистърска степен по социална работа в Пловдивския университет и може да се каже, че целият ми съзнателен, професионален живот е в тази сфера. Това са вече 22 години в подкрепа на деца и семейства, които са в уязвима ситуация. Работата с бежанци е нещо, което се появи спонтанно, първоначално съм участвала като доброволец пет-шест години от първата вълна през 2013 г. В началото на 2019 г. получихме покана от УНИЦЕФ да започнем един систематичен проект за идентифициране и подкрепа на жертви на насилие, основано на пола, сред търсещите закрила, бежанците и мигрантите. Така, дейността ни започна и продължи да се задълбочава и в тази посока, до откриването на консултативен център в Харманли през март 2020 г. В Стара Загора имаме комплекс за социални услуги за семейства. Ние сме лицензиран доставчик на социални услуги за лица във висок риск; майки с малки деца; търсещите убежище. Дейностите ни са много интензивни. Работим с колеги психолози, социални работници, стремим се с нашата експертиза да бъдем полезни.

Кажете още малко за програмата по социална работа в Пловдивския университет, която сте завършили.

Ние бяхме първият випуск на тази специалност „Социални дейности“ в Пловдивския университет. Това, което ме привлече, е желанието ми да помагам на деца и семейства. Може да се каже, че съм от зората на развиването на тази професия в страната, социалната работа. Имам няколко специализации. Едни от най-ценните и полезните за мен са професионалният ми курс по супервизия към Института по социални дейности и практики и първо ниво „Семейно консултиране“ към Института по фамилна терапия, където продължавам второто ниво „Фамилна терапия“. Така с развиване на различни компетенции се опитвам да бъда полезна на хората.

А как точно започнахте да работите с бежанци?

Темата се появи през 2013 г., в края на лятото, когато започна първата вълна, никога преди това по никакъв начин не съм се докосвала до тази проблематика. Беше ново и за мен. Някакъв личен импулс в ситуация, в която видях, че хора бедстват и имат нужда от помощ, и се включих, никой от нас не е мислил, че това ще се развие и в професионален план. Искахме да бъдем на първа линия и да помогнем на хората и така шест години много интензивно. Работила съм изцяло като доброволец. Ние бяхме една група от около 20 човека в Стара Загора, които активно се въвлякохме на място в Харманли и тук в нашия град. В един момент имаше около 300 човека, които живееха на външни адреси в Стара Загора. Много от дейностите ни тогава се прехвърлиха тук на място. Помагахме на получилите международна закрила да се устроят, да намерят работа, имаше хора със заболявания, бременни, най-различни ситуации, регистрация в полицията, изгубени деца, какво ли не.

А бихте ли разказала за този импулс за мобилизация тогава през 2013 г.?

Аз никога няма да забравя как една сутрин се събудих, мои познати във Фейсбук бяха качили клипчета на деца, които буквално умираха от химическите атаки в Сирия, които се бяха случили на 21 август 2013 г., значи това е било на 22-ри сутринта. Това толкова ме шокира, влязох в YouTube и започнах да търся какво се е случило. Имаше над 200 клипа на умиращи хора, много от тях деца, от тези химически атаки. Това нещо повече от 10 дена беше толкова живо пред очите ми, че аз просто дори не можех да спя, толкова ярка за мен беше цялата картина. Следях новините и един ден казаха, че хората са започнали да пристигат на границата, бежанци да търсят убежище, започнало беше настаняването в едно бивше военно поделение в Харманли. Имам колеги от социалната служба в Харманли, с които работим по други случаи на трафик през годините. Те са настанявали хора при мен и аз очаквах просто да ми се обадят, за да потърсят помощ. И това се случи, няколко дни след това те ми се обадиха. Казаха, че имат 150 човека, нямат какво да ядат, че буквално полицаите дори се грижат за изхранването им на полеви условия. Това много ме шокира и разстрои. Обадих се на различни приятели, някои бяха тогава в Щатите, други бяха тук, писах няколко имейла и казах, че имам нужда някой да ме подкрепи да отидем, че са пристигнали бежанци, че има хора, които страдат и имат нужда. И на 30 септември си спомням или малко по-рано, това беше първият момент, когато ние отидохме в Харманли. И оттогава се започна. Хората бяха във военни палатки, постоянно докарваха нови и нови хора. Беше някаква тотална трагедия. И така всъщност за мен всичко тръгна от един импулс и обаждане на подходящите хора. После се включихме в това неформално движение във Фейсбук „Приятели на бежанците“, направихме си наша група „Приятели на бежанците – Стара Загора“ и тя продължава да е много активна. Това е една група от доброволци, които винаги са на линия и са съпричастни и готови да се включват и да помагат. И много ни се иска да съхраним този идеал, да не го институционализираме с нашите проекти, да запазим фокуса, да сме близо до тези хора, които наистина най-много се нуждаят.

А какво се случи с тези 300 човека, които се прехвърлиха от Харманли в Стара Загора? 

Някои си намериха жилища, тук има арабска общност, която ги подкрепяше, търсеше им апартаменти и ние бяхме тук и помагахме хуманитарно с всякакви възможности, които имахме. Наехме си помещение за склад, където приемахме хуманитарна помощ от различни организации и приятелски кръгове, пристигаща от Западна Европа, които изпращаха храни и дрехи от първа необходимост, одеяла, за да помагаме на тези хора. Повечето от тях заминаха. Имаше такива, които направиха опит да останат година-две, намериха си работа. Имаше хора с много хубави професии, искаха да си намерят работа, но не успяха да се задържат повече от година-две и всички те заминаха за Западна Европа.  Една от задачите ни освен пряко да се въвличаме, като помагаме на конкретни хора да се справят с трудни житейски ситуации, е да променяме нагласите в обществото към бежанците, да привличаме съмишленици, защото колкото и да се опитваш да помогнеш на един човек, той ще се придвижи две-три стъпки напред и ще продължи сам. Нашата идея е да променим  средата, контекста, отношението на хората.

Какво според Вас е важно да се знае за социалната работа?

Социалната работа е фокусирана върху това да овластява, тя има основна задача да помогне на хората да станат самостоятелни и независими. Ние не сме полезни, когато дълги години стоим до тези хора като патерица. Това е парадоксът на нашата професия – да останем без клиенти. Ние се борим за това, но няма как да се случи, защото винаги има изоставени деца, има хора, които са в криза. Нашата задача е да привлечем повече съмишленици, ресурси, подкрепа, за да можем да се справим по-лесно с тези предизвикателства. Най-трудното за нас, ние много сме си говорили и с групата от доброволци, е да се справим с очакванията и нагласите ни, че тези хора ще останат тук, че ние ще изградим приятелства, че ще видим как се развиват, как децата им растат. Имаше хора, на които децата се родиха тук, кръстиха ги на доброволците даже в знак на благодарност, което беше един много силен жест, но тези хора си заминаваха. Мислила съм си много пъти колко е важно да приемеш дори една среща с човека като съдбовна, защото тези пет минути, този един час, може да промени живота на човека, той да види, да усети, че има някой, който го приема като равен, че е добре дошъл, че има надежда и да бъде окуражен, че може да продължи пътя си и да намери място, което да усети като дом. Всички те остават някъде там, в спомените ни, в снимките ни, припомняме си, говорим си за тях. Затова е толкова важно, докато са тук и сега, да им дадем малко добро отношение, малко грижа и да ги окуражим по пътя, по който те сами са избрали да вървят.

А каква е ситуацията с бежанците в момента?

Сега работим с доста бежанци, които са избрали България за постоянен дом, което е различно от преди и това са най-вече хора, които не са от Сирия, те са от Пакистан, Афганистан, Иран, Ирак, Северна Африка. Изглежда те нямат такава силна общност в Западна Европа както сирийците в Германия и много от тях казват, че просто търсят сигурно място. И първата сигурна държава по пътя им, това е България, и много от тях са се устроили тук, децата им учат, хората си работят, борят се за правата си, така че сега подкрепяме тях, изграждаме даже и приятелства.

Като организация на терен Вие сте изложени на постоянна динамика и адаптация. От какво зависи Вашата работа? 

Нашата работа зависи от това, което се случва в региона в международен план и в страните им на произход. Когато се случи някакво събитие, примерно, сега си спомням миналия януари месец [2020 г.], когато имаше сериозен конфликт между САЩ и Иран, имаше вълна от иранци, които срещахме повече. Когато малко по-рано по т. нар. Балкански маршрут главно се придвижваха търсещите закрила, те не минаваха през нашия регион и потокът намаля. Има периоди, в които има повече хора от Северна Африка, от Афганистан, повече непридружени младежи, които са от Афганистан, Пакистан, които говорят по-редки езици, за които трудно успяваме да намираме преводачи. Освен външни събития има и събития на национално ниво, които се отразяват. Заради една промяна в Закона за убежището и бежанците през есента на миналата година сега хора, получили статут, са принудени да напускат по-бързо центровете на ДАБ след връчване на решението. Така през декември 2020 г. броят на хората, които бяха на външни адреси, беше около 100 души в Харманли. Много от тях наистина останаха на улицата. И в момента ние се налага да фокусираме дейностите си в това да им помогнем да намерят жилища, където да се приютят, купуваме матраци, одеяла, чорапи и се чудим често кой къде да го настаним. Много им е трудно.

Това е трудна ситуация, в която много продължават пътя си. Споделяли ли са с Вас какво им пречи да останат в България?

Това, което им пречи да останат тук, е, че те не могат да видят перспективи в страната, защото ние нямаме реална държавна политика за интеграция за бежанците, независимо дали имаш или нямаш статут, в момента, в който получиш решението от Агенция за бежанците, ти си на улицата, абсолютно на улицата, няма ли кой да ти помогне – приятел, общност, църква, НПО, просто си на улицата, те просто не могат да видят перспектива. Няма политика, която да ги поеме след центъра и да им каже, ето, тук сега ще имаш шест месеца платено жилище, имаш 3-4-5 възможности за работа, дай да ти видим квалификацията, в кой град искаш да отидеш, може в съседния град, няма такова нещо. Тези, които остават, успяват да се закрепят някъде, да намерят работа и имат някаква общност помежду си, те си помагат много, или пък са се свързали с някоя църква, организация, завързали са приятелства, които са създали тук и това им е дало някакъв смисъл да останат. България няма истинска политика за интеграция на бежанци, защото това означава да правим целенасочени усилия тези хора да останат тук. А всички искат те да си заминат колкото се може по-бързо, като ние сме транзитен район за тях. И цялата ни политика е изградена на тази концепция, че ние сме транзитна държава и няма много смисъл да влагаме усилия, за да ги интегрираме.

Работата Ви не е лесна, как се справяте, разкажете как реално работи екипът Ви? 

Имаме организиран график, в който се случват различни дейности. Най-общо казано, ние предоставяме различен тип консултиране. Имаме медицински екип, медицинска сестра и педиатър, които осъществяват здравни консултации в нашия офис в Харманли, както и мобилна медицинска сестра, когато имаме такава нужда. Имаме екип за терапевтична помощ, в който са няколко колеги, предоставящи психологическа подкрепа на търсещите закрила. Работят терапевтично по заявки, онлайн на място, в групи, индивидуално, най-вече фокусът е възстановяване след травматични събития, тъй като това е най-често срещаният проблем изобщо в работата ни с тези хора. Те имат различни симптоми, загуби в живота си, за които не е лесно да говорят. Имаме екип, който извършва директни дейности по овластяване и застъпничество, там са социалните работници, там съм включена повече и аз. Целият ни график е мобилен, имаме хора, които пътуват от други населени места, имаме преводачи, някои от които работят само дистанционно, които са от специфични езици, имаме и колеги преводачи, които работят в Харманли с нашия екип и превеждат и за нас, и за други организации. Радваме се, че един от тези колеги е представител на целевата ни група, той е бежанец, човек, който е търсил и получил хуманитарен статут в страната. Той работи на пълен работен ден при нас като културен медиатор и преводач, координира дейностите ни в Харманли и е много полезен в работата с бежанци. Броят на екипа ни вече е около 16 човека. Основната ни дейност е по застъпничество и овластяване. По застъпничество работим в много тясно сътрудничество с Център за правна помощ „Глас в България“. С тях изпълняваме съвместни проекти, те защитават и наши случаи, ние пишем експертни становища, както за наши, така и за техни случаи, по които работим. Явяваме се в съда, защитаваме тези хора с различна експертиза, доказваме уязвимост, най-добрия интерес на децата. Имаме немалко прецеденти – обърнати дела, в които Държавната агенция за бежанците се е произнесла, че дадено лице не се нуждае се от закрила, но съдията преценя от защитата по случая, че това е уязвим човек и следва да бъдат преразгледани внимателно дадените от ДАБ и нас аргументи. Имаме около 15 такива случая, в които на хора от Афганистан, Иран, Ирак и други производствата са обърнати в техен интерес. Това е изключително важен пробив с нашите партньори от правните организации, с които работим – „Глас в България“ и Българския хелзинкски комитет.

Така че сме много удовлетворени, че си изградихме екип, който е достатъчно гъвкав, работи на график, и така успяваме да предоставим палитра от услуги в подкрепа на тези лица.

Казахте, че от миналата година имате и координатор в Харманли? Разкажете ни за работата на място? 

Да, нашият колега Хамид е човекът, за който споменах по-рано. Той е член на Бежанския консултативен съвет, също така, към Върховния комисариат за бежанците в България. Той е нашият човек, който е всеки ден там на терен. Непрекъснато ни подава информация и организира цялостната ни дейност на място, освен че е и преводач и културен медиатор. Покрай пандемията развихме много умения за онлайн работа, макар че не сме спрели да пътуваме и работим и на място, но има и терапевтични сесии, които се правят онлайн. Има и правни консултации, които се правят онлайн, но социалната подкрепа и хуманитарната работа ние сме я изнесли на място. Там има местен бежански съвет, една неформална група, организирана от бежанци, в която и Хамид участва. Те почти изцяло са поели хуманитарната работа, правим им доставки, превеждаме им средства, те решават какво е най-нужно, обсъждаме, купуват, повече ги овластяваме в тази посока. Имаме намерение да разширим дейността и да позиционираме по-голям екип, който да е от местната общност, да въвлечем и други бежанци. Стремим се да осигурим по-голяма устойчивост във времето на нашите услуги. Не знаем дали ще успеем, много зависи от финансовата подкрепа на нашите финансиращи партньори и организации. Изключително полезно партньорство имаме с УНИЦЕФ, благодарение на които се случват прекрасни неща в Харманли – достигаме и помагаме на най-уязвимите – жертвите на насилие, основано на пола. Имаме подкрепата и на организации, които ни помагат да посрещнем спешните хуманитарни нужди на бежанците и мигрантите – Фонд „Обединени срещу Covid-19“, чрез Български дарителски форум; Програма „Ирис“ към Фондация „Работилница за граждански инициативи; Фондация „BeCause”; Фондация „King Baudouin” и много други. Безценна е помощта на всички тях. Не бихме могли да се справим без тази подкрепа.

„Мисия Криле“ има мисия и тя е да дава криле на онези, които са ги изгубили или са им били отнети. Сред тях са и бежанците. Когато те видят надеждата отново за себе си чрез нашата работа, намираме и ние смисъл да продължаваме. Никога няма да забравя нещо, което ми каза един бежанец от Сирия преди няколко години, когато работихме с него. Той каза: „Диана, ние нямаме толкова нужда от това, което вие правите за нас, ние сме ви много благодарни за дрехите, храната, за лекарствата, но ние нямаме толкова голяма нужда от това. Това, което вие ни дадохте, е надежда. От това ние имаме най-много нужда сега. И това е нещото, което нас ни държи“.  В тези моменти съм си давала сметка колко е важно това за тях. Защото това са хора, които са изгубили дом, родина, семейства, близки хора и ние ги приемаме като равни. Нашето собствено разбиране е, че те са експерти на техните собствени проблеми. Ние по-скоро се опитваме да улесним личната промяна, която самите те искат да постигнат, независимо какъв път ще изберат.

В Стара Загора е Тракийският университет, дали сте в контакт с преподаватели, студенти от университета?

Като екип имаме опит със стажантски практики на студенти по социална работа към Педагогическия факултет. Работим с колеги от специалност „Социална педагогика“ от няколко години. Те са също сега в пандемична ситуация и не са ни търсили, но ние продължаваме да сме отворени за съвместна работа и партньорство. Работата със студенти е много застъпена при нас. В момента имаме млад колега от Стара Загора, която прави докторантура „Психология“ в Англия, тя практикува при нас директно с клиенти. Имаме две момичета от Германия, социални работници, които са на стаж при нас шест месеца, едното момиче е по Еразъм, другото е с държавна издръжка от университет в Германия, те също се включват в дейности и с бежанци. А с преподаватели от университета поддържаме връзка и сме заявили, че сме отворени и могат да разчитат на нас като база за студентски стажове, практики, инициативи.

А какъв тип експертиза Ви е нужен и Ви липсва?

С намирането на преводачи от редки езици ни е доста трудно, като например от пащу. Освен това има специфики в културата, чувствителност за които екипите трябва да развиват непрекъснато, за да може да сме адекватни. Затова за мен едно от най-добрите неща е в такива организации като нас задължително да се включват и представители на целевата група, няма как ние да знаем кое е най-добро за тях.

Бихте ли разказала една позитивна история за край на нашия разговор?

Няма да забравя едно момче от Кюстендил, производител на картофи, в края на април миналата година, късно вечерта докара един камион картофи, 2300 кг. за бежанците и за нуждаещите се, и се прибра обратно, това е страшно много път – пет часа в едната и в другата посока. Беше на моя рожден ден. Отзоваха се много доброволци да помогнат да разтоварим дарението. Ние му предложихме да остане, но той каза, че трябва да се прибере, защото на следващия ден е на работа. Много бях впечатлена, един млад човек на около 30 години, който искаше да дари едно голямо количество от продукцията си за най-нуждаещите се. Той се оказа приятел на наша партньорска организация – Сдружение „Изследовател“, с които работим по много инициативи. Те ни подкрепиха много в този труден за бежанците момент.

Такива примери мен много ме вдъхновяват, защото тогава разбираме, че не сме сами. Да, ние много често използваме тази фраза – „една птичка пролет не прави“, но всъщност, ако обърнем и погледнем нещата по друг начин, можем да кажем, че „пролетта започва с една птичка“. За нас е привилегия да работим с бежанци. Виждаме смисъл във всичко това, което правим. Каузата е винаги пред нас и ние ще продължаваме да търсим начини да сме полезни.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *