Интервю на Анна Великова, стажант във Фондация за достъп до права (ФАР)
Казвам се Анна Великова и съм студент в специалност „Международни отношения“ в Софийския университет. Завършила съм политехнически лицей в гр. Измаил (Украйна). През ученическите години вземах редовно участие в различни извънкласни дейности, а по-късно и в студентски организации и кръжоци. В момента съм част от кръжока по Международно публично право към Софийския университет и Студентски дипломатически клуб. През лятото на 2020 г. завърших онлайн академия по Международно публично право (CILEO). Също така бях участник в проекта ‘Defend’ – Подготвяне на ново поколение млади защитници на основните права на бежанци и мигранти на ФАР. Именно там за пръв път се запознах с бежанското и миграционното право благодарение на страхотния екип на обучители, начело с адв. Валерия Иларева, чието интервю с огромно удоволствие искам да ви представя днес!
Здравей, Валерия! Благодаря, че се съгласи да ми дадеш това интервю. Ти си един от най-известните адвокати в България, специализиращ в бежанско и миграционно право, доктор по право, носител на наградите “Човек на годината”, “Най-изявените млади личности” и др. Но какво ти лично би споделила за себе си? Как би продължила “Аз съм…”?
Много е трудно да кажа само едно нещо, защото не се занимавам само с една дейност и даже мисля, че това е, което много ми помага във всичко. Например, когато правих своята докторантура по миграционно право, вече бях адвокат, вече имах преди това практически опит. А още пък преди да стана адвокат, бях много активен участник в Правната клиника за бежанци и имигранти към Юридически факултет на СУ “Свети Климент Охридски” (като студент работех по практически случаи на хора). Изцяло черпих вдъхновение от практическия ми опит. Давах си сметка, че не бих могла да пиша тази докторска дисертация, ако не бях запозната с практиката: от къде бих черпила идеи и конструкции иначе. При мен писането беше вдъхновено от практиката. От друга страна, това, че постоянно правим различни изследвания и обучения, много допринася за адвокатската ми работа. Не мога да бъда “само” адвокат, без да имам това знание: как бих защитавала един човек пълноценно, ако не мога да цитирам най-новите решения на европейските и международните съдилища. Просто защитата ми няма да е същата, ако нямам тази подготовка, ако непрекъснатото не подновявам знанията. Ние непрекъснато се учим. Ако искаме да окажем добра защита, трябва постоянно да изследваме и да се учим. Трябва и да се стремим да създаваме добри прецеденти за всички, а не само за един човек, преследвайки егоистичните си интереси. И все пак, ако трябва да избера най-важното за себе си, това е “Аз съм адвокат”. Макар че първото ми висше образование е “Международни отношения”, а не “Право”.
Благодаря, че спомена, че първото ти образование е “Международни отношения”. Защо всъщност избираш “Международни отношения” първо?
Аз щях да ставам лекар. От седми клас вече бях решила, че ще ставам лекар. Преди това се явявах на състезания по “Билки и здравеопазване” и спечелих първо място в областния град и след това и на национално ниво. И сега това ми е хоби. Още в осми клас знаех всичките учебници по биология и химия до единадесети клас и бях сигурна, че ще кандидатствам с тези предмети и ще ставам лекар, за да помагам на хората. Обаче, в десети клас влязох като придружител в болницата и там, в спешното отделение, гледах различни случаи и си казах, че няма да мога да работя това, понеже много ще преживявам и много ще страдам. В последната година от училище реших, че няма да ставам лекар, а ще стана дипломат с история и английски език. Приеха ме в Софийски университет и първите години всички студенти от курса мечтаехме да станем министри на външните работи. Обаче в трети курс нашият преподавател по международно публично право ни покани в клиниката по бежанско право. Аз реших да пробвам. Почнах да се срещам с бежанци, идващи в офиса: оттам нататък тотално ми се преобърнаха приоритетите – няма да ставам министър на външните работи, искам да помагам на конкретния човек. Ако мога да помогна тук и сега, на тези хора – добре. Повече не ми беше интересно да ставам министър на външните работи. Имаше значение за мен как тази политика се отразява върху индивидуалните човешки животи. Започнах да виждам как работи системата, колко много е покварена и колко много има да се прави. За да мога да помагам на хората, записах Право, защото само с Международни отношения нямах инструментариума да им помагам и да предприемам правни действия. Уж не станах лекар, за да не се натоварвам, но ако бях станала лекар, работата ни щеше да зависи само от мен и от Господ, а сега зависи и от цялата държавна система.
Помниш ли първия си казус по бежанско право?
Да, как да не го помня. Г-н В. от Беларус. Даже имам една снимка от рождения си ден с него в кафето на Върховния съд (но там още като студент). Той беше първият, който ми казваше “адвокат”, въпреки че аз бях още студент (и той знаеше, че съм студент). Аз му обяснявах, но той ми казваше “за мен Вие сте адвокат”. Аз просто го придружавах, пишех му проектите на документите.
Ти си човек, който непрекъснато работи с десетки хора всеки ден. Какви качества най-много цениш в хората?
Да не се отказват. Ако те не се откажат, колкото и безнадеждно да изглежда, рано или късно, нещата се обръщат в тяхна полза. И аз на всеки казвам: “Докато Вие не се откажете, аз ще Ви подкрепям”.
Обаче, независимо от професията си, всеки един от нас понякога се сблъсква с трудности. Кое за теб е най-трудното и как се справяш?
За мен най-трудното е да съобщавам лошите новини, защото аз ги преживявам заедно с хората. Едновременно хем трябва да преживея с тях това, хем да им дам поддръжка. И това за мен е най-трудното: ние сме направили всичко възможно, но въпреки това имаме решение на съда и хората питат мен да им обясня. Аз виждам, че това решение не е съобразено с международните стандарти, не е съобразено дори и със закона, а трябва да обясня на хората, че тук съдът не е спазил закона и няма обяснение за това решение. Аз много искам съдиите да съобщават сами решенията си, както примерно в наказателните дела: съдията застава лице срещу лице и казва присъдата – съдията вижда тази новина върху лицето на подсъдимия. Нашите решения също са като присъди, защото имат огромно влияние върху живота на човека. Обаче трябва да ги съобщавам аз. Най-трудно ми е да съобщавам тези новини.
Много бежанци пристигат в България, носейки със себе си трагични преживявания. И ти, като техен адвокат, няма начин да не преживееш с тях поне част от трудностите. Как се възстановяваш след тези емоционални удари?
Това съм свикнала, умея да се разграничавам. Аз разбирам и съчувствам на човека, съдействам. Но това не ме натоварва, напротив, дава смисъл на работата ми. Натоварва ме да съобщавам несправедливо решение. А трагичните преживявания вече са минали и когато аз изслушвам човека, аз му давам надежда. Когато си вътре като действащо лице, даваш надежда и действаш. Това ме мотивира да направя всичко възможно за тези хора. Даже когато виждам някаква несправедливост, още повече се мотивирам и нахъсвам.
Освен че си доктор по право, адвокат и т.н., ти си основател на Фондация за достъп до права ФАР. Как се роди идеята за създаване на организацията?
За да имаме свободата да правим това, в което виждаме смисъл. През април 2001 г. станах член на Клиниката по бежанско право в Софийски университет. От 2002 г. станах координатор на новия випуск. През 2003 г. направихме официална регистрация на правната клиника. И започнах там. Всичко влагах в правната клиника. Но през 2008 г. се случи това, което ние така и не разбрахме: един ден заместник-деканът дойде и ни запечата стаята в университета. Така ни взеха офиса. Въпреки многобройните подписки и писма, решението остана непроменено. И така започна едно мъчение: хем работим със студенти, хем сме извън университета и нямаме подкрепа от университета. Аз дълго време не исках да пускам клиниката – това е нещо, в което инвестирах младостта си. Чак 2013 г. основахме ФАР. Пет години се опитвах да “възкресявам” клиниката – онова, което много съм обичала. Но в един момент просто си дадох сметка, че след като нямаме подкрепа, по-добре да започнем отначало и да имаме свобода да правим това, в което вярваме. И така “пуснах” клиниката и основахме ФАР.
С какво се занимаваш в този период от 2008 до 2013 г.?
Всичко, което правех, бе за и от името на правната клиника: проекти, случаи, приеми. Въпреки че нямахме стая и подкрепа. Но в един момент се запитах: в какво наливам? Ти наливаш – то изтича. И трябва да го пусна. Много трудно направих това, а то трябва да можеш да пускаш нещата, които обичаш.
Би ли разказала малко по-подробно за ФАР? Каква е основната Ви дейност и какви планове имате за в бъдеще?
Във ФАР отпечатък има опитът ми от десет години в правната клиника, където ние, от една страна, предоставяхме правна помощ, а от друга страна, включвахме студенти и млади специалисти. Това продължаваме да правим във ФАР: върви правната помощ, но в същото време водим различни изследвания и обучения. Вярваме, че това поставя една здрава основа за достъп до права. Ако няма здрава основа, на която да стъпиш, не може да има реален достъп до права. Това е и посланието в името на фондацията. Ние можем да имаме на теория някакво право. Но ако нямаме достъп до него? За да има достъп до него, трябва да има здрава основа. Какво е здравата основа? Това са знанията – стъпваме на знания, чувствителност и разбиране за проблемите. Да изслушваме хората, на които помагаме, да не се държим горделиво, че ние знаем всичко. Да ги изслушваме, да ги овластяваме. Ние уважаваме хората, на които съдействаме. Това създава една здрава основа. Работим много със съда. В съда са най-големите ни очаквания и съответно най-големите радости и разочарования. Докато са тук, на тази земя, хората търсят справедливост. Аз знам, че не е напълно възможна тази справедливост. Но къде я търсят хората? В съда. И когато този, който трябва да въздаде справедливост, те разочарова, това става наистина много силен удар за вярата. Но ние продължаваме да разчитаме на съда. И имаме позитивни промени – както в съдебната, така и в административната практика. Успяваме да балансираме между добри и лоши новини. Главното е да не се отказваме.
В самото название на ФАР са включени правата на човека. Ако сега оставим академичните понятия за малко настрани, какво за теб са човешките права?
Това е възможността да живееш пълноценен живот. Често си мисля, че за съжаление има много случаи в живота, когато просто по здравословни причини хората не могат да живеят пълноценен живот. А в случаите, по които ние работим, това обикновено са здрави хора. И пречката да живеят пълноценен живот, е функционирането на правната система. За мен това е абсурдно: как правната система може така да осакатява човешкия живот, като не дава право на хората да работят легално, да учат, да сключат брак? Това са осакатени човешки животи, но не защото са болни, а защото системата такива ги прави.
Според теб дали българското общество е готово не само да приема, но и да интегрира бежанците? Какви проблеми забелязваш ти по този въпрос?
Аз мисля, че българското общество приема, приемало е и ще приема чужденци и бежанци. Стига да има лидери, които да не го манипулират с цел хората от страх да гласуват за тях. Но от една страна е българското общество, от друга страна – един много тесен кръг властимащи хора, които намират изгода от това повечето чужденци да нямат лесен достъп до права и да им е много трудно. Ако държавата като цяло, а не в лицето на този тесен кръг, влезе в системата на миграционното право в България, тя ще види, че българското общество има интерес да привлича знаещи, умеещи чужденци, които тук да послужат като човешки ресурс и да допринасят за това общество.
Ти си един от тези хора, които активно работят в посока повишаване на информираността на младото поколение за бежанското и миграционното право чрез постоянно организиране на обучения и семинари. Какво още според теб може да бъде направено в тази насока?
Нужно е да достигнем тази зрялост, при която държавата да осъзнае обществения и националния интерес. Сегашната затворена имиграционна политика (с изключение на чужденците от български произход с изискване на виза “Д”), с много трудния достъп до разрешението за пребиваване, пазара на труда, който е затворен за чужденци, не обслужва националния интерес. Това обслужва интереса на един тесен кръг хора. Аз много се надявам държавата да осъзнае националния интерес в това имиграционната система да не бъде толкова затворена.
Всички знаем колко е натоварена работата на един адвокат, а особено бежански адвокат, от чиято помощ се нуждаят десетки хора всекидневно. Как успяваш да балансираш между работата и личния живот?
Все още го търся този баланс и се уча в тази сфера. Аз наистина вярвам, че когато ние се опитваме да помогнем на някой друг, Бог ни помага с нашите неща, които са важни за нас в личен план. Както пише в Библията: “Търсете първо Божието царство и всичко останало ще ви се прибави”. Какво значи да търсиш Божието царство? Да си честен, да си вършиш работата, въпреки че много често, ако си вършиш работата, ще си навлечеш гнева на много хора само заради това. Но аз знам, че това е само гневът на хора, не на Бог. Отношенията ти с Бог са най-важни и някак си нещата се нареждат. Непрекъснатото вглъбяване в себе си води до умора.
Какво би посъветвала младите юристи, желаещи да се занимават в бъдеще с бежанско и миграционно право?
Първо, да имат предвид, че както в момента работи системата в България, те не могат да обещаят на хората положителен изход по случая. Виждам, че често има много високи обещания и се създават много големи очаквания у хората. Но това не е устойчиво. Тоест да имат предвид, че тук няма бързо и лесно разрешаване на случаите. Няма гаранции, дори да сте направили всичко възможно, че ще има положителен резултат за този човек. И ако въпреки това желаете да работите, тогава се заемайте.
Съответно и няма такава пряка печалба от адвокатска услуга. Понеже не можеш да обещаеш положителен резултат, трябва да бъдеш подготвен да работиш много на доброволни начала. Трябва да имаш готовност да работиш, въпреки че няма да има резултат веднага. Това е много практично нещо.
Мен ме привлича това, че мога да помогна не толкова с обещания за бърз и положителен резултат, колкото да повлияя на това как тези хора започват да се чувстват в този процес. Това става като ги изслушвам, държа ги в течение на всичко, което правим, те чувстват, че имат контрол върху ситуацията, обяснявам, въпреки че може да е лоша новина, и те разбират. Аз виждам, че те въпреки всичко са овластени и не са изгубили надежда. Също така усещам огромна отговорност. Това е реалността.
Но дори младите юристи да не се занимават с тази сфера на правото в бъдеще, а само за кратко да се докоснат до нея, това много ще им помогне в друга сфера от правата на човека или от правото или политиката… Много ценни уроци могат да се научат от работата с бежанско и миграционно право.
Ако би имала възможност да се върнеш 20 години назад и да направиш избор отново, би ли избрала да се занимаваш с бежанско право в България? Би ли направила същия избор?
ДА!