гл. ас. д-р Мина Христова, Ани Райкова, Теодора Николова
Д-р Мина Христова е главен асистент в секция „Балканска антропология“ към Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българска академия на науките. Дисертацията ѝ, защитена през 2020 г., се занимава с антропологичните измерения на границите и конструирането на идентичности в региона на триграничието между Сърбия, Македония и България. През 2017 г. е наградена с награда „Акад. И. Е. Гешов“ за най-млади учени на БАН. Изследователските ѝ интереси са насочени към антропология на границите, градска антропология, изследвания на идентичностите, национализмите, паметта и миграциите. През 2022 г. излезе второто издание на нейната първа монография „Българи сме, но не съвсем. Междинни пространства и хибридни идентичности на Балканите през XXI век“ (София, изд. Парадигма). През януари 2022 г. книгата беше отличена с първо място в конкурса за награда на БАН за научен труд на млад учен на името на акад. Азаря Поликаров.
Ани Райковa има над 12 години опит в работата с мигранти и бежанци в областта на човешките права, закрилата на детето и насилието, основано на пола, включително 5 години в управление на проекти в Европа, Африка, Близкия изток и
Карибите. Понастоящем г-жа Райковa работи с МОМ България и от юни 2019 г. е координатор на първaта по рода си в България Сигурна зона за непридружени деца, търсещи международна закрила, управлявана от МОМ – България и разположена в Регистрационно приемателен център – Военна рампа при Държавната агенция за бежанците в София. Тя има опит и в организиране на обучения за различни заинтересовани страни (Stakeholders) и информационни кампании за улесняване на интеграцията на мигрантите и бежанците в България. Г-жа Райкова е един от основателите на организацията Policy and Citizens’ Observatory: Migration, Digitalization and Climate.
Теодора Николова е психолог в Международната организацоя по миграция (МОМ)
Статията разказва за работата на екип от представители на проекта REFUGE-ED: Effective practices in education, mental health and psychosocial support for the integration of refugee children („Ефективни практики в образованието, психологическото здраве и психосоциалната подкрепа в интеграцията на децата-бежанци“, Хоризонт 2020) и Международна организация по миграция (МОМ) с непълнолетни момчета, настанени в Сигурната зона за непридружени деца, търсещи международна закрила в Регистрационно-приемателния център (РПЦ) на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) в гр. София, кв. Военна рампа. Въпреки че експресивна терапия в различна форма, беше приложена и в другата Сигурна зона в РПЦ гр. София, кв. Овча купел, нейното описание ще бъде част от следваща разработка, за да можем да представим възможно най-задълбочено избраните процедури за работа и резултатите за всеки от обектите на изследване, преди да предложим сравнителен анализ в бъдеще. За да постигне тази цел, настоящият текст предлага кратък преглед на академично и психологически обоснованите приложени практики и ще покаже техните резултати за трите месеца, изминали в работа на екипа сред децата. Стремежът е да се покаже „пътят“, който самите те изминават в контекста на психосоциалната подкрепа, и изграждането на техните разкази за премеждията и мислите им, културата и рефлексиите им върху живота по пътя от стария към новия си дом. Макар и основната цел за екипа да беше създаването на своеобразен театрален етюд, базиран върху всичко това, финалният резултат беше решен единодушно от момчетата – филм, който да запознава българската, а и не само, аудитория с реалностите на техния живот в Афганистан, мотивите им да тръгнат към Европа и трудностите, които са преживели.
Да отраснеш на най-лошото[1] място в света
През последните най-малко четири десетилетия конфликтите с вътрешна и външна намеса в Афганистан водят до стотици хиляди убити, екзекутирани и изселени. Десетки хиляди измират от глад и болести, чието лечение в мирни обстоятелства би било възможно. Те превръщат афганистанците в една от най-големите групи бежанци в световен мащаб, оглавяващи списъците постоянно. Към 2022 г. държавата е четвърта с най-голям брой бежанци (2.8 млн.), 85% от които са в Пакистан и Иран (UNHCR 2023а), според Върховният комисариат на ООН за бежанците (UNHCR 2023б). В следствие от непрекъснатите кризи Комисариатът отчита, че към момента 28.3 млн. афганистанци или 2/3 от населението на страната, имат нужда от хуманитарна помощ и закрила към 2023 г.
Повече от 8.2 млн. са били принудени да напуснат домовете си поради конфликт, насилие или бедност. Въпреки отбелязаният спад на подадените молби за убежище в страните от ЕС+ (EU+ – Държави членки на ЕС и асоциирани държави) от афганистанци, Агенцията на Европейския съюз в областта на убежището (EUAA) потвърждава, че те остават най-голямата група кандидати. Нещо повече, най-големият пик на молби от 2015 г. насам, подадени в страните членки на ЕС от непридружени непълнолетни и малолетни лица, е през октомври 2021 г. – 3300 или с 11% повече от септември същата година. Почти половината от тях – 1600 са именно с афганистански произход (EUAA 07.01.2022). Това е свързано и с превземането на Кабул от талибаните през лятото на 2021 г. и с военните действия, които довеждат до усилване на процесите по вътрешно разселване[2] и имат съкрушителни последици върху състоянието на жените и момичетата в държавата – 70 % от принудително разселените 3.2 млн. са жени и деца, a 1.6 млн. са новопристигналите в съседните държави от тогава[3] (UNHCR 2023а).
Почти непрекъснатите конфликти за последните четирийсет години поставят перспектива пред темата за психическото здраве на непридружените деца бежанци от Афганистан, успели да достигнат до България. През 2021 г. Хагерман и Алкуреиши започват своя статия с твърдение, че Афганистан е едно от най-ужасните и опасни места на земята, на които можеш да бъдеш дете (Hagerman, Alkureishi 2021), а Ислам и колеги потвърждават, че децата се сблъскват с психологическия стрес от момента на раждането си в държава, която се намира във военни конфликти от десетилетия (Islam et al. 2022). Културните и социалните норми, бедността, продължителните войни и конфликти, поставят децата и младите хора, уязвими по дефиниция, в състояние на безпомощност и липса на избор и свобода в ситуация на траен риск от недохранване, злоупотреба с наркотици, липса на здравеопазване, експлоатация, физическо и сексуално насилие, насилствено рекрутиране във военни групи и т.н. (Qamar et al 2022: 397). В допълнение афганистанците, разчитат най-вече на близките междучовешки отношения и упованието в Бога[4], изпитващ тяхната устойчивост, за да преодоляват предизвикателства и изпитания, касаещи обществото (Qamar et al 2022: 398). Следователно възможността за стигматизация при търсене на психологическа или психиатрична помощ е изключително висока, а това вкарва младите в „религиозен и културен капан и пречи на уязвимите да разпознаят и потърсят помощ“ (Qamar et al 2022: 398).
Методология на работата на екипа на REFUGE-ED и МОМ – България
Създадената група по експресивна терапия (expressive therapy)[5] с българския екип – гл. ас. д-р Мина Христова, антрополог с опит в сценаристиката и телевизията (REFUGE-ED), Ани Райкова, програмен експерт, и Теодора Николова, психолог с богата практика в провеждането на психодраматични и плейбек театър базирани интервенции (МОМ), си постави за цел да подпомогне адаптацията нa непридружени младежи, пристигнали в България от Афганистан. Особено важна роля имаше културният медиатор д-р Сайед Афзали[6], тъй като именно чрез неговото присъствие, превод и дълбоко разбиране на културите на двете държави, за екипа беше възможно да „достигне“ до момчетата и да изгради взаимно доверие и уважение. Нещо повече, тъй като екипът се състоеше преимуществено от жени, работата на д-р Афзали беше от изключително значение, така успяхме да преодолеем властовата и джендър диспропорционалност, която вероятно иначе би била доминираща. Установяването на централната роля на мъж, преводач, лекар, живеещ в България от 90-те години на XX в., който се превръща в събирателна точка на културните кодове на групата и екипа го превърна в своеобразен „мост“ в комуникационно, културно и социално отношение. Именно така, но и чрез динамиката на работата, членовете на групата имаха възможност да изградят добра свързаност и доверителна връзка.
Основен принцип, който следвахме през почти трите месеца, в които организирахме регулярни срещи, беше този на съвместното създаване, стимулиране и контролиране на процеса (co-creation). Това е и водещ елемент, залегнал в изпълнението на всички части на проекта REFUGE-ED, част от които е и описаната инициатива. Изграждането на чувство за принадлежност и овластяването на децата бежанци преминава именно през такъв процес на динамична интеграция, за да подобри тяхното общо благосъстояние в приемащите държави и общества. Въпреки че в бежанската миграционна карта България е ситуирана преимуществено като транзитна страна, нашето убеждение беше, че макар и престоят им тук да е времево ограничен, предвид текущите процедури за събиране с членове на техните семейства в рамките на Регламент Дъблин III на ЕС[7], за тях ползата ще бъде голяма, а резултатите „преносими“ в различни контекстуалности.
Преодоляването на антропологичните граници, изградени около концепцията за културна и религиозна „чуждост“, гарантира изграждането на двустранно разбиране и комуникация. В случая на младите хора това ще бъде ценно за живота им в бъдещата дестинация, запознавайки ги с някои характеристики на европейската култура и хора и създавайки у тях разбиране за близостта и разликите в културно отношение. От друга страна „културният продукт“, създаден от тях, носи изключителен потенциал за запознаване на българското, но и на всяко друго общество, с личните истории, мисли и културни модели на афганистанските младежи, поели своя път към Европа.
Предвид че формирането на детската и младежката идентичност е многопластов процес и носи заряда на базовото и последващото развитие на индивидите, сигурността е от особено значение, а устойчивостта и възпроизводството на културните маркери създават кохерентност, която да гарантира липсата на криза в по-късен етап. Въпреки това в условия на глобализиран свят и усилена миграция, независимо от нейната мотивация, идентификациите се хибридизират, инкорпорирайки множество елементи от различни култури (Христова, 2022). В допълнение, в условия на миграция, младите хора са поставени в условия на преминаване от статус на доминантни носители на групова идентичност, към такъв на малцинство[8]. На свой ред това има поне две последствия – процесът предполага акултурация (Berry 1991) след установяването им в новата страна, но и изграждането на базови стратегии за адаптация, както и такива за противопоставяне на новата култура, норми, политически и икономически обстоятелства. Двата процеса протичат паралелно, за да могат да създадат условия за изграждането на мост между собствената и приемната култура, без загуба на първата в условията на малцинственост (маргинализация, изключване и т.н.). Обратното може да предизвика пълно отхвърляне на доминантната (към даден момент) идентичност.
Театралните и перформативни изкуства са широко използвани в практиките за психосоциалната и психологическата подкрепа, поради техния потенциал за физическо и емоционално изразяване, но и поради необходимостта от изграждане на междуличности отношения (IOM 2019), които от своя страна поддържат и усилват индивидуалната и груповата идентичност. Драматичните изкуства позволяват отиграването на множество конфликтни и/или травматични ситуации (загуба, раздяла, събиране) в контролирана среда, в която има изградено доверие и която позволява на „актьорите“ да влязат в множество и амбивалентни роли (Rousseau et al. 2005:15). Основен резултат са катарзисът (емоционалното „пускане“ и преживяване, което се дължи на изиграното или преживяното от актьора) и метаксисът (възможността за дълбоко разбиране на даден проблем чрез визуализацията и действието) (IOM 2019) или емпатията.
Въпреки че има много възможни методи и подходи[9], които да бъдат използвани в театралните и перформативните изкуства в контекста на терапията, нашият подход се приближава най-вече до драматерапията. При нея съществено е реконструирането на травматично събитие от миналото на участниците – група със сходна възраст и статус, като се използва комбинация от физически и ментални връзки, спомени, размяна и влизане в роля и дискусии (IOM 2019). Следвайки груповия процес и в отговор на перспективата за кратко пребиваване в България за някои от момчетата, се стигна до предложението участниците да заснемат филм по тяхната история. В допълнение тази форма на разказ за преживяното беше най-близка като изразно средство за участниците. Въпреки това, филмът, който стана основна цел на работата и който заснехме в последствие носи голям потенциал – а именно да свърже опита на групата със социокултурния и историческия контекст, от който тя произлиза и в който тя навлиза, и така да създаде възможност постигнатото да мултиплицира ефекта си сред приемащите общества.
Метод и организация на работата
Първоначално в нашия драма проект се включиха 11 младежи, които участваха в първите две срещи, които имаха опознавателен характер. По време на тях екипът и участниците изясниха параметрите на работа: продължителността, очакваните резултати, организацията и времето, а по време и след всяка среща се правеха детайлни бележки върху сесиите. Основна характеристика беше и уточняването на „залога“ и желанието за участие, като всяка сесия завършваше с препотвърждаване на тези, които ще продължат.
В този първоначален вариант участниците бяха непридружени момчета[10] с афганистански произход, на възраст между 12 г. и 17 г., настанени в Сигурната зона, управляване от МОМ България в РПЦ гр. София, кв. Военна рампа. Финалната група се състоеше от 5 момчета – на 16 – 17-годишна възраст, един пущун от Кабул и четирима хазарa[11], произхождащи от няколко афганистански провинции.
Често, особено в началните сесии с единадесетимата, използвахме и медииращи обекти (кукли, клоунски носове, топки), които гарантираха включването на всички в дискусиите и в отговорите на предварително зададените въпроси. Трябва да отбележим, че добрата динамика между момчетата, които оформиха окончателния състав на групата, стъпи върху изградените между повечето от тях близки връзки по време на предходните месеци, в които са изкарвали заедно времето си след настаняването в Сигурната зона. Двама от тях споделиха още при началното оценяване на психосоциално състояние на групата, че не смятат, че имат приятели в настоящата ситуация, но с течение на времето се усещаше нарастващата емпатия и чувство на свързаност между петимата. Отношенията на момчетата с екипа пък се изградиха в течение на сесиите и като отражение на факта, че ние участвахме наравно с поставените от психолога задачи.
Сесиите се провеждаха веднъж седмично от 02.02.2023 до 31.03.2023, всяка от които беше с продължителност 150 – 180 мин. Организацията на пространството способстваше усещането за егалитарност между присъстващите – всички седяха в кръг. По-късно беше изградена и естествена механична ритуализация на процеса, в която всеки от участниците подготвяше стаята и заемаше „своето“ място в кръга. На следващ етап тя стана и символно-маркираща процеса и бележеща преходното пространство и място на нашата работа, поставена между профанното и сакралното (изразено на база на паметта, мечтите, стремежите).
Особено важен е фактът, че сесиите бяха провеждани с помощта на културен медиатор – д-р Сайед Афзали. Осигуряването на достъп до вербалния свят на участниците беше от изключително значение, тъй като това не само обогатяваше преживяването, но и подкрепяше чувството на репрезентираност, равнопоставеност, овластяване и създаваше атмосфера на подкрепа и пълно разбиране между момчетата. Преминаването от един език в друг, пък от своя страна изгради търпение и толерантност у участниците спрямо чуждоговорящите. Трябва да отбележим и изграждането на усещането за мисловния свят на другите чрез мелодиката на езика, но и чрез лексикалните различия, видими в дължината на изреченията, съдържащи преведените смисли. Възможността да изразиш мисли и чувства на майчиния си език несъмнено дава по-голяма дълбочина на изразеното и комфорт на говорещия, чрез осигуряването на достъп до културния му код. Изговореното и неизговореното имаха особено значение защото отразяваха не само вътрешния свят, но и за религиозните и обществени норми, на които той е подчинен в социализацията.
След като в първите сесии един по един представихме себе си, произхода си и елемент от живота си, който искахме да споделим с групата, органично разговорите преминаха към споделянето на опита на участниците с театъра, тяхното разбиране за това какво представлява той и какъв смисъл носи за актьорите и публиката. Двама от младежите споделиха, че имат предходен кратък опит от участието си в подобен тип психосоциални практики в Турция, където са били по-рано. За останалите преживяването беше ново.
Във всички сесии ролята на екипа беше да задава теми (вкл. мечтите, очакванията, тревогите, миграцията, пътя, трудностите, семейството, новата култура, стереотипите, културните разлики и т.н.) и основна насока на настоящата сесия, окуражавайки изразяването на всички идеи и чувства, асоциирани с тях. Предвид че много от тези теми се появяваха паралелно и често се застъпваха, екипът преценяваше на ad hoc принцип кои от тях са останали незавършени, кои са били от интерес, съдейки по реакциите на младежите, както и как да бъде изграждана емоционалната динамика, предлагайки теми, сменящи емоционално натоварените с „безопасни“ и „леки“ такива. Целта на последното е да бъде предпазена групата от евентуална ре-травматизация. Общото за всички сесии бяха отварящите и затварящите въпроси, които целяха от една страна да оценят състоянието на младите хора за периода, между срещите, а от друга да оценят отношението и емоциите им след приключване. Така например на едно от събиранията младежите споделиха раздразнението си, свързано с идването на нови групи бежанци в Центъра. Сред тях имало и човек, който злоупотребявал с алкохол през изминалата седмица и внасял напрежение сред живеещите. На друга среща един от участниците закъсня и беше по-мълчалив от обикновено, а останалите ни обясниха преди неговото идване, че през нощта е научил за свой приятел – бежанец, загинал по пътя към Европа. Във всички тези случаи именно ритуалността на влизането в света на наратива за техния свят и път, поставяше ясна граница между настоящата реалност и нашият собствен „свят в света“. Това отдалечаване от събитията създаваше сигурно и контролирано пространство за канализиране и „преработване“ на травмата и емоциите.
Сходен принцип е отбелязан и в работата на Русо и колеги (Roussau et al 2010: 15), които пишат: „[Плейбек театърът] създава „свят между световете“ като променя рамката на времето и пространството позволява на хората да работят със споделен стремеж към дадена цел с пълното съзнание за социална и етична отговорност. Този стремеж може да се материализира като конкретна тема (напр. расизъм, миграция, неравности) или около по-широки теми като социалната справедливост“ (Roussau el al. 2010: 15). Навлизането в това паралелно пространство започваше от вратата на залата, а с прекрачването ѝ всички се заемаха да подредят кръга от столове и вече нямаше нужда какъвто и да е предмет да опосредства комуникацията – тя течеше динамично в унисон с изграждането на историята и със съзнание за това, което трябва да бъде показано, и за това, което трябва да бъде видяно.
Вероятно поради по високата възрастова граница при участниците избирането на тема – тази за пътя им до България и неговите трудности, която да бъде разработена, беше бързо и безпроблемно и дойде именно от момчетата още в момента, когато бяха в първичен състав. Това е свидетелство за менталните парадигми, вече изградени у юношите за разлика от детските. При първите те са основани на усещането за мисия с акцент върху уреждането на собствения живот на новото място, така че това да рефлектира върху благосъстоянието на семейството у дома. При по-малките децата, от друга страна, особено в относително ранна възраст (до ок. 10 – 11 год), стремежът за изпълнение на заръки на семейството е продукт на все още ранната детска психика на подчинение и страх от предизвикване на разочарование у родителите.
Още в самото начало младежите показаха готовност и убеждение в желанието си да разкажат един пред друг, пред нас и пред евентуална публика в бъдеще за своя живот, за пътя си до Европа и мечтите си за бъдещето чрез филм. Те предложиха три заглавия, като всяко имаше своите поддръжници, а финалното беше избрано между тях с разговори и изразяване на мотиви „за“ и „против“. Така се роди заглавието Фарджомеруджан – светлината в края на пътя. Репликата на пущу е вдъхновена от традиционен поздрав, отправян към пътуващите.
С оформянето на финалната група в третата сесия започна и същинската работа по сценария за филм, посветен на тяхната история и разказан от тях. Предложението на екипа беше да се изработи един герой, който да е събирателен за всички и да бъде последователно изиграван от всички момчета. Тази задача ги провокира да започнат да споделят своите лични истории, но и ежедневие, като по този начин постепенно написваха биографията на своя герой. Така всяка сесия неотделимо се превърна в работа по дадена сцена, като принципът се установи без да бъде специално договорен, т.е. беше естествена цел и посока, в която всички се движеха.
Мухтар (от арабски, избраният) Хариб (от арабски, отчужден, самотен) е бедно момче от село, роден и живеещ в голямо семейство в афганистанските планини. Помага на семейството си в земеделието и отглеждането на овце. Заедно с братята и сестрите си ходи на училище, но преди това всички вършат домашните си задължения. Момчетата се грижат за градината, а момичетата месят хляб. След това всички закусват.
Мухтар е смел и мечтае да е футболист, IT или дори лекар, за да помага на семейството си да води нормален живот. Преди са живеели добре, но заради талибаните има конфликти и война, а училище и работа – вече не. Вижда, по-точно чува, че тези, успели да избягат, живеят и се хранят добре. Иска му се и той да живее така. Опитва да избяга четири пъти, но всеки път успява да стигне само до границата с Иран. Целта му е Европейският съюз, който е напреднал, а в Афганистан изостават. Толкова не иска повече да е тук, че е готов по-скоро да умре, но да се махне. Иска да промени живота си и, да, страх го е – той дори и голям град не е виждал до сега.
Решава, че ще тръгне в петък (свещеният ден за молитва), на 14 август вечерта. Ще тръгне с брат си и когато стигнат на границата на Иран с Турция ще се разделят, ако спрат някой от тях.
В четвъртък говори с майка си, баща си и сестрите и братята си. Всички са събрани в кръг, а той им съобщава решението си. Родителите му не са против, но не са и съгласни. Майка му се разплаква, а баща му я успокоява, че той вече е мъж и може сам да преценява какво да прави с живота си. [На 14 години е, но вече се чувства пораснал – всичко е уредил сам. Сега като погледне назад му е смешно, понеже тогава и „котка е могла да го набие“, както казват вкъщи.] Майка му го докосва с ръка по темето и му пожелава „да върви по светъл път“ (фарджомеруджан), да внимава, да се пази, да не учи лоши навици и ако го хванат и сега, това да е последният му опит. Вечерта тя му приготвя дрехи, храна – фурми и ядки. Ляга си и сигурно сънува Рая – красиви замъци, подредени къщи, красиви хора, облечени добре.
Тръгват и минават „за добър път“ под Корана и през прага с цялото семейство, събрано около тях. Сестра му излива чаша вода на пътя пред тях. Сбогуват се като големи мъже, без сълзи и емоции, а на първия ъгъл се прегръщат и подсмърчат със зачервени очи.[12]
С този текст започна истинската история, изградена обаче вербално, чрез добавянето на спомените на момчетата, захващани на принципа на пъзела, и интуитивното запълване на празнините в биографията на техния герой със задаването на всеки следващ въпрос. За читателя е лесно да забележи многопластова символика и културно-религиозен код, вложени в протагониста, докато все още е вкъщи – от избора на името му до деня на заминаването, от лиминалните пространства на сбогуването до своеобразната инициация на момчето-мъж, преминало през прага на дома, закриляно от Корана. „Вкъщи“ е смислово свързано с религията и семейството и неговият обхват е символно маркиран като пространство на сигурност. Не убягват и някои културни кодове, познати и на българите (напр. изливането на чаша вода за късмет), които транслитерират идеята за множеството близости, освен различия. Тези истории бяха катализиращи за споделянето на емоционалните връзки с най-близките, трансформирани ретроактивно от миграцията и съответно натоварени с носталгия и уязвимост. Едновременно с това обаче, те бяха и надрастнати от гледна точка на настоящия момент.
Важно е да се каже, че както и Русо и колеги отбелязват в своята практика, историите бяха разделени най-общо на такива свързани с миграцията – несигурността и трудностите, и с ежедневието в дома и в България (Roussau el al. 2010: 20), обогатени с много разсъждения, наблюдения и просто контекстуална информация. Смехът и шегите бяха основна характеристика на сесиите, като служеха едновременно за маркиране на безопасността на ситуацията от страна на момчетата, но и се проявяваха като своеобразен механизъм за справяне със ситуации на вероятен дискомфорт, стрес, срам, когнитивен дисонанс, желание за плач.
Преломен момент в нашата работа беше този с изграждането и идентифицирането на образа на антагониста. Сесията беше единствената, издържана по различен начин от останалите. Използвахме психодрама техниката на „празния стол“ и работа с маски, за да дадем възможност на участниците да изразят мислите и чувствата си свързани с най-трудната част от пътя. В средата на обичайното пространство имаше два стола един срещу друг – на единия стоеше маска, която символно въплъщаваше всички хора, представлявали заплаха и подлагали на емоционален, психически и физически тормоз младежите по целия им път до България. За тях това бяха трафикантите и техните водачи. Отсреща заставаха всички участници (групата момчета и екипа) с маски, за да споделят спомените и чувствата си, свързани с негативния герой.
Скриването на лицата има за основна цел „анонимизацията“ на говорещия, който „преобразен“ и отдалечен от физическото си Аз, може да предложи по-интимен поглед върху вътрешния си свят, без необходимостта да остава „разголен“ в откровеността си. Създаването на тази дистанция позволи в известна степен директно споделяне, и ако до този момент в рамките на самите сесии вътрешната потребност беше да се алтернира между негативните и позитивните чувства, то в този момент „потопяването“ в емоциите, макар и отрицателни, за всички беше пълно. Обръщенията на младите хора към техните мъчители бяха директни и адресираха специфичните им травми – чувствата на безпомощност, унижение, болка. Това даде пространство да се валидира тяхното желание и право за справедливост и даде възможност на водещите да предоставят подкрепа и да изразят емпатията си.
Това пролича и в изразните средства, които момчетата си позволиха за първи и единствен път да използват пред нас.
Това, което ми причини…Седем дена сме чакали там…Това е недопустимо. Дано да харчиш парите си за лоши неща. Достатъчно е. Срам ме е да кажа повече.
Лъжеш всички, обещаваш им, че можеш да направиш всичко, обещаваш им, че ще им помагаш, особено на тези със семейства, взимаш им парите… Прекарваш ги през гората, всички са изтормозени с мазоли по краката…Не знам как ще харчиш тези пари от празни обещания. Не те ли е срам? „Ако не можеше да тръгнеш, нямаше да си тръгнал!“- казваше той. Ти ме лъжеше, че ще стигнем след 3 дни и ще ни вземе кола и ще ни донесе храна. Но вместо това ни остави десет дни в гората. Водачите, които изпращаше с нас измъчваха хората. Постоянно ни псуваха. [Искаш ли да му кажеш или да му направиш нещо?] Не искам физически да го нападам. Но искам да те съдят, да си затворен!
Надявам се да не се видим в Европа, но ако те видя – знаеш какво ще стане. Каза ми, че ще стигнем до „точката“ за ден и половина, но пътувахме 5 денонощия през гората. Видя ме, че не съм добре, боляха ме краката, но ти дойде и ме удряше точно там. Принуди ме да вървя! Пожелавам ти, когато приключиш с каналджийството и решиш да си в Европа това да стане с много трудности, да те хващат всеки път и да опознаеш нашата болка… Въпреки че имаше вода, всеки път взимаше с псувни нашата. Да ти приседнат парите, които взе от нас.
Естествена беше необходимостта, която момчетата усетиха, антагонистът им да присъства физически, изигран от един от тях във филма, предвид, че те знаеха неговите вербални похвати, реплики и държание. Въпреки това, сродяването на протагониста и антагониста в лицето на някой от младежите, носеше потенциална заплаха от ре-травматизиране, поради което не беше осъществено. На следващата сесия момчетата споделиха, че преживяването е било ново за тях (дори и за тези, които са участвали в сходни практики в Турция предходно) и им е помогнало в известна степен да структурират вътрешната си потребност от реакция към хората, срещу които са се оказвали изправени без възможност и право на нея. Трябва да се спомене и това, че финалният резултат – заснемането на филм, допълни работата на екипа от тази сесия и разкри нова информация и емоции, свързани именно с пътя на младежите до Европа и тяхната комуникация с водачите и трафикантите.
Реакциите на екипа от своя страна имаха ефект върху участниците, а думите и сълзите показаха именно този пик на емпатия, легитимиращ преживяното от момчетата, тяхното отношение и чувства, свързани с него. Този кредит беше необходим и за да почувстват спокойствие във връзка със споделеното пред „външни хора“, но и за да се уверят в потенциала и смисъла на поетия ангажимент в контекста на експресивната терапия. Прехвърлянето на властовите връзки към тях – те бяха разказвачите, чиито истории имат потенциала да провокират дълбоки емоции у тези, които не са преживели техния път – постави началото и на изпълняването на една от целите на проекта – адаптиране, възстановяване на социализацията и прехвърляне на мост между различните.
Този процес на овластяване на младежите продължи и нататък като при следващите ни срещи те поеха контрола върху групата, задавайки въпроси и насочвайки дискусията в посоките, които ги интересуваха. Този динамичен процес на постигане на егалитарност продължи до самия край на нашата работа и служеше да постигне равновесие и двустранно разбиране за културните и етническите специфики, с които всички се сблъскват, независимо дали са с мигрантски или бежански произход. Споделянето на истории, свързани с предразсъдъци, с тревоги за бъдещия живот в непознато общество, с хумористични ситуации, преживени от екипа в сблъсък с други култури, създаде в съзнанието на младите хора спокойствието, че всичко описано е универсално за хората и е необвързано с етническия, културния и религиозния им произход. Новопридобитото самочувствие и преодоляването на притеснението при комуникация с „външни хора“ (като тук имам предвид хора, които са извън прекия им приятелски кръг в България) беше видимо и намери своето отражение както в сесиите, така и при заснемането на филма.
Пътят от дома към себе си – резултати и дискусия
Нашият опит с драматерапията показва, че такъв тип работилници, извършвани в продължителен период от време и концентрирани върху относително неголяма група младежи бежанци и мигранти, има благотворно въздействие върху тях, изграждайки сигурно място, на което те могат да изразят себе си и да работят върху своите вътрешни конфликти чрез креативност. Влизането им в ролята на разказвачи им даде и необходимата мотивация и пространство, за да „отстъпят“ от вътрешните си конфликти и да ги разгледат през призмата на своя герой. Освен това то им даде възможност да разширят ролевия си репертоар и да бъдат по-спонтанни и креативни, което ги прави по-здрави и по-устойчиви психически в перспектива. Чувството на доверие и близост, характерно за груповия процес, споделеност и легитимност пък от своя страна имаше потенциала да подпомага социализацията и да преодолява стреса, свързан с нея. Както един от участниците ни сподели в последната сесия:
Сходен резултат можеше да бъде забелязан при всички останали – от скромни, мълчаливи и очакващи участници, те се превърнаха в актьори, чиито действия диктуваха и направляваха процеса.
Вярваме, че предложеният случай свидетелства за терапевтичния потенциал на подобни арт-базирани работни групи, предвид че те са възпроизводими и достатъчно гъвкави, за да отговорят на множество нужди сред различна аудитория. Драматичното отиграване на множество ситуации е естествено приспособимо, а развитието на историята и героя, независимо дали са базирани върху реалност или фикция, оставя пространство за проби, грешки и задълбочаване в повече и нови теми. Ритуализираната собствена среда, антиконтекстуална на битовизма, осигурява дистанция от належащите проблеми, но и гарантира обстоятелства, при които е безопасно и приемливо проявяването и вербализирането на емоция. Този опит дава база, върху която могат да се осмислят следващи стъпки към пролиферация на методите, използващи драматургията като подход към психосоциалното благосъстояние в България.
Библиография:
Barfield, T. 2010. A Cultural and Political History. Princeton & Oxford: Princeton University Press.
BBC Centres. 1. BBC Centers. Afghanistan war: At least 27 children killed in three days, UN says. Available at: https://www.bbc.com/news/world-asia-58142983.
Berry, J. W. 1991. Refugee Adaptation in Settlement Countries: An Overview with an emphasis on primary prevention. In: F. L. Ahearn and J.L. Athley (Eds.), Refugee Children Theory, Research and Services. Baltimore: John Hopkins University Press.
El – Badawy, E., Karimi, S., Nishat, Z., Shelley, J. 22.09.2022. Why Do People in Afghanistan Object to Taliban Rule? Tony Blair Institute of Global Change. Available at: https://www.institute.global/insights/geopolitics-and-security/why-do-people-afghanistan-object-taliban-rule.
EUAA. 07.01.2022. Fewer Afghan applicants but new high of unaccompanied minors. European Union Agency for Asylum. Available at: https://euaa.europa.eu/news-events/fewer-afghan-applicants-new-high-unaccompanied-minors.
EUAA. n/a. Dublin Procedure. Available at: https://euaa.europa.eu/asylum-knowledge/dublin-procedure.
Hagerman, J.R., Alkureishi, L. A. 2021. The effects of armed conflict on children. Pediatric Annals 50: 396 – 397. Available at: https://journals.healio.com/doi/pdf/10.3928/19382359-20210918-01.
IOM. 2019. Manual on Community-Based Mental Health and Psychosocial Support in Emergencies and Displacement. IOM: Geneva.
Islam, Z., Rija, A., Mohanan, P., Qamar, K., Jahangir, K., Nawaz, F.A., Essar, M.Y. 2022. Afghanistan’s humanitarian crisis and its impacts on the mental health of healthcare workers during COVID-19. Global Mental Health 9: 1 – 4. Available at: https://www.cambridge.org/core/journals/global-mental-health/article/afghanistans-humanitarian-crisis-and-its-impacts-on-the-mental-health-of-healthcare-workers-during-covid19/E047F71A34750C5040FBB697DCD8669E
Qamar, K., Priya, Rija, A., Vohra, L. I., Nawaz, F.A., Essar, M. Y. 2022. Mental Health Implications on Afghan Children: and Impending Catastrophe. Global Mental health 9: 397 – 400. Available at: https://www.cambridge.org/core/journals/global-mental-health/article/mental-health-implications-on-afghan-children-an-impending-catastrophe/E32BFAB84CF3DAFA3BCD79FDEC0BF6A2.
Rousseau, C., Gauthier, M.-F., Lacroix, L., Alain, N., Benoit, M., Moran, A., Rojas, M. V., Bourassa, D. 2005. Playing with Identities and Transforming Shared Realities: Drama Therapy Workshops for Adolescent Immigrants and Refugees. The Arts in Psychotherapy 32: 13 – 27.
UNHCR. 2023а. Afghanistan Humanitarian Crisis. Available at: https://www.unrefugees.org/emergencies/afghanistan/
UNHCR. 2023б. Refugee Data Finder. Available at: https://www.unhcr.org/refugee-statistics/.
Wahab, S., Youngerman, B. 2010. A Brief History of Afghanistan (Second Edition). New York: Facts on File.
Христова, М. 2022. Българи сме, но не съвсем. Междинни пространства и хибридни идентичности на Балканите през XXI век. София: Парадигма.Rousseau, C., Gauthier, M.-F., Lacroix, L., Alain, N., Benoit, M., Moran, A., Rojas, M. V., Bourassa, D. 2005. Playing with Identities and Transforming Shared Realities: Drama Therapy Workshops for Adolescent Immigrants and Refugees. The Arts in Psychotherapy 32: 13 – 27.
*Статията представя резултатите от работата по проект
Effective practices in education, mental health and psychosocial support for the integration of refugee children – REFUGE-ED, финансиран по програма Хоризонт 2020.
[1] Заглавието е парафраза на изказване на Саманта Морт от Уницеф Афганистан, направено пред BBC през 2019 г.: „Афганистан отдавна е едно от най-лошите места на Земята, където можеш да бъдеш дете, но през последните седмици, а дори и през последните 72 часа, положението се влоши много повече.“ (цит. по BBC Centres; превод М.Х.)
[2] Повече по темата напр. в El – Badawy et al. 22.09.2022.
[3]Въпреки че в статията са цитирани само легитимни източници, фактът, че липсва официално преброяване на населението от последните малко повече от четири десетилетия (1979), предвид конфликтите и нестабилност, означава че всички данни са с относителна стойност.
[4]Двете му деноминации сунизъм и шиизъм до момента са изповядвани от по-голямата част от населението. Шиизмът е изповядван основно сред етноса хазара (познати у нас като хазари), като това става основна причина за тяхното преследване в края XIX век при управлението на емир Абдур Рахман Хан и почти век по-късно при талибаните сунити (Wahab, Youngerman 2010: 58).
[5]„Експресивната терапия“ е чадърен термин, който Консорциума REFUGE-ED използва, за да маркира множество практики, които включват различни видове изкуство (музика, танци, театър, рисуване), използвани в сферата на психичното здраве и психосоциалната подкрепа (MHPSS). Te дават възможност за креативно изразяване, чрез което участниците биха могли да преработят и да се справят с емоционални проблеми, реконструирайки проблематични и травматични ситуации и създавайки нови възможности за тяхното осмисляне, като така изградят наново своите социални връзки.
[7]В рамките на Дъблинската процедура непридружени непълнолетни или пълнолетни лица, кандидатстващи за международна закрила, могат да се съберат с членове на семейството си, живеещи на друго място в Европа, за да бъдат разгледани молбите им за международна закрила в същата държава (EUAA n/a).
[8] Въпреки че афганистанците са разделени на множество етнически, религиозни и локални групи, част от които са доминантни и малцинствени в Афганистан, в много от европейските общества тези характеристики са непознати и следователно не протича разпознаване на тяхната самостойност. Едновременно с това се отчита и използването на националната като обхващаща останалите групови идентичности в перспективата на „западните общества“.
[9] Повече за отделните методи вж. в IOM 2019: 81 – 83.
[10]В сигурната зона, към момента на провеждането на практиката няма регистрирани момичета. В допълнение те пътуват сами изключително рядко.
[11]Хазара представляват около 15% от населението на държавата и са последователи на шиизма. Основно се занимават с планинско земеделие и отглеждане на селскостопански животни. Често заради предполагаемия им монголски произход, отличителен външен вид и принадлежност към различна религиозна деноминация са били виктимизирани (фактически и социално) в рамките на държавата до установяването на новата конституция от 2004 г., която признава изповядването на шиитски ислям (Barfield 2010: 26 – 27).
[12]Предложените текстове, резултат от сесиите, са направени въз основа на бележки, водени по време и след събиранията. Авторовата намеса е минимална при уточняването на някои термини и свързващи думи.