Хамид Хошсияр: Непридружените деца имат свобода, но не са подготвени за нея, нуждаят се от напътствия, за да избегнат опасности в бъдеще

Хамид Хошсияр: Непридружените деца имат свобода, но не са подготвени за нея, нуждаят се от напътствия, за да избегнат опасности в бъдеще

Интервю с Хамид Хошсияр, преводач и координатор във Фондация “Мисия Криле”, член на Бежанския консултативен съвет. Интервюто направи Ваня Иванова

Здравей Хамид, благодаря, че отдели време да споделиш с нас за работата си. Ти работиш във фондация „Мисия Криле“. Кога и как започна?

Работя с “Мисия Криле” около две години. Правя го в две качества/роли – като преводач и координатор. Един от фокусите ми на работа са децата и непридружените непълнолетни. Аз се включвам, когато има групи от непридружени непълнолетни спознания на персийски. Например, преди около 9 месеца имаше група от около 15 непридружени малолетни, които дойдоха от Гърция в България и аз помагах при работата с тях. Миналата година работих с група тийнейджъри на различни теми. Познавам културата на хората, идващи от Близкия изток, по-близо съм до тези млади хора, затова понякога те споделят мнението си с мен по определени въпроси. Радвам се, че мога да им помогна в трудни за тях ситуации.

Би ли ни разказал малко повече как започна твоят интерес и чувствителност към тази работа, особено с деца и млади хора?

Майка ми беше управител на училище и споделяше истории с нас, водеше ни, цялото семейство, да й помагаме, особено на деца, изправени пред крайна бедност. Аз самият бях тийнейджър. Това ме направи чувствителен по този въпрос. Когато бях в Турция, видях едно много красиво малко момиченце, беше на 6-7 години. Заради конфликта в Сирия беше загубила едната си ръка. Всички се опитваха да я накарат да се усмихне, но тя никога не се усмихна и никога няма да я забравя. Това преживяване ме накара да осъзная колко уязвими са децата. Ние като възрастни можем да им помогнем да създадат своето настояще, бъдещето, начинът им на мислене и е важно как го правим. Друго нещо е, че когато има хора, които идват от страни с диктатури, особено момичетата са подложени на натиск, те са заплашени. Това са култури, които забравят за човешките права на децата, на момичетата и жените. И искам да имам влияние върху това. Хората, които идват в Европа, в тези свободни страни, трябва да оставят децата бежанцида живеят и да се адаптират към местната култура, да я уважават. Особено когато става въпрос за тийнейджърите, важно е да се разбере тяхното крехко/уязвимо положение, те всъщност не принадлежат към традиционната си култура, а също и към културата на страната, в която пристигат. Те са изгубени някъде по средата и мисля, че това е много опасно за тях. Това са част от причините да намирам за много важно да работя с деца и тийнейджъри.

Какви конкретни проблеми и предизвикателства наблюдаваш?

Ако децата са над десет години, има голяма вероятност никога да не завършат училище, не успяват да го завършат, особено непридружените непълнолетни. Понякога те пропускат две години по пътя и никой не може да им върне тези две години. Виждам как се провалят в образованието и повечето от тях директно отиват на работа. Това е едно голямо предизвикателство за тях. Така че е много важно на каква възраст са дошли тук.

Друго предизвикателство за тях, както споменах, е тяхната традиционна култура и как тя не съвпада с местната култура. Младите хора проявяват уважение към другата култура по някакъв техен начин, но не могат да я приемат. Това е една от причините да останат затворени в себе си, като група, малцинство. А когато са деца, особено тийнейджъри, оставането в малка група, малцинство, е още по-сигурно. Възрастните говорят помежду си, с роднини, но тези деца, да кажем на 15 години, нямат толкова много връзки, взаимодействия и стават мълчаливи, затворени в себе си. За децата със семейства това също е приложимо, те замлъкват, особено момичетата. Техните проблеми са свързани със сблъсъка с фигурите на властта и йерархията в семействата. Мълчанието е опасно за тях както психически, така и социално, защото не осъзнават резултата от своите мисли и действия. Така на базата на тези състояния могат да вземат лоши решения или това да се превърне в психологически и психически проблеми. За момичетата е по-трудно в сравнение с момчетата според мен.

И какви теми, какво обсъждате с тези млади хора?

Зависи от ситуацията. Ако говоря с тях сам, обикновено говоря за теми като наука, но по забавен начин, но когато им превеждам, казвам това, което е казано да се преведе. Биология, физика, математика, компютри са различните предмети и се опитвам да ги свържа и запаля по някакъв начин. Разпитват ме по определени въпроси. За тях е интересно да говорят с човек, който знае персийски, който също идва от мюсюлманска страна като тях, но не е мюсюлманин и не е християнин и виждам как, от една страна, искат да знаят повече за това и от друга, не искат да знаят повече.

Когато споменаваш културите, какви основни разлики според теб са стряскащи за тях?

Тук в България е много приемливо хората от местната общност да имат свобода. Свободата не е приемлива за всички членове на семейството в страните на произход.

Също, когато говорим за културата на страните на произход, хората искат да споделят само добрите неща от своята култура – ​​обичаи, ритуали, но не говорят за семейна структура, например йерархия. Те знаят, че ако го споделят, културата им може да бъде повлияна и променена. Тъй като са отгледани в тази култура, те се опитват да запазят всичко от нея, дори негативната част и някак си я защитават. Някак си не мисля, че не искат другата култура да ги разбира много добре.

От това, което казваш, разбирам, че има нужда от промяна и в двете общности, местната и бежанската? С какво да се започне?

Мисля, че промяната трябва да започне от бежанската общност, и от вътрешните възприятия на хората. Например, ти можеш да ми кажеш нещо, аз мога да кажа „да“, но няма да го приема. И ако буташ хората в дадена посока, те крият още повече. Ако крият нещо сега, ще го крият още повече и в бъдеще, но това няма да реши проблема. Мисля, че има нужда да се разкаже на семействата повече за опасностите от това, което правят, те трябва да спрат да правят децата си толкова потискани от културата и да ги пуснат, да ги информират и да ги оставят да бъдат по-свободни, и да правят своя индивидуален избор. Подчиняването на семейните авторитети ги прави по-уязвими да станат част от консервативни или екстремни групи в бъдеще. Трябва да ги информираме, че това е опасността. Необходимо е да се работи в рамките на общностите, с авторитетите в семействата и да се информират за тези опасности.

А каква е ситуацията с непридружените непълнолетни?

При непридружените непълнолетни положението не е добро. По пътя си към Европа това, което те се научават, е да крият всичко. Повечето от тях са уплашени, ако споделят нещо, дори нещо по-общо или се оплачат от нещо, че това може да се отрази отрицателно върху пътя, по който са поели. Това е много голям проблем, според мен. Така че тук има голяма нужда от надеждни възрастни, на които да могат да се доверят, които да ги ръководят в процеса.

Как се промениха нещата с Covid-19?

В ситуацията на Covid-19 първото нещо, което се случи, беше прекъсване на връзката с хората в центъра, дълго прекъсване. Беше ситуация, в която не знаехме какво се случва с хората в приемателния център и това не беше добре. Хубаво е, че “Мисия Криле” скоро получи своя вътрешен офис и можехме да продължим да помагаме на хората.

Каква е визията на Бежанския консултативен съвет по отношение на непридружените непълнолетни и децата бежанци като цяло?

Опитвам се да използвам всички възможни ситуации, за да изразя нуждите на децата. Хубавото е, че познавам и някои хора, които са загрижени за този проблем, ще се радвам да намеря още повече експерти, за да мога да им помогна и с моя опит. Може би е добра идея да се създаде работна група за непридружени непълнолетни и в нея да се включат експерти от други страни в Европа. Тези деца накрая ще останат в Европа, независимо в коя държава. И смятам, че е добре да видим опита на другите страни по отношение на тези въпроси, защото те имат повече опит от нас, според мен.

С кои организации от решаващо значение в грижата за тези деца вече сте в контакт?

Първата е УНИЦЕФ. Има още две-три. Но това, което искам да направя, е да работя повече сред самите бежанци, да намеря кой от тях се интересува и да ги ангажирам повече. Знам, че МОМ работи и с непридружени непълнолетни.

Когато говорим за непридружени непълнолетни въз основа на твоя опит, смяташ ли, че те имат шанс да се установят в България или очите им са отворени за други страни?

Мисля, че имат шанс да останат в България, но ако получат статут. Например, на тези непридружени малолетни, които пристигнаха от Гърция, им се случиха много лоши неща и много добри неща. Трима от тях получиха отказ, тъй като, когато дойдоха тук, навършиха 18 години, един от тях напусна страната, другите двама останаха. Един от тях е в тежко положение. Те чакаха 6 месеца тук в Харманли без никаква ясна информация за бъдещето си, без представа какво ще им се случи. Това е много обезкуражаващо за тях. Сега знам, че повечето от тях са навършили 18, започнаха курс по български, също работят някъде. Най-после има шанс да останат в България и да продължат живота си. Повечето от тях имат желание да продължат образованието си, но не знаят вариантите. Има нужда от институция, която да се грижи за тези неща вместо тях. Мисля, че на ниво регистрация е много важно и не само за непридружените непълнолетни, но като цяло, ако психолог или социален работник, или обучен човек да разговаря с тях индивидуално, като по този начин разпознае проблемите им в самото начало.

Би ли ни казал за край какво те мотивира да продължаваш да работиш да влагаш усилия, когато има толкова много неяснота? Това не е лесна работа.

Аз съм преживял всичко това, сега се случва на други хора. Тези млади хора са много уязвими и е би било по-добре, ако можем да им помогнем и ги спасим на тази възраст и в този етап от живота им, отколкото в бъдещето, защото в бъдеще проблемът ще бъде по-дълбок и би било по-трудно. Децата бежанци и непридружените непълнолетни не са изпитвали много внимание в живота си като цяло и често не са имали възрастни, които да ги защитават. В същото време те са толкова близо до поемане на отговорност за живота си, поведението си. Те са в етап, в който опознават себе си, другите, възможностите за работа. Те имат свобода, но не са подготвени за нея, нуждаят се от напътствия, за да избегнат опасности в бъдеще. Единствените хора, които биха могли да им помогнат и да ги контролират, са семействата им, които са на 2000-3000 км разстояние. Но те имат нужда от някой тук. Това е причината да продължа да правя всичко това.

Ако искате да научите повече за Хамид, прочетете: https://www.centerforlegalaid.com/news/hamid-hosh-sijar-sega-kogato-sym-na-sigurno-mjasto-moga-da-gledam-kym-bydeshteto-si-i-tochno-kym-tezi-neshta-koito-mi-davaha-sili-v-zatvora-mojat-prinos-za-chovechestvoto-i-mojat-lichen-jivot-68/3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *