Да си учител, е една от най-трудните и прекрасни мисии

Да си учител, е една от най-трудните и прекрасни мисии

Мелиса Зеки

Когато пожелах практиката ми да се осъществи в  Клуб „Домашна работа“, в Каритас София, не си представях колко много ще науча и разбера за себе си и децата в нужда. Единственото, което изпитвах, бе страх и неяснота как бих се справила с моя не толкова перфектен арабски език и бих ли била в полза на детето срещу мен. Въпреки това, вътрешно в себе си толкова исках да се занимавам с това, че никоя друга от предложените практики не завладя съзнанието ми до такава степен. За мен това щеше да бъде едно от редките излизания от зоната ми на комфорт и това още повече ме караше да изпитвам чувство на тревожност. Приех начинанието си като истински важна мисия за мен и детето, което се нуждаеше от моята помощ.

Без да отлагам много във времето,  реших окончателно това да бъде моята практика, защото сърцето ми подсказваше, че това е най-правилният избор. Описвайки страховете си пред останалите, те ми обясняваха, че малките деца поназнайват малко български език и комуникацията между нас не би била проблем.

На първата ни среща видях едно срамежливо дете от Сирия на име Б., с малка панделка в косата. Обзе ме истинска паника, защото майка й не говореше изобщо български, а Б. се срамуваше и само кимаше, разбирайки какво говоря, но без да продума нищо. Реших се и започнах да говоря на арабски и тогава нещата някакси потръгнаха от само себе си. Отпуснах се, защото се разбирахме чудесно и нямаше никакъв проблем по време на разговора ни. Предишните ми страхове, че няма да ме разбират или аз тях, се изпариха за миг.

С Б. започнахме да провеждаме онлайн часове и часове на място в центъра на Каритас. Разбира се, първите ни няколко срещи бяха с цел опознаване и не толкова свързани с обучението. Тя разбираше какво говоря, но изпитваше огромна трудност да ми каже каквото и да е на български език. Това е често срещан проблем при ученето на нов език, защото дори самата аз изпитвам най-голяма трудност в разговорите на арабски в сравнение с другите компоненти при изучаването на език като писане, слушане, четене. Тя знае арабски език, но е едва на девет години, нивото й и там също не беше високо.

Тогава осъзнах, че процесът й на обучение в училище е труден, както и интегрирането в една нормална училищна среда с нейни връстници. Още повече ме заболя, когато отворих тетрадките и помагалата й по всеки един предмет, които бяха непопълнени и празни, като нови. Поитах я защо не е писала, а тя ми отговори съвсем кратко: „Госпожата говори много бързо, не я разбирам“.

Липсата й на среда, неглежирането и неразбирането на нейния проблем, породиха у мен страха, че и аз може би няма да успея да й помогна.Щом един учител не може да я предразположи да участва в учебния процес, нима непрофесионалист като мен има шанс?

Със сигурност един или два асторномически часа веднъж или два пъти в седмицата няма да подобрят кой знае колко нейното положение, но работих с надежда, че постепенно тя ще успее да се отпусне пред мен извън семейството си и постепенно ще започне да говори правилен български език без проблем. Вярвам, че тя ще бъде приета въпреки  произхода й и въпреки религията.

Важно е да сме мотивация на тези деца, било то с нашето поведение и отношение или просто с думи. Да им дадем кураж, че могат да са равни с останалите и могат да водят спокоен начин на живот в нашата страна.

С тази практика осъзнах и още едно важно нещо, а именно, че да си учител е едно от най- отговорните неща. Сега разбрах колко трудно е за един преподавател да помогне на всяко едно дете и колкото и да влага усилия в това, нещата просто понякога да не се случват или се случват бавно. Вярвам, че с повече страние, обучение и разбиране на положението на децата бежанци нещата ще потръгнат в още по-позитивна посока. Не упреквам нито един преподавател, защото ако си далеч от езика и културата на тези хора, е почти невъзможно да съпреживееш и осъзнаеш голямата трудност, пред която са изправени. Освен върху обучението на децата, трябва да се наблегне и на обучението на учителите, което е свързано с езика, бита и културата на тези общества. Със сигурност това е първата важна крачка, за да знаеш как да подхождаш в дадени ситуации и как да се справяш с някои проблеми в комуникацията. Считам също за необходимо настоящият закон, свързан с обучението на тези деца в български училища, да се промени и вниманието да се насочи към интензивното им обучение на български език в рамките на една година, като има и допълнителни училищни занимания със съответния преподавател. Не разбирам как се очаква едно дете да научи на достатъчно добро ниво български език в рамките на няколко месеца и просто да бъде записано в училище с ясната идея, че то ще учи и ще се справя само.

С цялото си сърце искам да видя всяка една крачка към успеха на Б. и ще дам всичко от себе си да й помогна в тази „борба“, защото всяко едно дете има потенциал да бъде образовано и успешно, стига да има хора, които да го напътстват и спомагат за развитието му. А заедно с това вярвам, че трябва да я мотивираме и един ден тя да помага на деца в нужда като нея, и никога веригата на доброто не се скъса.