Ислямът, секуларизмът и правата на жените в съвременен Тунис: възгледите на Амал Грами и Икбал ал-Гарби

Ислямът, секуларизмът и правата на жените в съвременен Тунис: възгледите на Амал Грами и Икбал ал-Гарби

Даяна Рангелова*

Въпросът за правата на жените е централна тема в полемиката между представители на европейската и арабо-мюсюлманската цивилизация. Един от най-оживено обсъжданите въпроси в сблъсъка между западните и ислямските ценности е позицията на жената в обществото, превърнала се в един от основните индикатори за модерно и демократично развитие на обществата с мюсюлманско мнозинство от населението.

Поддръжниците на правата на жените разглеждат тяхното положение в държавите с преобладаващо мюсюлманско население с особено безпокойство. Проблемите, засягащи женските права в тези държави, произтичат отчасти от факта, че законодателството в повечето от тях се придържа към шариата[1] – една правна система, чиито критици смятат за несъвместима с правата на жените. В социалната си практика обаче много от тези държави въвеждат правни системи, основани на съчетание от различни източници на законодателна власт. Въпреки това шариатът остава важен правен източник, тъй като дори държавите, които разчитат на предимно светска правна система, често основават семейното право на шариата, а той съдържа много юридически разпоредби, ограничаващи правата на жените от феминистка гледна точка. Обикновено лидерите в държавите с преобладаващо мюсюлманско население не са склонни да въвеждат семейно право по светски модел. В такива случаи ислямското семейно право урежда въпроси като брак, развод, попечителство над детето и наследство. Тези правни въпроси засягат дълбоко ежедневието на жените, тъй като налагат социални отношения и определят правата и задълженията им по отношение на основните социални и семейни практики.

Светското законодателство в арабските държави среща най-голям отпор от страна на ислямските кръгове именно в областта на семейното право и законите, свързани с правата на жените, тъй като в тези аспекти най-силно си проличава сблъсъкът между ислямските и модерните светски обществени норми. С оглед на това някои от промените, които държавите от Магриба (региона на Северна Африка), и най-вече Тунис, въвеждат в своите семейни кодекси, са впечатляващи и налагат по-задълбочено изследване на процеса на налагане на светското законодателство в сфера, която в мюсюлмански контекст винаги е била подвластна на шариата.

Основната обща цел на настоящето изследване е да анализира възгледите на водещи арабски интелектуалци и учени в областта на исляма и правата на жените в контекста на светските законодателни промени в Тунис. Изследването разглежда въпроса във взаимовръзка с исляма и опитите за предефиниране на консервативната религиозна традиция чрез предоставянето на нов, съвременен поглед върху ислямските норми и ценности в качеството им на основополагащ фактор за функционирането на преобладаващо мюсюлманското тунизийско общество. Фокус на изследването е дейността на двама видни представители на този дискурс – Амал Грами и Икбал ал-Гарби, чиято академична дейност е обвързана предимно със сравнителните изследвания в областта на ислямските науки. Въпросите, свързани с осъвременяване на религията и отношенията между исляма и светското законодателство, са силно застъпени в публичните дебати в страната, но досегашните научни изследвания на западни и руски езици не предлагат изчерпателен поглед върху иманентните социални процеси в тази арабска страна през призмата на подобни опити за защита на секуларните реформи от ислямски модернистки позиции.

В настоящия труд е използван комплексен методологически подход, изграден въз основа на емпирични изследователски методи, сред които анализ на културните, религиозните и социалните явления и процеси в Тунис и взаимодействията помежду им, синтез на изследвания обект в цялостна концептуална система и съпоставка на възгледите на ал-Гарби и Грами, както и на техните идеи с тези на опонентите им. Постигнатият краен резултат е контекстуализация на възгледите на ал-Гарби и Грами и техните идеи чрез идентифицирането на ролята им във водещите дебати в тунизийското общество по посочените теми. Накрая е извършено научно наблюдение за изготвяне на синтезирана теоретична интерпретация с цел установяване на отзвука и легитимността на тезите, издигани от Икбал ал-Гарби и Амал Грами през призмата на техния сблъсък с гледните точки на ислямската традиция и консервативните религиозни кръгове в Тунис.

Сред методите, използвани за провеждане на изследването са изучаване на текстови извори на арабски език, медийни публикации, издадени в Тунис, медийни изяви на Амал Грами и Икбал ал-Гарби и провеждане на проучване по темата чрез беседи с местни специалисти в областта на ислямските религиозни науки и правата на жените, сред които и Амал Грами, чиито възгледи по отношение на взаимодействието между исляма, секуларизма и правата на жените в съвременен Тунис са обект на проведеното изследване. От гледна точка на методологията в хода на изследването са използвани като основни източници на арабски език най-вече статии и други публикации на Амал Грами със заглавия като: „Различията в арабо-мюсюлманската култура – джендър изследване“, „Равноправие между половете в Тунис“, „Ислямският феминизъм: Движение за нови жени или нова стратегия за получаване на права?“ „Мюсюлмански жени, отправящи предизвикателства към религиозния институт“, „Дебатът за религията, закона и пола в Тунис след революцията“, както и на Икбал ал-Гарби, сред които: „Начини за помиряване на религията със съвременността“, „Наблюдения по въпроса за обновлението на религиозното образование“, „Равноправие в унаследяването – нововъведение или икономическа необходимост?“, „Секуларизмът и вярата“, „Тунизийската жена забрани многоженството преди девет века“.

С оглед на контекстуализацията на опитите на учени като Амал Грами и Икбал ал-Гарби за предефиниране на консервативната ислямска традиция чрез предоставянето на модернистичен феминистки поглед върху ислямските норми и ценности, първо трябва да бъдат разгледани културните, религиозните и социалните явления и процеси в Тунис и арабския свят като цяло, довели до възникването на този тип движение.

Модернизацията в арабо-мюсюлманските общества до голяма степен е провокирана от навлизането на западното влияние. В държавите от Магриба този процес започва при налагането на колониалното управление. В стремежа към независимост и утвърждаване на държавен суверенитет се преплитат усилената държавна модернизация по западен образец и опитите за налагане на ислямски тип управление според нормите на шариата. В световен мащаб се налагат обществено-политически теории за модернизацията и развитието на съвременните държави, които обезателно изискват вестернизация, постигната чрез секуларизация и демокрация. За арабо-мюсюлманските общества обаче е невъзможно да се впишат напълно в западния образец за държавно управление и обществено развитие поради това, че техните традиционни характеристики значително се разминават с този нетипичен за тях модел. Мюсюлманският свят не е способен да го инкорпорира и поема по свой собствен път на модернизация, пречупена през призмата на традиционното ислямско общество.

Светският авторитаризъм и репресивните режими, които десетилетия наред се стремят да модернизират своите държави, повече или по-малко придавайки им ислямски облик в този процес, доказват, че следването на западния модел на държавно управление не води до успех при приложението му в мюсюлманските общества. Образът на арабските държави като модерни, светски, демократични и следователно способни да се впишат в западния свят като равнопоставени, претърпява силен удар по време на „Арабската пролет“, обхванала арабския свят през 2011 г. след десетилетни опити на управляващите да наложат модерни политически системи на управление, довели да авторитаризъм, влошена икономика, повишаване на броя на бедните и безработните и всеобщо народно недоволство.

Политическата обстановка обуславя възхода на ислямистките движения от седемдесетте години насам, тъй като деспотичният режим не оставя поле за изява на гражданските позиции и обществения дискурс. Икономическата криза от своя страна също разклаща социалния баланс и най-вече представителите на средните прослойки от обществото, като ги подтиква да търсят компенсация и утеха в религиозността и самоопределението чрез религиозната идентичност. Възраждането на исляма (сùах̣уа – от араб. „пробуждане“) в арабо-мюсюлманския свят се характеризира със засилване на течения не само противопоставящи се на реформизма, но дори и задминаващи традиционализма, като фундаментализма, салафизма, ислямизма и възхода на политическия ислям от шестдесетте и седемдесетте години на XX в. насам. Възходът на този тип течения в рамките на съвременния ислям може да се разглежда като „резултат от опитите за насилствена секуларизация от западен тип, които често имат обратен ефект – в съвременните мюсюлмански общества се засилва влиянието на ислямистките движения“ (Евстатиев 2012: 272).

Въпреки множеството опити на управляващите да пречупят западните модели на държавно управление и обществено развитие през призмата на исляма, съчетавайки две противоречащи си ценностни системи и политически култури, в крайна сметка се оказва, че налагането на вестернизацията и секуларизма единствено разтърсва устоите на държавата, поради това, че те не могат да постигнат легитимност в цялото мюсюлманско общество, голяма част от което усилено се противопоставя на западното влияние, виждайки в него заплаха още от времето на колониализма. Тази част от обществото вини следването на западните секуларни политически модели за влошеното положение на населението и смята, че те са довели до диктатурата, цензурата, репресиите, корупцията, безработицата, обществената поляризация, бедността и т.н. Логично, тези представители на обществото виждат в исляма единственото спасение и алтернатива, а в ислямската идентичност – най-голямата опора и стабилност. Те са убедени, че арабската цивилизация е в период на падение именно поради западното влияние и само ислямът може да ѝ върне предишното величие и да я направи равнопоставена на Запада. Характерно за ислямистките движения е крайното осъждане на секуларизма и ценностите на западните общества, които според тях водят до морален упадък – „тези идеи залягат в основата на изискването наложените в мюсюлманските страни под западно влияние граждански закони да бъдат заменени от шариата“ (Евстатиев 2012: 276).

Вследствие на това най-яростната опозиция срещу авторитарните режими се сформира около ислямистките движения и техните легални и нелегални, умерени и екстремистки организации, които отбелязват своя възход от седемдесетте години до днес. В своята пропаганда те настояват, че са единствените, които могат да спасят населението от тежкото му положение, прокламирайки привързаност към принципите на справедливостта и егалитаризма чрез изграждане на законодателната система въз основа на шариата. Именно ислямистите излизат на преден план по време на „Арабската пролет“ през 2011 г. (макар и тя да е инициирана от светски обществени кръгове), заемайки крайни позиции в стремежа към заличаване на авторитарните режими.

Неслучайно „Арабската пролет“ постига най-голям успех в Тунис, като извежда държавата на пътя на демократичното развитие, тъй като именно Тунис е страната в Магриба с най-светско управление още от времето на постигане на независимост, следвала постоянна политическа линия на обезсилване на ислямистките движения, в резултат на което в политиката успява да навлезе само най-умереният техен представител – партията ан-Нахда.

Ан-Нахда е най-значимата ислямистка организация в Тунис, която се трансформира в партия благодарение на това, че следва линията на умерения политически ислямизъм. Тя има водещо значение в обществено-политическия живот на страната до днес. Политическият ислямизъм бележи своя възход в Тунис в началото на седемдесетте години. В този период Рашид ал-Гануши основава тунизийски клон на организацията ал-Джам͞а̒ ал-̓Исл͞амиййа, който по-късно през 1989 г. става известен като ан-Нахда. Рашид ал-Гануши е не само основател на ан-Нахда, но и остава неин лидер и ръководител от създаването на организацията до днес. Умерената линия, която следва движението, се обуславя от тунизийската политика след постигането на независимостта, която прочиства всички ислямистки организации в страната като част от програмата за насърчаване на модерността и борбата с тероризма. Президентът Хабиб Бургиба е инициатор на тази политическа програма. Когато мястото му заема следващият тунизийски президент Бен Али през 1987 г., той не променя отношението на политическия режим към ислямистките движения, като дори налага по-строги мерки спрямо ислямистите и поставя движението ан-Нахда извън закона, засилвайки по този начин тяхната съпротива. През 2011 г. като следствие от „Тунизийската революция“, президентът Бен Али е свален и властта поема Монсеф Марзуки (2011–2014 г.). Той налага по-умерена политика спрямо ислямистките движения и през 2011 г. узаконява ан-Нахда, която до този момент за период от около двадесет години е незаконна. Организацията съзира в този акт своя шанс и основава едноименна политическа партия, която в рамките на парламентарните избори през 2011 г. спечелва почти половината места. Така ан-Нахда показва своята способност да мобилизира в своя полза маргинализацията по време на управлението на Хабиб Бургиба и Бен Али. Партията веднага се утвърждава като политически лидер, участвайки в Учредителното събрание на Тунис и сформирайки коалиционно правителство, в което тя има водеща роля.

Въпреки подема на ислямистките движения, вестернизацията и модернизацията оставят силен отпечатък в арабо-мюсюлманските общества. Вестернизацията в Магриба води до иницииране на западни семейни структури и социални реформи. Редица управляващи през XX и началото на XXI век в своя стремеж към създаване на светска държава, която да затвърди своите позиции на международната сцена, прокарват светски законодателни промени с цел предоставяне на повече права на жените. Отчасти това е и реакция към неодобрението на Запада спрямо традиционното отношение към жените в исляма. В опит да докажат колко голям напредък е постигнал арабският свят, те подчертават промените в семейните правни кодекси, които предоставят големи привилегии на жените. Пропагандата под формата на чести речи и брошури, предполагащи реализиране на политическо равенство, всъщност е преувеличена, тъй като от законодателните промени, касаещи правата на жените, се възползват само тези от тях, които имат образование и са част от градската среда, докато в провинциалните райони продължават да битуват традиционните порядки. И все пак пропагандата служи като показател за целите и нагласите на арабските лидери.

Промените в статута на жените мюсюлманки е резултат както от външни за исляма фактори – влияние на Запада, индустриализация и урбанизация – така и от вътрешни обществено-социални фактори – дейността на ислямските реформатори, развитието на образованието и формирането на средна класа. Вестернизацията дава своето отражение върху статута на мюсюлманските жени в обществото. Традиционният социален модел и положението на жените в арабския свят силно се изменят под новите влияния от Запада. Още от началото на XX в. съществува постоянен ход към еманципация на жените в арабо-мюсюлманския свят и стремеж към „освобождаване“ от някои от традиционните ограничения, но това не включва реално предизвикателство към традиционното схващане за социалната роля на жената като майка и домакиня, а представлява по-скоро желание животът на жените да не се ограничава до тази роля. Образованието на жените разширява кръгозора им и засилва тяхната ангажираност с проблемите на нацията и обществото.

Силно светската насоченост на управлението в Тунис е причината точно там да се формира най-либералният Семеен кодекс (от 1956 г.) в арабския свят. Коментирайки семейното право, международен доклад заявява четири десетилетия по-късно: „Едно от най-големите постижения в Тунис след независимостта е сбор от закони, които [дават] на жените права с каквито те не се ползват никъде другаде в арабския свят“ (Charrad 2001: 1). Тъй като Хабиб Бургиба определя и налага линията на управление на страната от постигането на независимост (1956 г.) до свалянето му от власт от Бен Али през 1987 г., трябва да бъде обърнато специално внимание на неговите възгледи и идеология, които правят възможни светските промени в законодателството.

След постигането на независимостта от Франция през 1956 г. управляващите в Тунис успяват да наложат светското законодателство в сфера, която в мюсюлмански контекст винаги е била подвластна на шариата, а именно – чрез въвеждането на новия Семеен кодекс. Първият тунизийски президент след постигането на независимостта Хабиб Бургиба избира да създаде модерна образователна и социална система и да насърчава правата на жените и включването им в политиката. Повлиян от Запада по време на многото си пътувания из Европа и САЩ, Бургиба приема идеологиите на Новото време. В Сорбоната особено се повлиява от секуларистките и реформистките традиции на френската буржоазия. Бургиба се заема с оформянето на новата република в съответствие с личната си визия. За разлика от Кемал Ататюрк обаче Бургиба не се възприема като секуларистки реформатор, а по-скоро като модернистки реформатор на исляма. Ролята на исляма в тунизийската идентичност е призната, въпреки че работата на правителството трябва да бъде изключително светска. Бургиба е убеден, че ислямисткото съживление заплашва страната и силно му се противопоставя чрез строги ограничения и репресии. Правата на жените са признати в Семейния кодекс от 1956 г., иницииран от Хабиб Бургиба – изключително радикален за времето си документ, който, наред с други неща, забранява многоженството, дава на жените юридическо равенство с мъжете, дава възможност на жените да инициират развод, въвежда минимална законна възраст и задължително взаимно съгласие за сключване на брак, разширява правата на майките за поемане на попечителство над детето, узаконява осиновяването и увеличава правата на децата и съпругата за получаване на наследство. Докато се обнародва Семейният кодекс, администрацията на Бургиба поддържа становището, че той не бележи скъсване с ислямското наследство, а е „нова фаза в ислямската мисъл“ (Charrad 2007: 1519). Бургиба завинаги остава в историята на Тунис като освободител, който дава права на жените и прави образованието достъпно за всеки.

Вторият президент на Тунис, Бен Али, също насърчава правата на жените и продължава да прилага реформи, благоприятни за техните права. През 1993 г. са въведени законодателни промени в Семейния кодекс, които премахват постановката, че съпругата е задължена да се подчинява на съпруга си в брака, разширяват прерогативите на жените по отношение на издръжката след развода и правата им за попечителство над децата и въвеждат фонд за осигуряване на издръжка за разведени жени и техните деца. Тази политика цели чрез предоставяне на по-широки правомощия на жените да представи Тунис в международен план като държава, приемаща модерността.

В Магриба политическият дебат около законодателството, свързано със Семейния кодекс и по подразбиране правата на жените, често се формира около дихотомия, чиито съставни елементи са от една страна демокрация-модерност и от друга арабо-мюсюлманска идентичност. Знаменосците на защитата на традиционализма са ислямистките движения и техният дискурс е особено успешен отчасти поради трудностите пред арабските национални държави да издържат на постколониалното културно проникване от глобални модели на поведение и социални норми. През седемдесетте и осемдесетте години в Тунис държавата обвинява ислямистите, че се стремят да се върнат в „тъмните векове“, докато ислямистите атакуват правителството с обвинения за изтръгване на мюсюлманските жени от тяхната ислямска идентичност.

В общество, преминаващо от авторитарен режим към демокрация, изготвянето на нова конституция през 2014 г. е важна стъпка в създаването на гражданска и демократична държава. В законово отношение Конституцията на Тунис, приета през януари 2014 г. съдържа позитивни индикатори в сферата на защитата на правата на жените, като недвусмиселно констатира тяхната юридическа равнопоставеност спрямо мъжете. Член 21 от нея гласи: „Гражданите и гражданките са равни по права и задължения и са равни пред закона, без дискриминация“ (Конституция на Република Тунис, 2014). Тунизийският преход след Революцията през 2011 г. обаче се характеризира с интензивен дебат между светските и религиозните обществени кръгове относно мястото на исляма в новата политическа система и опитите за предефиниране на отношенията между половете.

При провеждането на тези дебати утвърденото гражданско общество, застъпващо се за светските законодателни реформи, се противопоставя на консервативните ислямски кръгове. Опасенията от възкресението на нова теократична диктатура се смекчават от това динамично гражданско общество. Негови активни дейци и пример за съвременни тунизийски секуларисти са Икбал ал-Гарби и Амал Грами. Те са част от движение, стремящо се към осъвременяване на ислямската доктрина с цел да бъде постигнато помирение между религията и секуларизма. Ето защо изследването на идеите и анализите, които предоставят мислители като Амал Грами и Икбал ал-Гарби ще допринесе за разкриването на важни културни и религиозни промени в тунизийското общество, които се превръщат в основа на светските преобразувания в законодателството на Тунис.

След Тунизийската революция през 2011 г. въпросът за правата на жените е превърнат в израз на напрежението между традицията и модерността, Изтока и Запада, феминизма и ислямизма. „Въпросът за жената“ се превръща в символичен терен за политически и идеологическите борби в периоди на нестабилност – след независимостта и след Революцията. Ислямистите смятат, че многобройните постижения на активистите за правата на жените са дошли за сметка на отчуждението от ислямската идентичност, религиозните норми и автентичните социални ценности – възглед, споделян от някои жени, които защитават завръщането към автентичен патриархален ред. В този смисъл разделението между жените разкрива важно несъответствие по отношение на техния статут и невъзможността за постигане на единна визия за бъдещето на жените в Тунис. Разделението между тунизийските жени – ислямистки настроените жени, светски ориентираните феминистки и ислямските феминистки подбуждат да бъдат проучени.

Феминистките в Тунис, подкрепящи западната феминистка идеология като тяхна референтна рамка, считат, че би било контрапродуктивно да се използва местната религиозна рамка. Повечето от тези жени са по-привързани към левите политически сили и не познават религиозните въпроси,  като следват феминистки либерален социалистически възглед. Поради това се наблююдава намаляването на броя на поддръжниците на западно ориентирания феминизъм и трудности при привличането на нови членове от по-младото поколение заради изкривяването на представата за термина феминизъм в мюсюлманските общества, при което той се счита за западно и чуждо понятие, което допринася за вестернизацията на обществото и промяна на социалните, културните и политическите структури според западните норми и ценности. Това се превръща в причина за отдръпване на жените в мюсюлманските общества от феминизма и впоследствие води до формирането на нов вид движение – ислямския феминизъм, който търси обосновки за подкрепа на правата на жените в ислямската доктрина. Ислямските феминискти отправят критики към религиозните авторитети мъже и към консервативните мюсюлманки, че смятат освобождението на жената за западна концепция и не участват в създаването на интерпретации на религиозните текстове от женска перспектива.

Основният фокус на настоящото изследване е съсредоточен върху възгледите на тунизийските професори Амал Грами и Икбал ал-Гарби, които се застъпват за светските законодателни промени в областта на правата на жените и равноправието между половете, търсейки стабилна обосновка чрез ислямската доктрина и нейните реинтерпретации, като предлагат алтернативни тълкувания на религиозните постановки.

Амал Грами е професор по ислямски изследвания във „Факултета по изкуства и хуманитарни науки“ към „Университета Мануба“ в Тунис, тя е един от водещите световни експерти по религиознание и джендър изследвания. Участвала е в множество международни конференции и е член на международни организации, като „Асоциацията на мюсюлманските жени, защитаващи правата на човека“ и „Международна мрежа за действие на гражданското общество“. Нейните изследвания се фокусират върху културата, обществото, религията и политиката в Близкия Изток и Северна Африка.  Амал Грами е изследовател на джендър областта, половите структури в обществото, ислямските науки, културните различия, феминизма и корените на дискриминацията и най-вече дискриминацията срещу жените.

Икбал ал-Гарби завършва първоначалното си университетско образование в столицата Тунис, след което завършва докторантура по специалност психология в Сорбоната в Париж. По време на университетското образование на ал-Гарби в Тунис, периодът е изпълнен с политически конфликти и идеологически борби между десни, леви и ислямисти, което провокира обществена ангажираност по тези въпроси. С баща, професор по арабски език, завършил университета по ислямски науки „аз-Зайтуна“ и майка, преподавател по френски език, Икбал ал-Гарби е възпитана според амбивалентността традиция-модерност, което развива  в нея способността за критично мислене.

След завършване на образованието си в Сорбоната, тя се връща в Тунис, за да допринесе чрез университетската и активистката си дейност към борбата за равноправието и индивидуалните свободи на жените. След като се връща от Париж, ал-Гарби е насочена за работа към университета „аз-Зайтуна“, където започва да се проявява нейният интерес към ислямската традиция и ислямистките течения. Там тя участва в проект на Саийд Мухаммад аш-Шарафи за реформа и осъвременяване на религиозното образование, който разглежда исляма в различните му аспекти като обект на изледователска дейност от гледна точка на съвременните науки, като социология, сравнителни изследвания, история на религиите, психология, религиозна антропология, икономика и др. Подходът на ал-Гарби включва тълкуване на религиозните явления от различни перспективи. Към момента тя е професор по антропология на религията във „Висшия институт за религиозни науки“ към университета „аз-Зайтуна“.

Показателно за нейната общественозначима дейност е участието ѝ в „Комисията за индивидуални свободи и равноправие“, създадена от бившия президент на Тунис Беджи Каид ас-Себси през 2017 г. Основна отговорност на тази комисия е изготвянето на доклад относно правата и свободите на жените в Тунис и прилагането на законодателните реформи в сферата на индивидуалните свободи и равенството между половете в съответствие с Конституцията на Тунизийската република от 2014 г. и международните стандарти за правата на човека. Ал-Гарби се включва в доклада по теми като история на жените в исляма, жената и проблема за модерността, религиозната, половата и социалната дискриминация и др.

Амал Грами и Икбал ал-Гарби са част от нововъзникнало активистко движение, защитаващо правата на жените чрез религиозни обосновки и реинтерпретация на ислямските текстове, което в настоящия труд условно наричаме „ислямски феминизъм“. В следващите редове са проследени причините и условията за възникване на това движение, неговите цели и основополагащи възгледи.

Според Амал Грами това, което обединява всички изследоветели в областта на религиозния феминизъм, независимо дали в арабо-мюсюлманските общества или в други религиозни общности, е, че религиозният феминизъм е създаден като реакция на патриархалната доминация, дискриминираща жените от гледна точка на обществени позиции, мнение и идеи и маргинализираща тяхното взаимодействие с религиозните текстове и тяхното участие в религиозните науки. Религиозният феминизъм се стреми към нов прочит на религиозните текстове от академична гледна точка и защитава правото на жените да изследват религиозните текстове и да създават нови подходи за тяхното проучване и тълкуване. Ислямският феминизъм се определя като трансгранично движение, което затвържадава връзката между всички мюсюлманки, стремящи се към предефиниране на тяхната идентичност по начин, съответстващ на съвременността и културните и религиозните им необходимости.

През последните години различни ислямистки организации, особено в Египет, си присвояват въпроса за „религията и жените“, за да мобилизират мюсюлманите за своите политически цели. Анализ на ислямски уебсайтове и програми, излъчвани от ислямски сателитни канали разкрива дискурс, който се застъпва за господство на мъжете над жените, използването на домашно насилие и т. н. Все по-голям брой жени учени реагират на този мизогинистичен дискурс, използвайки образованието си, за да изследват Корана в дълбочина и да дадат нов поглед върху патриархалните структури в своите общества. Тези мюсюлманки се застъпват за правата на жените и се борят срещу ислямския фундаментализъм, като се противопоставят на наследените социални и исторически позиции по отношение на положението на жената в обществото.

Сред факторите, допринесли за разрастването на това движение, са разширяването на достъпа на жените до образование, включително и религиозно образование, и навлизането им на пазара на труда. Създаването на модерни университетски катедри по западен модел повлиява на тази вълна от учени. Те се съсредоточават в различни области като социология, политология, философия, филология, история и антропология, което ги подтиква да използват съвременни критични мултидисциплинарни методологии за анализиране на собствените си общества и възприемане на историческа перспектива към съвременните религиозни казуси. Учени феминистки, обучени в тази насока, търсят овластяването на жените чрез знания и критична ангажираност, а не чрез отричане на техните култури. Така те деконструират класическия дискурс за интерпретацията на релегиозните текстове, разработен предимно от мъже. Тези учени също така са единодушни в искането си за равенство между половете като неразделна част от концепцията за справедливо общество, заложена в Корана и Сунната. Това показва стремежа на ислямските феминистки към противопоставяне на ислямския екстремизъм чрез феминистко движение, което да изразява толерантността на исляма, почитащ жената, така че тя да не бъде подлагана на принизяване.

Фактът, че ислямисткото движение политизира религията и се стреми да наложи монопол над нейните норми и доктрини, провокира феминистките учени от осемдесетте години да реагират. Те се опитват да противодействат на този дискурс и да се защитят срещу обвиненията, че са „западни пионки“, прилагащи империалистически идеологии, без религиозни познания и легитимност. Вследствие на нарастващото възприемане на нови подходи към хуманитарните науки и разрастването на дебата за религията и мястото на жената в обществото през деведесетте години на миналия век, това ново движение феминистки учени се фокусира върху реинтерпретация на религиозните текстове. Деконструкцията на религиозните дискурси е една от няколко стратегии за справяне с патриархата и западния феминизъм, наред с оспорване на монопола на мъжете върху религиозния дискурс и ислямските науки.

Ислямските феминистки вярват, че единственият начин за освобождение на жените е  навлизането им в сферата на богословския и правен дебат. Те искат да решат за себе си кое е автентично в исляма и как трябва да се изготви законодателството. Стремежът им е към предефиниране на тълкуванията на Корана и реконструиране на мюсюлманското право (фик̣х) от феминистка гледна точка. Основните въпроси, за които се застъпват, са домашното насилие, забулването на жените, принудителните бракове, убийствата на честта, неравенството в наследственото право и сегрегацията по пол. Повечето от тези активисти, включително Фатима Мерниси, Илхам Манеа, Икбал ал-Гарби и Амал Грами, са известни на широката публика чрез техните печатни и уеб-базирани публикации.

Днес образованите жени в Тунис все повече възприемат ислямската визия като път към освобождение и овластяване. Като част от тази тенденция се появяват феминистки, които поради познанията си за основополагащите текстове на исляма и традициите са избрали да работят в областта на религиозната и културната идентичност, като същевременно защитават своите феминистки програми за правата на жените. Съответно тяхното виждане за исляма често се състои в носенето на було с цел да се прокламира придържането към ислямските ценности, да се привлекат маргинализираните и уязвимите социални общности и да се насърчава „умерения ислям“. Амал Грами заявява, че в днешната враждебна среда се е превърнало в почти невъзможно за активистките за правата на жените да се борят за реформа на законодателството, без да носят було. Към ислямския феминизъм се присъединяват светски жени, преживели колониализма, участвали в националистическите движения, както и жени, привърженички на забулването, което създава разнообразие в рамките на възгледите на пионерките на това движение. Това, което ги обединява, е принадлежността им към поколенията, които са имали по-голям достъп до образование и са придобили по-голяма осведоменост относно правата си.

В своите изследвания Амал Грами проявява критично мислене, академична компетентност и научен подход. Тя изследва темата за корелацията между жените и религията, между жените учени и религиозните институции и текстове, за начина на разбиране и тълкуване на религиозните текстове от жени и как те могат да бъдат използвани за преодоляване на дискриминацията срещу жените. Амал Грами се самоопределя като феминистка, но не е сред светските феминистки, които разглеждат религията като фундаментално несъвместима с феминизма. Тя по-скоро е на мнение, че е време тунизийските феминистки да вземат предвид религията, социалните промени и различните нужди на жените.

Амал Грами в своите изследвания работи върху преоткриването на идентичността на жената в исляма чрез нарастване на осъзнаването на жените на техните способности и компетенции. Според нея това ще им даде възможност да бъдат интегрирани в областта на ислямските науки и да получат уважавани позиции в нея. Амал Грами отхвърля централния мъжки авторитет с убеждението, че религиозната доктрина на исляма е формирана през призмата на мъжките възгледи. Проблемът за Икбал ал-Гарби е, че религиозните представители налагат монопол над истината в исляма чрез тяхното претендиране, че само те владеят достоверното тълкуване на нормите на исляма. Използвайки мултидисциплинарен подход и приемайки пола като категория за анализ, Амал Грами поставя под въпрос традиционните тълкувания на религиозните текстове и предизвиква религиозните учени, които защитават буквалистичния прочит на Корана, като смятат себе си за автентични представители на ислямското наследство. Дискриманцията срещу жените според нея е резултат от буквалистичен прочит на религиозните текстове, фаворизиращ мъжете и техните социални интереси.

Амал Грами споделя убеждението, че патриархалните джахилийски (джахилия – от ар. „предислямската епоха“) традиции са причина за западането на положението на жената в обществото, а не самият ислям, тъй като ислямът предоставя на жените дори повече права, отколкото другите религии. Тя подкрепя възвръщането на загубените права на жените и освобождаването им от социалното подтисничество, което не съответства на духа на исляма, както и предоставянето на жените на религиозна справедливост, която гарантира техните основни права.

Според Амал Грами ислямът е в състояние, в което има нужда да бъде извършен иджтих͞ад[2] и реинтерпретация на религиозните текстове и традиционните ценности от женска перспектива, което да доведе до освобождението на жената. Според нея съществува необходимост да бъдат изчистени противоречията между шариата и заложения вътрешен смисъл на религиозните текстове и разпоредби чрез иджтих͞ад с оглед на променливите социални условия. Според ал-Гарби всеки човек има право да извършва иджтих͞ад и тълкувание за себе си, тъй като ислямът не е готова рецепта, валидна във всички условия и времена, и има нужда от обновяване.

Икбал ал-Гарби твърди, че ислямът признава политическите и социални права на жените и им дава правото да притежават и да се разпореждат с тяхното имущество. Според нейно изследване жената в Северна Африка се ползвала с множество права по отношение на брака, като правото на жената да получава наследство и да притежава собствено имущество. Сравнителните изследвания в областта на ислямските науки показват, че позицията на жената в андалуското общество, например, е достойна за разглеждане, тъй като жената е поставяла условие на съпруга си да не се жени за друга жена, а ако го направи без знанието на съпругата си, той трябвало да се разведе с втората си съпруга. Тази практика се нарича в Тунис ас̣-с̣ад͞ак̣ ал-к̣айраў͞ан͞и и не е специфична само за град Кайрауан, но се разпространява и във всички тунизийски градове. Това е брачен договор, който предпазва жената от многоженство и ѝ дава правото да разведе съпруга си с всяка нова негова съпруга и да му забрани да си вземе наложница и да създаде харем. Може би най-известният „кайрауански брак“ е бракът на Моаз ад-Дин ал-Фатими, чиято тунизийска съпруга му забранила да си вземе втора жена. По този начин професорът по религиозна антропология в университета „аз-Зайтуна“ Икбал ал-Гарби потвърждава, че иджтих͞адът по въпроса за брака съществува в Тунис от девет века по силата на ас̣-с̣ад͞ак̣ ал-к̣айрау͞ани, при който жената поставя условие на съпруга си да не си взема повече от една съпруга.

Амал Грами е автор на първото докторантско джендър изследване в арабската култура. Нейната книга „Различията в арабо-мюсюлманската култура – джендър изследване“ засяга различни особености на женската и мъжката идентичност чрез коментар на религиозни текстове. Амал Грами утвърждава епистимологични методи за изследването на положението на жената, патриархалната парадигма, половата дискриминация и експлоатацията на властта чрез съвременните науки като антропология и психология за разглеждане на религиозните текстове и техните тълкувания. Авторката засяга темата за разделението между половете в арабо-мюсюлманската цивилизация, разглеждайки неговата структура, религиозно-богословски и идеологически предпоставки, за да достигне до разбирането на вътрешната логика, на която се подчинява това явление.

Подходът на Амал Грами е рационален и контроверсен. Нейното изследване проучва проявленията на разделението между половете в периода на детството и показва, че половата идентичност не е установена от раждането, а е продукт на човешките възприятия, повлияни от различни психологически и социални фактори, които оформят ядрото на половата идентичност. В този контекст разделението между половете не се свежда само до биологични белези, но също така е продукт на социални и културни норми. Следователно индивидът няма свобода на избор по отношение на неговата полова идентичност и нейното формиране, а е принуден да следва доминиращите норми в обществото. По този начин половата идентичност се формира на базата на културни и социални принципи и това Амал Грами нарича джендър. Изседването ѝ се занимава с въпроса за установяване на признаците на половата идентичност на базата на определяне на обществените роли и отношения между половете въз основа на традициите.

Според Амал Грами дискурсът за разделението между половете е това, което създава различията и дискриминацията. Този традиционен дискурс има опасно протежение в днешно време, а именно създаване на култура на отхвърляне, омраза и дискриминация. Според Амал Грами целта е поемане на отговорност и интелектуално израстване чрез критичен поглед върху ислямското наследство и разбиване на стереотипите на легендите, символите и значенията, за да се приспособи то към ценностите на съвременността, а именно защита на човешките права, правата на децата и малцинствата и борба с дискриминацията срещу жената. Според нея трябва да бъде осъществено разбиране на религиозните текстове в различни исторически моменти. Този нов вид прочит на религиозните текстове подчертава ролята на контекста и историята в тълкуването, без да поставя под въпрос онтологично божествената природа на текстовете. За Амал Грами основен аргумент е, че тълкуването на Корана от конвенционалните религиозни учени е отделило текста от неговия социален и исторически контекст и го изолира от съвременното общество, тя изисква Коранът да бъде предефиниран от гледна точка на международни права на човека, като правните системи на мюсюлманските страни трябва да зачитат тези права.

Икбал ал-Гарби подкрепя концепцията за тълкуване на исляма в рамките на неговия исторически контекст и критикува подходите, които върло се борят за отпадането на понятията съвременност и осъвременяване от исляма, като го разглеждат като затворена система, в която не могат да бъдат внасяни промени. Според Икбал ал-Гарби ислямът не може да бъде разглеждан като такава затворена система, тъй като той се влияе от обстоятелствата и условията на средата, в която се прилагат неговите норми. Именно това се случва и при разглеждането на положението на жената в рамките на исляма, което се изменя и се различава в различните обществени групи, в провинцията и големите градове.

Според Икбал ал-Гарби не религиозният дискурс, а  реакционни прочети на Корана и назадничавите тълкувания на постановките на исляма застават на пътя на всички стремежи за модернизация и промяна. В днешно време има много видове методи за тълкуване на Корана като буквалистичен, исторически и др. Икбал ал-Гарби се опира на фразата, изречена от Тахир ал-Хаддад: „Трябва да разграничаваме това, което е донесъл ислямът, от това, заради което е дошъл“ (Ал-͟Гарб͞и. 2021). Книгата на Тахир ал-Хаддад „Нашата жена в шариата и обществото“, издадена през 1930 г. се счита за най-известното и най-значимото му произведение, тъй като засяга чувствителни въпроси, противопоставяйки се на традиционните богословски тълкувания. Тахир ал-Хаддад в своята книга призовава към забрана на брака на малолетни, на многоженството, както и към регламентиране на развода и предоставяне на граждански права на жените, като равнопоставеност в правото на образование, свобода на разполагане с финансови средства, представяне в съда в качеството им на независими лица, както и равни права при унаследяването.

Тахир ал-Хаддад се отличава с исторически и релативен прочит на исляма. В своите предложения и реформаторски възгледи той разчита на подход, отдаващ предимство на рационализма пред традицията и следващ целевия принцип. Той разграничава това, което е непреходно в исляма и не се променя с времето (като култови практики, доктринали норми, нравствени принципи) от промените, които нагаждат религията към специфичните икономически и социални условия на съответната епоха. Въз основа на целевия принцип Тахир ал-Хаддад преразглежда множество разпоредби на ислямското право фик̣х, като разделя това, което той счита за сърцевина на исляма, от това, което възприема като специфична негова цел, приложена по различен начин в различните условия. За Тахир ал-Хаддад един от основните непреходни аспекти на исляма са ценностите на справедливостта, свободата и равноправието, чието прилагане се изменя според конкретните обстоятелства и епохи. Тахир ал-Хаддад отбелязва, че множество от разпоредбите и нормите в исляма са отражение на заварени от исляма порядки, които имат корен в джахилията, без да отговарят на моралните му цели, като бива извършено тяхното нагаждане и изменение според исляма, за да бъдат съхранени. Така възникват противоречивите принципи в исляма като робството и многоженството, които не могат да бъдат разглеждани като същинска част от исляма.

Според Икбал ал-Гарби такъв тип разпоредби са възникнали в контекста на епоха, по време на която е преобладавала култура на дискриминация между половете и ограничаване на правата на жената, затова тези норми не трябва да се разглеждат като свещени и абсолютни. Според нея тази култура е единствено израз на социални и икономически структури в определен исторически период. С оглед на промяната на условията и социалната динамика, Тахир ал-Хаддад смята, че трябва да бъде извършена продължителна революционна промяна на нормите на исляма, тъй като според него ислямът не е сбор от установени текстове, превъзхождащи историческия контекст и социалните условия. Според него доказателство за способността на исляма да се адаптира към изискванията на епохата и да развива нравствените норми е разделянето на Корана на мекански и медински аяти. Според Икбал ал-Гарби въпросът, пред който сме изправени днес, е може ли тунизийското общество да осъществява прогрес по стъпките на реформатора Тахир ал-Хаддад, като се придържа към целевия прочит на исляма, който поставя интереса на уммата[3] пред традиционните текстове и който му позволява да се придържа към правата вяра и в същото време да защитава хуманните ценности, като равноправието между мъжа и жената.

Някои учени като Амал Грами и Икбал ал-Гарби смятат, че религията е въпрос на личен избор в съответствие с моралните принципи на човек и държавното управление и обществените институции не трябва по никакъв начин да са обвързани с религията. Според Амал Грами всяко решение да се прилагат нормите на шариата трябва да се отнася изключително до частната сфера и не трябва да се позволява превръщането им в задължителен нормативен принцип за цялото общество. Икбал ал-Гарби заявява: „Ние не сме против исляма и религиозността, а против религиозния фашизъм, смесването на общественото и индивидуалното пространство. Политическият ислям претендира за монопол върху истината и правилните норми – това е, което създава опасност, а не самото явление религиозност“ (Интервю с ̓Ик̣б͞ал Ал-͟Гарб͞и, 2019).

Съвременните ислямистки движения отхвърлят секуларизма, тъй като за тях държавата е инструмент за реализация на религията като социална система чрез нормите на шариата, а законът е средство за тяхното налагане от страна на държавата. След управлението на ислямистката партия ан-Нахда (на власт между 2011 и 2014 г.), сегашният политически преход изглежда благоприятства либералните и антиислямистките сили, ангажирани със защитата и поддържането на известна секуларизация. Въпреки това поляризацията на обществото никога не е била толкова интензивна, тъй като ислямизмът в Тунис задържа своите позиции и продължава борбата си срещу секуларизма. Смъртта на тунизийския президент Беджи Каид ас-Себси през 2019 г. разкрива нестабилността на гражданската държава, основаваща се на Конституцията, както и заплахите, пред които е изправена. След смъртта му привържениците на екстремизма и такфӣра (от ар. – „обвинение в неверничество“) побързват да разпространят в социалните мрежи призиви той да бъде приет за секуларист, стремящ се към разделяне на държавата от религията, като го обявяват за неверник. Тези проповеднически акции се случват в контекста на законодателна инициатива за индивидуалните свободи и равноправието и най-вече призивите за позволяване на брака на тунизийка за немюсюлманин и равноправието при унаследяване въз основа на законите в новата Конституция.

Равноправието при унаследяването е един от най-спорните въпроси в тунизийското общество в контекста на светските законодателни промени в страната, предложени от „Комисията за индивидуалните свободи и равноправието“, създадена от президента Беджи Каид ас-Себси през лятото на 2017 г. Тази комисия извършва преразглеждане на различни закони, противоречащи на втората конституция на републиката от 2014 г., която утвърждава пълното равноправие между половете и забранява дискриминацията на гражданите въз основа на религия, убеждения, раса и пол според принципите за права на човека. Това провокира необходимостта от адаптиране на различни закони със съдържанието на новата конституция.

В тунизийското общество бившият президент Беджи Каид ас-Себси е приеман като вярващ и придържащ се към религията, но въпреки това той е приеман от някои като секуларист – това се дължи на неяснотите, обгръщащи понятието секуларизъм в мюсюлманските общества. Икбал ал-Гарби поставя въпроса – какво е секуларизмът и каква е връзката му с религията и вярата? Тя дава определение в исторически контекст според френския речник „Робер“, който определя секуларизма като разделение между църквата и държавата, тоест между религиозното и светското. Следователно, според нея основният принцип на секуларизма е създаването на опори на обществото въз основа на рационализма, свободната воля и обществения интерес. Секуларизмът е сбор от норми за регламентиране на обществения живот. Той се основава предимно на три постановки – неутралитет на държавата спрямо религиозните въпроси, неутралитет на образованието спрямо религията и уважение и признаване на личните убеждения.

Икбал ал-Гарби заема позицията, че секуларизмът не означава противопоставяне на религията, а заемане от държавата на неутрална позиция спрямо религията, като не се стреми към нейното премахване, нито към нейното налагане на гражданите, а я разглежда като личен въпрос.  Държавата не трябва да фаворизира някоя религия или правно-богословска школа за сметка на друга, като защитава религиозните малцинства и забранява репресиите въз основа на различни убеждения и вярвания. В този контекст секуларизмът е необходим за обществена сплотеност и равноправие.

Икбал ал-Гарби излага доводи, че концепцията за секуларизма не е чужда за ислямското наследство, като например посоченото определение за секуларизъм, се доближава до изказването на имама Мохамед Абду: „Няма религия в политиката и няма политика в религията“ (Ал-͟Гарб͞и. 2019a). В ислямското наследство също могат да бъдат открити косвени предвестници на секуларизма още от възникването на исляма. Коранът отхвърля насилието и омразата на религиозна основа, а вярата се основава на свободна воля и лично убеждение, тъй като е личен въпрос. В Сунната можем да открием следното изказване на Пророка Мухаммад: „Аз съм вашият пророк по отношение на религиозните въпроси, но по отношение на светските дела ние с вас сме равни“ (Ал-͟Гарб͞и. 2019a).

Според  Икбал ал-Гарби в днешно време е необходимо прилагането на научни подходи за реформа и обновление на религиозното образование, сред които определяне на неговите възпитателни цели, идентифициране на проблемите на тази институция и въвеждане на сравнителния подход в научните изследвания, който изучава както западния, така и източния опит в тази сфера. Според Икбал ал-Гарби реформата на религиозното образование в днешно време вече е неотложна, така че то да премине към съвременна организирана научна и дидактична форма, която използва педагогически подходи и информационна техника. От гледна точка на образователното съдържание, трябва да бъде изучавано историческото развитие и контекст на религиите, както и техният социологически и психологически аспект. Това предполага, че в религиозното образование трябва да бъдат включени предмети като философия на религията, сравнителна история на религиите, религиозна социология, религиозна антропология, религиозна психология, лингвистика, филология, наука за митологията и наука за тълкуването на Корана. Обогатяването на религиозното образование с тези научни подходи предоставя възможност за критично мислене и разширяване на кръгозора, както и за приспособяване към съвременността и нейните ценности, като религиозна толерантност, свобода на мнението и академични изследвания.

Според Амал Грами, поради тунизийската система на образование и образователната политика като цяло, областта на религиозните изследвания остава главно доминирана от мъже. Икбал ал-Гарби твърди, че реформата и осъвременяването на религиозното образование се счита за необходимост заради предизвикателствата, поставени от глобализацията, вследствие на което стават очевидни несъвместимостта на традиционните норми със съвремеността и задълбочаването на невежеството по отношение на религията на индивида и религията на останалите хора. Според Икбал ал-Гарби тези процеси се дължат на това, което Фройд нарича „нарцисизъм на малките разлики“ (Ал-͟Гарб͞и. 2020), който създава сътресения на индивидуалността и нарастване на омразата между различните обществени групи.

Според Икбал ал-Гарби реформата на религиозното образование в днешно време се счита за необходима за целта на противопоставянето срещу религиозния екстремизъм и тероризма. Според нея настоящите образователни подходи не успяват да затвърдят разбирателството и съзвучието, а религиозните консервативни лица единствено предизвикват разделение на конфесионален принцип, при който всяка религиозна група се смята за абсолютно правдива, като именно това подклажда религиозните и конфесионалните борби и предоставя на света стереотипна изкривена представа за религиозните хора в исляма като цяло. В днешно време се отправят предложения към авторитетите на религиозното образование за преразглеждането му от гледна точка на понятията, стратегиите и приложението му. Според Икбал ал-Гарби религиозното образование остава най-големият отговорник и най-голямата заплаха за разделението в обществото по отношение на възгледите и поведението на индивида.

Опонентите на Амал Грами и Икбал ал-Гарби смятат, че религията не може да се разглежда като обект на изследване и познание, който може да се подчинява на образователни и академични категории и рамки, тъй като целта на религиозното образование е да се съхрани доктрината на исляма. Критиците на трудовете на ал-Гарби твърдят, че тя не се придържа към достоверната информация. Когато ал-Гарби е назначена за ръководител на радиото на „аз-Зайтуна“, враговете на нейното назначение отправят към нея обвинения в неверничество. Това се случва по време на управлението на първото правителство след революцията в рамките на реформа на религиозния дискурс в условията на традиционната религиозна общност. Институцията за „повеля на одобряемото и забрана на порицаемото“ на Тунис започва да отправя атаки и заплахи срещу ал-Гарби.

Реакциите спрямо ислямския феминизъм включват отхвърляне на неговата концепция още от създаването му. От гледна точка на радикалните ислямисти ислямският феминизъм е белег на вестернизация и не се различава от западния феминизъм, а Западът нахлува в ислямската умма чрез интелектуалното влияние на светския феминизъм, затова обявяват, че той не служи на интересите на уммата, тъй като призовава към централизиране върху женската идентичност, подкрепя общественото разделение и атакува мъжете. Някои от ислямистите обвиняват ислямските феминистки в подкопаване на авторитета на ислямските школи и науки и интерпретациите им на религиозните текстове, а други виждат ислямския феминизъм като заплаха за интересите си, с които се ползват в общество, доминирано от патриархалните ценности. Има и прослойка от мюсюлманки, които се обявяват против ислямския феминизъм, защото той отнема мъжката способност за защита на жените поради неговия призив за промяна на джендър ролите.

След Тунизийската революция през 2011 г. учените от богословския университет „аз-Зайтуна“ остават извън рамките на процеса на реформация въпреки дългата им реформаторска традиция. След Революцията някои от тях се присъединяват към партията ан-Нахда, а други се сближават със салафитски групи. По-голямата част от жените учени в „аз-Зайтуна“ не проявяват интерес да се включат в преходния период. Много от тях или изразяват консервативни възгледи, или отхвърлят светските идеи с убеждението, че джендър перспектива е заплаха за исляма и западен еретически подход. Фатма Шаут, например, която води кампания за радикална и консервативна интерпретация на исляма, отхвърля Семейния кодекс от 1956г. като отклоняващ се от шариата. В много случаи консервативните гласове се надигат срещу прогресивни проекти, като отпадането на резервите спрямо „Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация срещу жените“ (CEDAW) и други реформи. Разглеждайки ислямското минало като модел, учените от „аз-Зайтуна“ се стремят да възпроизведат половото разделение както като културна, така и като теологична необходимост.

След Революцията Семейният кодекс е в основата на идеологически конфликт между феминистки, секуларистки и екстремистки възгледи (някои членове на ан-Нахда и салафисти). Конфликтът подчертава сериозното разцепление сред учените, водещо до видимо разделение между тези, които търсят автентичен изгубен ислямски ред, и тези, които искат да осъществят прогрес по отношение на универсалните права на жените. Докато феминистките получават подкрепа от управляващото правителство преди революцията, след революцията ислямистите ги виждат като привърженици на стария режим. В резултат на ислямистката кампания правата на жените като цяло остават тясно свързани с Бургиба и Бен Али, а и двамата са разглеждани от ислямистите като диктатори и врагове на религията.

Докато жените от ан-Нахда са подкрепяни от своята партия, водещи женски фигури от демократичния блок и активисти за правата на човека (Сайда Гараш и Бошра Бел Хадж-Хамида) са изправени пред изопачаване на техния имидж и програми от страна на ислямистите. Въпреки че те са се противопоставили на режима на Бен Али, тези активисти биват наречени „предатели“ (Grami 2018: 35), защото са изградили коалиции с други феминистки групи по света. Те са подложени на тормоз и сплашване от страна на ислямистите и са поставени под полицейско наблюдение. Социалните мрежи ги отхвърлят като либерални жени с лоша репутация и позор за идеала за чист ислямски ред.

В предизборната си кампания ислямистките групи представят феминисткия активизъм като заплаха за естествените привилегии и статута на мъжете в обществото, често изобразявайки жените активисти като девиантни и морално нарушаващи божествения и идеалистичен социален ред. Поради светската си насоченост, активиститие са  представяни като „неверници“, западни жени, които се опитват да наложат западните ценности на тунизийските жени и по този начин да подкопаят техните религиозни и културни традиции. Атаките срещу активисти за защита на правата на жените са предназначени да подкопаят тяхната легитимност. Карикатури и жестоки видеоклипове са широко споделяни от поддръжниците на ан-Нахда, изобразявайки жените активисти като врагове на уммата. Ан-Нахда поляризира феминистките активисти от самото начало. Тя ги конструира като изразител на злото, а себе си като защитник на правдата, като свежда светската феминистка адженда до неподходящ дрескод и антиислямска консумация на цигари и алкохол. Следователно феминистките се трансформират в социално отблъскваща заплаха.

Ислямистите се отнасят с феминистките сякаш са против исляма като цяло. Възражението им да се забулват публично се счита не само за враждебност срещу ислямските принципи, но и срещу демократичните такива. За да получат подкрепата на избирателите, ислямистите използват наратива за потискането на забулените жените, представяйки ги като жертви на бившия авторитарен режим (Хабиб Бургиба въвежда закон за забрана на забулването на обществени места през 1981 г., подкрепен от следващия президент Бен Али и премахнат след революцията през 2011 г.). Те публикуват документални филми и интервюта с някои майки и съпруги на затворници на бившите режими, за да предизвикат съпричастност и подкрепа на жените към жените ислямистки като носителки на автентичен морален и политически ред, който е репресиран. Макар че булото вече не се счита за проблемен въпрос в новата политическа система в смисъл, че жените са свободни да го носят, ислямистите провокират дебат за по-ранната му забрана по времето на Бургиба и Бен Али. Те обвиняват феминистките в  съучастничество в репресиите, с които се сблъскват ислямистите. По този начин булото само по себе си се превръща в емблематичен знак за различие (както политическо, така и идеологическо).

Жените депутати от ан-Нахда са мнозинство сред жените в парламента, ясно идентифицирани по дрескода си, унифицирани дискурс и нагласи. Жените членове на ан-Нахда защитават партията си като гражданска, „умерена политическа партия“. Това позициониране е конституирано, като се отделят от феминистките, техните дискурси и  активизъм, феминистките биват отхвърлени като представителки само на малка класа либерални тунизийски жени, действащи срещу автентичните ценности на исляма и местната култура. Жените от ан-Нахда никога не са осъждали кампанията срещу феминистки активистки, включително смъртни заплахи от страна на някои проповедници. Присъствието на жени в избирателния списък на ан-Нахда спомага за това да се убедят хората, че ислямистката партия е „приятелска за жените“ и вярва в способностите на жените и правото им да ръководят и да действат във всички области. Оттук и борбата за правата на жените е инструментализирана в политическия ислям, както и в антиислямистки дискурси.

В много случаи Рашид ал-Гануши уверява жените, че неговата партия нито ще промени, нито ще иска да отмени някоя от правните или социалните привилегии на жените. Той също така дава уверения, че неговата партия няма да оспори закона за многоженството или да наложи забулването. Въпреки че ал-Гануши заявява, че неговата партия няма да промени статута на жените в Тунис и Семейния кодекс, някои членове на партията се застъпват за сегрегация на половете в училищата и за отмяна на забраната на полигамията. През февруари 2012 г. някои членове на парламента и на правителството на ан-Нахда обвиняват самотните майки, че представляват позор за едно мюсюлманско общество каквото е това на Тунис, като изтъкват ползите от полигамията, предлагайки тази практика да бъде възстановена.

Годините от 2011 г. до 2013 г. стават свидетели на промяна под новото ислямистко правителство, като някои политически лидери на ан-Нахда изразяват волята си да ислямизират държавата и обществото. Рашид ал-Гануши предлага провеждането на референдум относно Семейния кодекс, за да се преразгледат клаузите, които той вярва, че противоречат на исляма, като например забраната на многоженството и правото на осиновяване, докато някои други членове на партията предлагат налагане на шариатски закон, който да замени Семейния кодекс. По време на процеса на изготвяне на новата конституция (2011-2014 г.) привърженици на ан-Нахда словесно и физически нападат много активисти за т.нар нарушения на ислямския морал.

Контрастът между застъпничеството на ан-Нахда за равното участие на жените на политическата арена и усилията ѝ да ограничи правата на жените като индивиди отчасти отразява разделения в партията. Старото разделение между градски и селски и образовани и необразовани жени постепенно са замененя от друго разделение между ислямистки и светски жени. Има ясно разделение между преобладаващите жени от ан-Нахда и тези от други политически партии. Жените от леви и прогресивни партии обаче представляват прогресивен блок и имат единен глас благодарение на изключителните си познания и опит в активизма за жените и правата на човека както на местно, така и на международно ниво. Някои утвърдени женски организации като „Асоциацията на жените демократи в Тунис“ (ATFD) отдавна са лобирали за правна реформа, като въвеждането на закон за прекратяване на насилието над жените.

След Революцията в Тунис поляризацията, която се появява, включва отново изплуване на консервативния ислямистки дневен ред, който задължава прогресивния, модернистичен блок да се обедини по въпроса за правата на жените. Възходът на ислямистката власт съживява женското движение в следреволюционен Тунис, като посегателствата над феминисткия активизъм и правата на жените тласкат много жени да се присъединят към демонстрации и да повишат гласа си. Тази ситуация провокира жените избиратели да се изявят като политическа сила. Изборите през 2014 г. отбелязват напредъка на новите либерали в лицето на партията Нидаа Тунис за сметка на ан-Нахда, победа, решила се главно с гласовете на жените. Битката, която жените спечелват, бележи излизането им на сцената не като граждански активисти, а като политическа сила, благодарение на която е осъществена промяна на съотношението на силите чрез избора на либерален кандидат за нова управляваща партия. Това показва до каква степен женският активизъм е по същество политически.

Основният аргумент в подкрепа на легитимността на тезите на Амал Грами и Икбал ал-Гарби е концепцията за обновление и реформа в исляма, която е по-подробно разгледана в следващите редове.

Ислямът често е разглеждан като религиозна система, която не допуска принципни изменения. Въпреки това идеята за реформа е заложена в същността му още при неговото възникване. В тази връзка е необходимо да направим някои значими уточнения, свързани с доктриналното съдържание на реформата в рамките на исляма. Идеите за „реформа“ (исùл͞ахù) и „обновление“ (таджд͞ид) не са чужди на ислямската доктрина и са заложени още в нейните първоизточници – Корана и Сунната, като в Корана терминът ис̣л͞ах̣ често се използва, за да обозначи реформаторската мисия на пророците, чиято цел е да върнат своята общност, отклонила се от правия път, към принципите на истинската вяра, очертани в шариата. Това е и причината от ислямска гледна точка пророкът Мухаммад да не е основоположник на нова религия, а реформатор, чиято мисия е да възстанови изначалното единобожие. Именно идеята за исùл͞ахù в нейната коранична конотация се използва често за аргументация от идеолозите на реформаторските течения в исляма. Що се отнася до обновлението в исляма, то също се възприема по-скоро като процес на възстановяване на първичните ислямски нормативни практики, отколкото на иновация, която въвежда нетипични религиозни идеи и социални модели – „така обновлението и религиозните реформи по подразбиране протичат в две посоки. Първата е необходимото връщане към първоизточниците на исляма – Корана и Сунната – за тяхното тълкуване. Втората предполага предприемането на самостоятелно усилие и извършването на легитимирано от религиозните авторитети лично тълкуване на определен казус – иджтих͞ад“ (Евстатиев 2012: 261).

Съприкосновението между мюсюлманската и европейската цивилизация, засилило се значително в периода на колонизацията и след това, дава пряко отражение върху развитието на идеологическите течения в рамките на исляма. Колониалната експанзия нарушава естествения ход на социално-политическото развитие на мюсюлманския свят и дава насока на идейните течения в рамките на исляма. Сблъсъкът с европейската цивилизация поставя мюсюлманите пред предизвикателството или да докажат своята способност за напредък и модернизиране, чрез което да заемат своето място като пълноценна част от съвременния свят, или да бъдат асимилирани от европейските колонизатори. Очертават се два начина за съхраняване и утвърждаване на мюсюлманската идентичност – защита от западното влияние чрез връщане към религиозните корени и използването им като отпор за чуждата намеса (традиционализъм) или преосмисляне на ислямските възгледи и принципи, така че те да станат съвместими с изискванията на новото време и да доведат до развитие и равнопоставеност (реформизъм).

След разпадането на Османската империя и формирането на национални държави под европейски мандати или под формата на колонии в арабския свят, възниква най-сериозният сблъсък на арабо-мюсюлманските общества със съвременността и европейската цивилизация. Реформацията в исляма до голяма степен е продукт на този сблъсък на ценности. В стремежа към възвръщане на славата на исляма и могъществото на изповядващите го народи, се търси начин ислямските порядки и възгледи да се пригодят към съвременността и модернизацията, за да могат държавите с преобладаващо мюсюлманско население да станат равнопоставени на западните държави, а не подчинени на тях. Целта на реформаторите е не само да докажат, че ислямът съответства на съвремието, но и да очистят неговата доктрина от всичко, което възпрепятства прогреса.

Амал Грами и Икбал ал-Гарби представляват особен интерес, тъй като в своите трудове намират допирни точки в иначе драматичния сблъсък между ислямските норми и модерните светски обществени ценности. Те дори се застъпват за светските законодателни промени в областта на правата на жените и равноправието между половете, търсейки стабилна обосновка чрез ислямската доктрина и нейните реинтерпретации. Двете авторки обръщат специално внимание на заплахата от ислямизма за правата на жените, като предлагат алтернативни тълкувания на религиозните постановки. Обществената значимост и отзвук на техните възгледи надхвърлят „чисто научната дейност“, като се ситуират сред водещите публични дебати в Тунис и арабския свят, очертали се около казуса за осъществяване на реална обществена промяна и модернизация на исляма.

* Публикацията е резултат от участите на автора в програмата на Министерството на науката и образованието „Млади учени и постдокторанти“, изпълнявана в Института за исторически изследвания при Българската академия на науките.

[1] Шариатът („пряк, правилен път“) „е ислямският религиозен закон, основан на комплекса от норми и предписания, заложени в Корана и Сунната. Мюсюлманите го възприемат като цялостен код, определящ начина им на живот във всички сфери – религиозната, обществено-политическата, правната, битовата…“ (Евстатиев, С. (2007). Шариат и фикх. – В: Ислямът. Кратък справочник, съст. Симеон Евстатиев. София: Изток-Запад, с. 216).

[2] Иджтих͞ад – пряко усилие за извличането на правни норми от ислямските законови първоизвори – Корана и хадисите (Евстатиев, Симеон. Салафизмът в Близкия изток и границите на вярата. София: Изток-Запад, 2018, стр. 74).

[3] Умма – „Ислямската общност, която е „отдадена“ на Аллах и чиито членове „са свидетели за хората“ пред Него (Коран, 2:127, 143). Тя символизира единството на вярващите в Аллах и в Неговия пратеник Мухаммад, обединявайки ги независимо от различията в езика, етническата или расовата принадлежност, местопребиваването и политическите граници…“ (Евстатиев, Симеон. „Шариат и фикх“. – В: Ислямът. Кратък справочник, съст. Симеон Евстатиев, София: Изток-Запад, 2007, с. 193).

Библиография

Евстатиева, Г. (2019). По проблема за половата диференциация и джендър йерархията в исляма. Социологически проблеми. Том 51, бр. 1, стр. 326-350.

Евстатиев, С. (2018). Салафизмът в Близкия изток и границите на вярата. София: Изток-Запад.

Евстатиев, С. (2012). Религия и политика в арабския свят. Ислямът в обществото. София: Изток-Запад.

Евстатиев, С. (2007). Шариат и фикх. – В: Ислямът. Кратък справочник, съст. Симеон Евстатиев. София: Изток-Запад.

Султанов, Б.К. и др. (2008). Секуляризм исламов в современном государстве: что их объединяет? Алматы: Казахстанский институт стратегических исследований при Президенте Республики Казахстан.

Ал-͟Гарб͞и, ̓Ик̣б͞ал. (2004, юни 21). Ал-мар̓а ат-т͞унисиййа мана̒ат та̒аддуд аз-заўдж͞ат мун͟зу тис̒ к̣ур͞ун.  Ал-х̣иў͞ар ал-мутамаддин, бр. 871, https://www.ahewar.org/ (достъпен на 16 юли 2021).

Ал-͟Гарб͞и, ̓Ик̣б͞ал. (2019, август 8). Ал-̒алм͞аниййа ўа-л-̓им͞ан. Та̒аддудиййа, https://www.taadudiya.com/ (достъпен на 13 август 2021).

Ал-͟Гарб͞и, ̓Ик̣б͞ал. (2019, април 18). Ал-м͞ус͞аў͞а ф͞и-л-̓ир͟с бид̒  ̓ам д̣ар͞ура ̓ик̣тис̣͞адиййа. Та̒аддудиййа, https://www.taadudiya.com/ (достъпен на 23 август 2021).

Ал-͟Гарб͞и, ̓Ик̣б͞ал. (2020, февруари 20). Та̓аммул͞ат ф͞и таджд͞ид ат-та̒л͞им ад-д͞ин͞и. Та̒аддудиййа, https://www.taadudiya.com/ (достъпен на 29 юли 2021).

Ал-͟Гарб͞и, ̓Ик̣б͞ал. (2021, февруари 25). Кайфиййат мус̣͞алах̣ат ад-д͞ин ма̒ ал-̒ас̣р. Та̒аддудиййа, https://www.taadudiya.com/ (достъпен на 17 юли 2021).

Ал-К̣анд͞ил. (2019, януари 6). Интервю с ̓Ик̣б͞ал ал-͟Гарб͞и.

Ал-Марз͞ук̣͞и, Илх͞ам. (2010). Ал-х̣арака ан-нис͞аʼиййа ф͞и Т͞унис ф͞и-л-к̣арн ал-ʻишр͞ин. Тунис: Ал-Марказ ал-ўат̣ан͞и ли-т-тарджама.

К̣р͞ам͞и, ͞Ам͞ал. (2007). Ал-Их̣тил͞аф ф͞и-͟с-͟сак̣͞афа ал-ʻарабиййа ал-̓исл͞амиййа – дир͞аса джандариййа. Ливан: Д͞ар ал-мад͞ар ал-̓исл͞ам͞и.

К̣р͞ам͞и, ͞Ам͞ал. (2017, март 14). Ан-нисўиййа ал-̓исл͞амиййа – х̣арака нисўиййа джад͞ида ̓ам ̓истр͞ат͞идж͞и͞а нис͞а̓иййа ли-найл ал-х̣ук̣͞ук̣. Ал-х̣иу͞ар ал-мутамаддин, бр. 5460, https://www.ahewar.org/ (достъпен на 15 юли 2021).

Ben Abderrahmene, S. and Hassen, L. (2019). Tunisian Family Law: Ground-Breaking Women`s Law in the Middle East and North Africa Region? – In: Family law in the MENA Region. Beirut: Friedrich Ebert Stiftung.

Benzine, Rachid. (2004). Les nouveaux penseurs de l’islam. Paris: Albin Michel.

Brown, L. Carl. (2001). Bourguiba and Bourguibism Revisited: Reflections and Interpretation. Middle East Journal. Vol. 55, No. 1.

Charrad, Mounira. (2007). Tunisia at the Forefront of the Arab World: Two Waves of Gender Legislation. Washington and Lee Law Review. Vol. 64 (4), 11.

Charrad, M. (2001). The State and Women`s Rights: The Making of Postcolonial Tunisia, Algeria and Morocco. Berkeley: University of California Press.

Dalmasso, E. and Cavatorta, F. (2010). Reforming the Family Code in Tunisia and Morocco? The struggle between religion, globalisation and democracy. Totalitarian Movements and Political Religions. Vol. 11, No. 2.

Gana, Nouri. (2013). The Making of the Tunisian Revolution: Contexts, Architects, Prospects. Oxford: Oxford University Press.

Grami, A. (2008). Gender Equality in Tunisia. British Journal of Middle Eastern Studies. Vol. 35, No. 3.

Grami, A. (2009). Muslim Women Challenging the Religious Establishment. – In: History and Memory in Contemporary Islam – between Enlightment and Apologetics. Berlin: Friedrich Ebert Stiftung.

Grami, Amel. (2014). The debate on religion, law and gender in post-revolution Tunisia. Philosophy & Social Criticism. Vol. 40 (4-5).

Grami, A. (2018). Women, Feminism and Politics in Post-Revolution Tunisia: Framings, Accountability and Agency on Shifting Grounds. Feminist Dissent. Issue 3.

Mir-Hosseini, Ziba. (2003). The Construction of Gender in Islamic Legal Thought and Strategies for Reform. HawwaJournal of Women of the Middle East and the Islamic World. Vol. 1, 1. Leiden: Brill.

Moghadam, V. (2016). Institutional Changes in the Maghreb: toward a Modern Gender Regime? Boston: Northeastern University.

Mokhefi, M. (2015). Tunisie: sécularisation, islam et islamisme. Histoire, monde et cultures religieuses. Vol. 34, No. 2.