Елеонора Минчева*
„Само онзи, който е бил принуден да се отправи на път, може да разбере тревогата от нарастващата несигурност и неизвестност. Болката от раздялата и загубата на скъпи хора и места. Страхът. Недоверието. И крехката надежда, че ще намери своето сигурно и спокойно място. И може би някой ден… да, някой ден, че ще се завърне по родните земи“.
Тези думи, изречени с много горчивина, бяха споделени в една от първите сесии от клиент, с когото провеждахме терапия за настъпило посттравматично стресово разстройство (ПТСР). Беше бежанец, живеещ в чужда страна вече трета година. Опитвах се да надникна отвъд думите му и тези на преводача и да се докосна до света на този човек, уловен в капана на търсене на нов дом и сигурност. Старият му беше погребан под руините на бомбардираните къщи, заедно с много скъпи за него хора.
Една поговорка гласи: Човек е човек, когато е на път. Но кога пътят променя човека и запраща човешкото в него в различни посоки? Особено когато избори на пътища няма, или има, но са доста ограничени, дори нежелани.
Живеем във време на рисковото, информационно общество, когато светът преживява своите четири „не“-та: несигурност, неопределеност, непредсказуемост, неустойчивост (Слатински, лекции 2020). Време на традиционни и все по-нетрадиционни (от качествено нов тип) опасности и заплахи, които са с ниска вероятност и със силни (големи) последици: изчерпващи се природни енергийни източници, зреещи по тази причина военни и хибридни конфликти, асиметрични заплахи, все по-нарастващото влияние върху икономиките на страните от шепа транснационални компании, които оказват влияние както на пораждането и провеждането на войни и конфликти от всякакъв характер, така и на все по-трудното опазване или налагане на мира.
Тези процеси засягат дълбоко балканската действителност с нейния крехък геополитически еквилибриум. Към стари и нови хронично тлеещи и привидно неразрешими конфликти се добавя и изтощителният наплив на бежанци, справянето с който е почти невъзможно (Николов, 2015). Това прави региона един от най-дълбоко разделените в Европа (Jelavich, 1983, Kaplan, 2005). В наследените от миналото враждебност, предразсъдъци, конфронтация, разделението и липсата на толерантност, наред с честа политическа нестабилност, корупция, престъпност, изоставането от Западна Европа в много отношения, включително и финансови, се коренят трайните източници на напрежение и несигурност в обществата от региона. В крайна сметка тези условия възпрепятстват появата на вътрешно и междудържавно сътрудничество, развитие и просперитет и представляват сериозен риск за сигурността.
Но това е само една част от сложния възел, в който се оказват уловени бежанците, дръзнали да преминават през региона.
Етикет „Бежанец“
В ключовия правен документ, който очертава правата на насилствено разселените лица, Конвенцията за бежанците от 1951 г., бежанците се определят като хора, които са били принудени да напуснат страната си поради преследване, война или насилие (КБ, 1951). Конвенцията (2010) ясно дефинира, че „бежанец е човек, който поради обоснован страх от преследване поради раса, религия, националност, членство в определена социална група или политическо мнение, е извън страната, чиято националност е, и не е в състояние или поради такъв страх, не желае да се възползва от защитата на тази държава” (ВКБООН, 2010: 3). Въпреки това съществуват много митове около бежанците и те най-често се отнасят до мотивацията на пътуването, желаната дестинацията на усядане, условията на адаптация, в които бежанците живеят (и евентуално учат и работят) във временно приемащата страна, желанието им да се интегрират.
Да се опитаме да надникнем отвъд онова, което най-често се свързва с бежанците. Бежанците не избират да се преместят, а вместо това са принудени да напуснат своите страни, за да защитят живота си и/или свободата си. Бежанците са подложени на различни стресови фактори както преди, така и след преселването си. Много бежанци са подложени на някаква форма на травма пряко или косвено. Бежанците от колективистичните култури често споделят травми на потисничество, дискриминация и изтезания чрез колективна идентичност (Karcher, Kuperminc, Portwood, Sipe и Taylor, 2006). Напускайки страната си, те са изправени пред неизбежния факт да попаднат в нова културна среда, в която една от основните опорни точки на оцеляване е идентичността. Изследвания сочат, че преминаващите потоци бежанци споделят обща религиозна идентичност (която често е в основата на страховете, свързани с бежанците). Чувството за самосъхранение провокира дълбинно скътаните у индивида душевност, стратегии за оцеляване, примесени със спомени, объркване, страх, самота, уязвимост, несигурност, често гняв, агресия или автоагресия. Това води индивида към групата като социално пространство, в която „вярата в еднаквостта и непрекъснатостта на някаква споделена представа за света“ (Erikson, 1968: 18) се оказва социален контейнер, създаващ чувство на защита. Идентичността се дефинира като комбинация от социокултурни характеристики, които хората споделят или се предполага, че споделят с другите, и на тази основа една група може да се отличи от другите (Anderson, 1983). Отъждествяването и принадлежността към групата е спасителна за индивида и неговото оцеляване. И тъй като религията има своето място в социалния живот и се явява като регулатор на отношенията в общността, от социално-психологическа гледна точка, различните религиозни идентичности, обвързани с етническите и други социални идентификации, формират групови идентичности и могат да предизвикат по-интензивна междугрупова динамика. Установено е, че хората често уважават членовете на своята група значително повече от тези извън нея (Seul 1999: 565), което донякъде поставя сериозни бариери между различаващи се общности. Предаността към “повелите на вярата” може да породи и насърчава възприемането й като посветеност, смисъл и принадлежност, но тя лесно може да доведе до непоносимост, фанатизъм и накрая – на основани на базата на идентичността конфликти (Николов, 2015). В този ред на мисли е допустимо да се приеме, че някои от бежанците биха били уязвими и по-податливи на крайни екстремистки внушения, свързани с опазването на идентичността, респективно на общността, особено на религиозна основа. Известно е, че религиозната идентичност притежава двойствена природа: тя може да бъде както интегрираща, така и разединяваща сила във всяко общество; по този начин тя може не само да стимулира насилието, но и да допринесе за мира (Parekh, 1999; Appleby, 2000).
От друга страна, определянето на бежанците и мигрантите като „опасна“ група може да има реални последици за безопасността им, тъй като размиването на разграничаващата ги линия притъпява значението на правната защита, която страните се ангажират да предоставят на бежанците (Световен икономически форум, 2019).
Заплаха ли са бежанците за България и как да преодолеем тревогата си?
До 2017 г. беше популярно в България с названието бежанец да се определя индивид/и, които са принудително разселени. По-късно това название се замени с имигрант и обобщаващото мигрант (Накова, 2017). Семантиката на заменянето на термина “бежанец” с “мигрант” поражда объркване и негативна нагласа. Подменя се вярната представа за природата на принудата, поради която хора напускат дома си, и това в много случаи е повод за негативни нагласи и затруднения при установяването им в дадена страна.
Едно от последните проучвания на ВКБООН на обществените нагласи към бежанците у нас за 2018 г. сочи, че по-голямата част от българите (92%) никога не са се срещали с бежанец. Представата, която те основно изграждат, е следствие от съдържанието по темата, което поднасят медии, социални мрежи и интернет. Изследванията на нагласите на българите към бежанските потоци от последните няколко години показват, че отношението към бежанците не е еднозначно. Наблюдава се по-голяма балансираност в нагласите в сравнение с проучванията, направени през 2016 г., поради намаляване на бежанските потоци през България и наличието на повече предоставена информация (социални медии и интернет).
Почти половината от запитаните (близо 47% ) смятат, че ЕС не трябва да помага на бежанците, търсещи убежище на територията му. Сред посочените най-чести доводи в обществените нагласи спрямо бежанците са: страх от тероризъм; заплаха за националната сигурност; липса на средства, които България може да отдели за бежанците; заплаха за икономиката (вкл. и на ЕС); опасността от разпространение на ислямизъм в Европа; убеждението, че бежанците нямат място в Европа, а би трябвало да търсят убежище в най-близката мирна държава в своя регион; бежанците са хора с друг манталитет, друга религия и голяма част от тях не биха могли да възприемат европейските ценности и модел на поведение, не биха могли да се интегрират в европейската общност. Като водещи се очертават основни проблеми като: разликата в културните и религиозни традиции, която поражда най-силните страхове, както и подозрението, че бежанците могат да извършат терористични нападения в страната (ВКБООН, 2018).
Значителен е делът обаче на хората, които одобряват приемането и оказването на помощ на бежанци в Европа (около 28%), като половината от тях считат, че е проява на човечност да се помогне на бежанците, тъй като те са хора в беда, търсещи спасение от война: „живи хора, имат същите нужди и права като нас”; „трябва да си помагаме, ако сме хора”.
Като цяло се споделя възгледът, че България и ЕС трябва да водят строга миграционна политика. В тази политика залягат и условията по интеграция на бежанците на територията на страните-членки на съюза (Кючуков, 2016).
В съзвучие с тези възгледи е Новият план на ЕС за интеграция и приобщаване на граждани на трети страни, обявен през ноември 2020 г. и приет от Европейския съюз. Този документ е с особено значение, тъй като се използва най-вече за създаване на годишните програми за финансиране по Фонд „Убежище и миграция“. Надеждата е, че същият механизъм, който се прилага, ще се използва и за следващия програмен период (2021-2027) и ще намери отражение в изграждането на националната рамка по линия на бежанците в България.
Смяна в подхода: Убунту-философия и Майндфулнес
Подходът към решаването на проблема за преодоляване на трудностите, свързани с бежанските потоци, би могъл да следва линията на моралния урок от известния антропологичен експеримент, дал началото на Убунту философията (бел. авт. – убунту на езика на зулу означава „ако ние сме добре и аз съм добре“, Минчева, 2015).
Толерантността към различния от нас предполага информираност и разбиране. Едно добро познаване на проблематиката предполага разбирането, че бежанците са най-уязвимата група в сравнение с групата на имигрантите и с малцинствата във всяка страна (Berry, 1990). Те трябва да преодолеят, от една страна, негативния опит преди да напуснат своята страна на произход, а, от друга, е необходимо да се справят с разнообразен набор от проблеми, препятствия и непредвидими обстоятелства в приемащата ги страна. Изследвания сочат, че вторите оказват по-силно влияние върху умственото им здраве и психично благополучие в сравнение с първите (Beiser, 1991; Liebkind, 1992). По правило в приемащата страна те заемат нисък социален статус и изпитват затруднения в поддържане на своята култура на произход. Това са и най-често посочваните от тях причини за преживяване на тревожност и стрес (Liebkind, 1992).
Една от основните характеристики на имигрантите, бежанците, малцинствените групи е фактът, че по правило те са в подчинена позиция в обществото, която се поддържа от членовете на мнозинството и често са жертви на негативни стереотипи, предразсъдъци и дискриминация. Сред факторите, които допринасят за психологическите проблеми на техните членове и за възникване на конфликти при общуване с представители на мнозинството са относителната степен на социално приемане и изключване, което те преживяват.
Следователно е необходимо да се изградят повече предпоставки и условия както за решаване на проблемите на бежанците, намиращи се в България, така и за подобряване на нагласите и отношението сред българското общество в две направления. Първото е в посока на изграждане на социално пространство, в което да се култивира интеркултурна комуникация: усъвършнестването на вече съществуващата актуална национална рамка по линия на оптимизиране на инструментариума за оценка на интеграцията; създаването на подобрени условия за легитимиране на пребиваващите по надлежен регламент; на изграждането и прилагането на интеграционен план за всички членове на семейство на местно равнище (кметство); съответно финансиране за целева интеграция на тези хора и осъществяването на координирането на процесите на миграцията и актуализирането на съществуващото законодателство и прилагането на секторните политики (Законът за чужденците в Република България, 1999 г. с допълнения от 2021; Наредбата за условията и реда за сключване, изпълнение и прекратяване на споразумението за интеграция на чужденците с предоставено убежище или международна закрила, 2017; Национална стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията“ 2015-2020).
Друго важно направление е стимулирането на междукултурен диалог и работа в посока на увеличаване на информираността и осъзнатостта (майндфулнес) както сред приемащата общност, така и сред бежанците чрез провеждането на мероприятия и обучения на общинско и национално ниво. Това са установени практики в много страни и резултатите от изследванията за ефективността им са окуражаващи.
Променящото се съвременно българско общество става все по-разнообразно и условия като междукултурна комуникация и толерантност са все по-необходими за преодоляването на етноцентриските настроения в него. Развиването на качества като уважение към „различния”; осъзнаване както на собствената културна идентичност, така и възприемане на света през „културните очила” на другия; установяване на приликите и различията между няколко културни перспективи; умения за изслушване и включване в автентичен интеркултурен диалог; осъзнаване на относителността на собствената културна гледна точка и други (Deardorff, 2011), би следвало да залегнат в образователните програми в страната като изграждане на широка обществена платформа за възпитанието на толерантност и уважение към други култури и традиции.
Майндфулнес (бел. авт. често превеждана като осъзнатост или внимателност) в това отношение би изиграла огромна роля за развиването на подобни качества. Тя се отнася до състрадателно и неосъждащо осъзнаване на всеки момент от преживяванията (Kabat-Zinn 1994). Майндфулнес-базираните интервенции (МБИ) (Mindfulness-based interventions, MBI) включват задълбочено обучение по умения в контемплативни, релаксиращи упражнения и практики на майндфулнес, които се използват като централна основополагаща методология (Минчева, 2015). Те имат за цел да намалят реактивността и избягването на вътрешни преживявания (познания, емоции, физически усещания) и да насърчат откритостта и приемането на тези преживявания, като същевременно насърчават участието в значими и полезни действия и поведения (Crain et al, 2017).
В подкрепа на прилагането на МБИ са и редица доказателства, че МБИ увеличават когнитивния спектър и намаляват симптомите на стрес, тревожност и депресия (Khoury et al. 2014, 2015; Kuyken et al. 2016; Spijkerman et al. 2016); модифицират патологичните процеси, които поддържат разстройството на посттравматичния стрес (Минчева, 2019); улесняват развитието и саморегулацията, защото могат да намалят емоционалното възбуждане на въздействието (напр. безпокойство) и в същото време да култивират по-насочени когнитивни процеси (Zelazo, Lyons, 2012). Участието в обучение по майндфулнес включва промяна на начините на мислене, които пораждат подобрено емоционално благополучие и по-добро регулиране на нашето поведение (Mincheva, 2017).
Изследванията в посока на приложението на МБИ сред бежанците (Van Der Ghucht et al., 2019) показват добри резултати при преодоляването на затрудненията, породени от посттравматичния стрес. Посочва се, че участниците могат да използват практика на осъзнатост (майндфулнес), както и да черпят от собствените убеждения на бежанеца относно изцелението и да насърчават бежанеца да включи своите собствени културни средства (Dubus and Davis, 2018). Най-често срещаните стратегии за справяне сред бежанците като използването на религията, самоизолацията и самоналагането на мълчание по отношение на травматичните преживявания от миналото не подпомагат междукултурния диалог, адаптирането и интегрирането им в нова културна обществена среда (Kevers et al. 2016; Carlson et al. 2012; Derluyn et al. 2008; Hornor 2013).
Майндфулнес (пълноосъзнатост) ни помага както в личен, така и в социален план да изградим едно по-справедливо и хармонично общество. Обучението в майндфулнес е добре да залегне в образователната система и така да спомогне за развитието на интеркултурна чувствителност и толерантност. Съществена роля в благоприятното оркестриране на междукултурния диалог, а с това и подобряването на психичното здраве и адаптация, както и стимулирането на проактивната дейност от страна на самите бежанци по линия на тяхното усядане и интегриране чрез създаване на подходящи условия и насърчаване на тяхното участие, се отрежда на НПО сектора. Но изграждането на толерантни, хармонични и сигурни общности е грижа на всеки един от нас. Все пак, всички ние сме гости на тази земя и по силата на нежелани и понякога доста мрачни събития сме изправени пред обстоятелства да разделяме време и пространство. Фокусът не бива да пада върху онова, което ни отличава, а върху онова, което ни обединява: а именно необходимостта да се съхраним в условията на непредвидимост и непредсказуемост в днешното време, пример за което е разразилата се през последната година пандемия, както и потребността и желанието да живеем добре и в мир, да бъдем щастливи.
Библиография
Върховен комисариат за бежанците на ООН в България (ВКБООН), (2018). Проучване на ВКБООН за обществените нагласи към бежанците 2018 г.
Ганева, З. (2014). Връзка между различни социални идентичности и взаимодействие на младите българи с бежанци. Българско списание за образование, Бр. 2.
Законът за чужденците в Република България, 1999 г. с допълнения от 2021 г.
Кючуков Л. (2016). Влияние на бежанската криза върху българското общество и българската политика: страхове, но не омраза. Фондация Фридрих Еберт.
Минчева Е. (2015). Адрес 108 или Малка книжка за големите Възможности. София, Хрикер.
Минчева, Е. (2015). Майндфулнес в съвременни щрихи, София, Институт за Майндфулнес и съзерцателни практики.
Накова, А. (2019). Бежанците – „новите други“ и отношението на българите към тях. Население, т. 37, кн. 3, 525 – 544 (Online).
Наредбата за условията и реда за сключване, изпълнение и прекратяване на споразумението за интеграция на чужденците с предоставено убежище или международна закрила, 2017.
Национална стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията“ 2015-2020.
Никoлoв, Ст. (1993). Групите в демократичния процес – Сoциoлoгичeски прoблeми, 1/1993: 56-66.
Никoлoв, Ст. (2015). Етническа идентичност, нетърпимост и нарастваща тревожност в съвременния свят. Обществото срещу държавата, държавата срещу индивида: парадигми и предизвикателства на съвременната сигурност, теория и практика. Охрид, 2015.
Слатински, Н. (2020). Лекции – курс “Национална сигурност и отбрана”, Военна Академия, София.
Anderson, Benedict. (1983). Imagined Communities. Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. London: Verso.
Anderson, P. N. Religion and Violence: From Pawn to Scapegoat, in E. J. Harold, (eds.) (2004). The Destructive Power of Religion: Violence in Judaism, Christianity and Islam – Westport, Praeger, pp. 265-283.
Appleby, S. R. (2000). The Ambivalence of the Sacred: Religion, Violence and Reconciliation. New York, Rowman and Littlefield.
Berry, J. W. (1990) Psychology of acculturation. In R. W. Brislin (Ed.), Applied cross-cultural psychology (pp. 232-253). Newbury Park, CA: Sage.
Beiser, M. (1991). The mental health of refugees in resettlement countries. In H. Adelman (Ed.), Refugee policy (pp. 427-442). Toronto, Canada: York Lanes Press.
Carlson, B. E., Cacciatore, J., & Klimek, B. (2012). A risk and resilience perspective on unaccompanied refugee minors. Social Work, 57(3), 259–269.
Crane, R., Brewer, J., Feldman, C., Kabat-Zinn, J., Santorelli, S., Williams, J., & Kuyken, W. (2017). What defines mindfulness-based programs? The warp and the weft. Psychological Medicine, 47(6), 990–999.
Deardorff, D. (2011). Promoting understanding and development of intercultural dialogue and peace: A comparative analysis and global perspective of regional studies on intercultural competence. Report of the State of the Arts and Perspectives on Intercultural Competences and Skills, UNESCO.
Derluyn, I., & Broekaert, E. (2008). Unaccompanied refugee children and adolescents: The glaring contrast between a legal and a psychological perspective. International Journal of Law and Psychiatry, 31(4), 319–330.
Derluyn, I., Mels, C., & Broekaert, E. (2009). Mental health problems in separated refugee adolescents. Journal of Adolescent Health, 44(3), 291–297.
Dubus,N. and Davies, A.(2018). Culturally Effective Practice With Refugees in Community Health Centers: An Exploratory Study, Advances in Social Work, 18(3), https://doi.org/10.18060/21731
Erikson, E. (1968). Identity: youth and crisis. New York : W.W. Norton
Hornor, G. (2013). Posttraumatic stress disorder. Journal of Pediatric Health Care, 27(3), e29–e38.
Jelavich, Barbara. (1983). History of the Balkans. Cambridge; New York: Cambridge University Press.
Juergensmeyer, M. (2003). Terror in the Mind of God: The Global Rise of Religious Violence. California, Berkeley: University of California Press.
Kabat-Zinn, J (1994). Wherever you go there you are: Mindfulness meditation in everyday life. New York: Hyperion.
Kabat-Zinn, J. (2013). Full catastrophe living, revised edition: How to cope with stress, pain and illness using mindfulness meditation. London: Piatcus.
Kaplan, Robert D. Balkan Ghosts A Journey Through History. New York: St. Martin’s Press,
Karcher, M., Kuperminc, G., Portwood, S., Sipe, C., & Taylor, A. (2006). Mentoring programs: A framework to inform program development, research, and evaluation. Journal of Community Psychology, 34, 709-725.
Kevers, R., Rober, P., Derluyn, I., & De Haene, L. (2016). Remembering collective violence: Broadening the notion of traumatic memory in post-conflict rehabilitation. Culture, Medicine, and Psychiatry, 40(4), 620–640.
Khoury, B., Sharma, M., Rush, S. E., & Fournier, C. (2015). Mindfulness-based stress reduction for healthy individuals: A meta-analysis. Journal of Psychosomatic Research, 78(6), 519–528. https://doi.org/10.1016/j.jpsychores.2015.03.009.
Lang, A. J. (2017). Mindfulness in PTSD treatment. Current Opinion in Psychology, 14, 40–43. https://doi.org/10.1016/j.copsyc.2016.10.005
Liebkind, K. (1992). Ethnic identity: Challenging the boundaries of social psychology. In G. Breakwell (Ed.), Social psychology of identity and the self-concept (pp. 147-185). Surrey University Press, New York, 1992.
Mincheva, E. (2017). “Purple Circles”: Project for creating a group for refugees’ women who are(been)in long term unemployment and are (potentially to be) affected by mental health issues. Oxleas Foundation Trust, London
Mincheva, E. (2019). Mindfulness in a Bulgarian School, a grounded theoretical approach to examine the impact of mindfulness on relationships and behaviour. University of Aberdeen
Parekh, B., (1999). The Voice of Religion in Political Discourse, in L. Rouner, ed., Religion, Politics and Peace. Notre Dame, University of Notre Dame Press, pp. 63-84.
Segal, Z. V., Williams, J. M. G., & Teasdale, J. D. (2012). Mindfulness-based cognitive therapy for depression. New York: Guilford Press.
Seul, J. R., (1999). Ours is the Way of God: Religion, Identity and Intergroup Conflict’ – Journal of Peace Research, 36(5), pp. 553-569.
Tajfel, H., & J. C. Turner. (1986). The social identity theory of intergroup behavior. In: S. Worchel & W. Austin (Eds.), Psychology of intergroup relations (pp. 7-24). Chicago: Nelson-Hall.
Van der Gucht, K., Glas, J., De Haene, L. et al. (2019). A Mindfulness-Based Intervention for Unaccompanied Refugee Minors: A Pilot Study with Mixed Methods Evaluation. J Child Fam Stud 28, pp. 1084–1093.
Vuković, I. S., Jovanović, N., Kolarić, B., Vidović, V., & Mollica, R. F. (2014). Psychological and somatic health problems in Bosnian refugees: A three year follow-up. Psychiatria Danubina, 26(3), pp. 306–444.
UN General Assembly, Convention Relating to the Status of Refugees, 28 July 1951, United Nations, Treaty Series, vol. 189, p. 137.
UNHCR, 2010. Global trends 2010.
Zelazo, P., and Lyons, K. E., (2012). The potential benefits of mindfulness training in early childhood: A developmental social cognitive neuroscience perspective. Child Development Perspectives, 6(2), pp.154–160.
* Елеонора Минчева е с интереси и дългогодишен опит в областта на създаването на програми за изграждането на осъзнати и състрадателни общества (mindful and compassionate communities) чрез активна работа в посока на междукултурния диалог и сътрудничество на базата на внимателния баланс между политиките на сигурност и преодоляването на стереотипите и стигмата за бежанските вълни. С академичен и практически опит в областта на психологията и психичното здраве, здравна превенция, благополучието и майндфулнес Елеонора Минчева има амбицията да създаде и приложи майндфулнес-базирана програма за деца и възрастни-бежанци на територията на България, както и програми, приложими в подготовка и рехабилитация на участниците в далечни мисии по линия на членството на България в НАТО. В момента е студент в специалност „Сигурност и противодействие на радикализацията и тероризма“ с ръководител полк. д-р Петър Маринов, първа година, и кандидат-докторант към Военна Академия „Г. С. Раковски“ – София.