Георги Божидаров*
„Терористи“, “пришълци”, „крадци“, „изнасилвачи“, „измамници“. В Европа по време на бежанската криза от 2015 – 2016 г. това са част от определенията, които се чуваха в общественото пространство за бежанците. Така думата се превръща в етикет, дамгосващ съдбата на милионите, избягали от разрухата в родината си. Вместо с разбирателство и съчувствие, тези измъчени хора биват посрещани от враждебността на етикетите. Милионите отчаяни души биват събрани в осъдителното „дошъл е да се възползва от страната ни“, в недоумителното „значи за тях да има, за нас – не“ или в параноичното „бранете Европа от тях“. Човешкият живот с неговата емоционална и мисловна сложност, с богатството на неговия опит, с мечтите и страданията му, е пренебрегнат до обезличаване.
Настоящата статия изследва проблемa с дехуманизацията на бежанците. Първо, изложението обръща внимание на причините за това явление. Сред тях липсата на емпатия играе основна роля. На второ място са разгледани последствията от дехуманизацията. Пример за краткосрочни такива са препятствията пред интегрирането на бежанците, а като дългосрочни – създаването на маргинализирани групи. На последно място, разработката предлага решения на проблема чрез промени в образователната система и насърчаване на публични и индивидуални инициативи.
- Причините зад дехуманизацията на бежанците
През април 2021 г. в двора на Гьоте-институт София бе изрисувана стена с образа на вълната на Хокусай, а под гребена ѝ – лодка с бежанци, бореща се с морската стихия (дело на артиста Станислав Беловски). Не след дълго графитите осъмнаха с надпис „Защитете Европа!“ (Филева, 2021, 27 април). По този повод български политик побърза да изрази подкрепата си за „патриотичното дело“, като определя цялата ситуация като борба на здравия разум срещу войнстваща либерална идеология, която цели да поквари Европа. Случки като тази вървят ръка за ръка с бежанската криза от 2015-2016 г. и отразяват тъжното нарастване на крайни политически настроения в Европа (BBC, 2019, 13 ноември). Потърпевши са милиони хора, избягали в отчаяние от разрухата у родните си страни с убеждението, че каквото и да следва по-нататък, то не може да е по-зле от настоящето. Или поне така прибързвам да помисля. Всъщност потърпевши са и онези, които вярват в тези ксенофобски послания.
Според изслследванията в сферата на психологията, като причина за враждебността към „чужденеца“ се извежда самопрезрението (Gruen, 2002a). Омразата, насочена към другия, е причинена от разпознаването на собствената уязвимост в лицето на жертвата. Само че вместо да освободи, това усещане за уязвимост плаши, създава тревога и неспокойствие. Човек бърза да го заглуши, както го е заглушавал и досега. Затова чужденецът, припомнил ни собствените травми и слабост, се превръща в заплаха за установения ни комфорт (Gruen, 2002b). Оттам е твърде лесно да повярваме в една абстрактна идея за бежанеца като враждебен елемент. Нали и без друго сме свикнали да се откъсваме от непосредствените си чувства. Откъде обаче произлиза тази уязвимост?
Психиатрите, на които се позовавам – Алис Милър, Арно Груен – отвеждат уязвимостта до детството (Miller, 1980). Деца, за които е било трудно или невъзможно да създадат здрави емоционални връзки в обкръжението си, да срещнат разбиране за нуждите си и да общуват свободно и непосредствено, израстват, като се учат да заглушават чувствата си (Gruen, 2002b). В дългосрочен план, това оказва влияние на способността им да се освобождават от негативни преживявания (Miller, 1980). Вместо това потърпевшите опитват да избягат от болезнения спомен и да притъпят чувствителността си. Нездравословното им общуване със самите себе си повлиява и на емоционалния им контакт с останалите. Една от последиците е занижената емпатия – способността да съчувстваме. Пример за това е експеримент, цитиран от Арно Груен. В него се проследява колко майки ще реагират на плача на новородените си, породен от глад, и с каква скорост. Притеснителен процент от доброволците в проекта не успява да реагира изобщо или реагира със значително закъснение (Gruen, 1986: 21-22). Да се върнем на образа от стената – лишените от емпатия не могат да прочетат непосредствения вик за помощ, отчаянието, нещастието по лицата на нарисуваните бежанци. Не усещат ужаса от борбата на една надуваема лодка, пълна с деца и възрастни, срещу морето. И как биха могли, когато собствените им чувства са станали нещо чуждо? Така се появяват надписи като „бранете Европа“ и редицата други призиви против бежанците.
- Последствията от дехуманизацията
Благодарение на стажа си в Български Червен кръст имах възможността да преживея ежедневието на един бежанец у нас. Придружавайки един сириец, който се бе сдобил с дете в България, за да попълни молба за отпускане на помощи за новородено, видях с очите си как огорчението може да прелее. След като получи отказ на молбата си, той попита: „Когато от мен има някаква полза, казвате, че съм български гражданин. Когато за мен има някаква полза – ми я отказвате, защото съм бежанец. Кое от двете искате да бъда?“. В това видях откровеното разочарование на човек, изправен пред бездушна администрация, за която неговият случай е просто един от много дневни задължения преди края на работното време. Стажът ми позволи да науча, че за много бежанци България е просто една междинна спирка, водеща до по-богатите европейски държави. Значителен брой бежанци идват тук с нагласата, че крайната им цел е някъде другаде. Затова, ако не достигнат тази цел, приемат престоя си в България за провал. В това обстоятелство е замесено още нещо. Сигурност и чувството, че са желани и приети са двата определящи фактора за интегрирането на бежанците (Урумова, 2021). Когато едното от двете липсва – процесът на интеграция се възпрепятства. Последствията от това в краткосрочен план са, че у нас живеят редица хора, които не приемат България за свой дом и са достатъчно разочаровани, че да не могат да живеят пълноценно. Друга последица се забелязва в изчезването на непридружени деца (Урумова, 2021). По-тревожни са дългосрочните последствия. Ако не реагираме подобаващо на враждебните настроения към бежанците и ако поддържаме една система, равнодушна към техните специфични нужди (въпреки известни подобрения), в дългосрочен план бихме могли да видим създаването на една маргинализирана група. Група от хора, живеещи непълноценно, носещи мъка, травми от война, разочарование, огорчение в душата си. Група, лесна за експлоатиране по престъпни начини.
- Препоръки
Първата ми препоръка е за промени в образователната ни система. Създаването на система, в която извънкласната дейност и социалната ангажираност да се насърчават активно от училищата и университетите, би създало чувството за обществен дълг в редица поколения. Би било грешно ученици да се оценяват на базата участието им в социални каузи, тъй като това би мотивирало дейността им по погрешен начин. Вместо това към програмата в училище могат да се включат задължителни часове за доброволческа работа в НПО-та, благотворителна дейност, обсъждане на социални проблеми. Така учениците биха провеждали срещи с бежанци, биха се запознавали с историите им от първа ръка и биха информирали мнението си чрез непосредствения си опит, а не чрез производна информация в медиите и социалните мрежи (Накова, 2020). Също така, младите поколения биха свикнали със социалната ангажираност, което би създало у тях коренно различен подход при следващи социални предизвикателства. У тях би се родил навикът да се информират за причините зад проблемите, да общуват директно с нуждаещите се и да чувстват лична отговорност за създаването на по-справедливо общество.
Втората ми препоръка за изграждане на по-отворено общество изхожда от личната инициатива и една проста повеля – да не отвръщаме на лошото с лошо. Насърчаването на добрината е постоянно усилие и може да се прояви в най-обикновени ситуации. Срещайки например по-нервен човек в публичното пространство, бихме постигнали много повече, ако се стараем да противопоставим търпение, спокойствие и топлина на грубостта му. За разлика от предишното предложение, което е свързано със законодателна дейност и политическа инициатива, това е по силите на всеки един от нас. Порoчният кръг на насилието трябва да спре все някъде. Но насилието не се побеждава от по-силното насилие, а от милосърдие и добрина.
На трето място предлагам засилването на социалните инициативи с и в полза на бежанци. Като една отлична инициатива бих могъл да посоча участието на бежанци в миналогодишното издание на КвАРТал, при което същите предлагаха храната си безплатно. Освен че любовта минава през стомаха, кулинарното изложение е прекрасен начин да се подчертае приносът, който многообразието от култури дава на едно общество. „Безплатното“ предоставяне на храна не е просто един изгоден акт, а е много повече, израз на протегната ръка и желание за сближаване. Бариерите на икономическите неравенства падат и човек има възможността да усети близостта на непознатата култура по най-непосредствен начин.
Други инициативи, които насърчавам, са в сферата на изкуството. Покъртителни и разтърсващи са изложбите на Ай Уейуей, който от началото на бежанската криза не оставя никого от почитателите си равнодушен към тази тема. От облепянето на колоните на Бундестага със спасителни жилетки (Said-Moorhouse, 2016), до показването на дрехи и обувки на бежанци (NY Times, 2016) или огромната черна надуваема лодка с бежанци (DW, 2017) – изкуството играе по най-съкровените струни на душата и понякога отключва спотаени у нас емоции. Тази способност е уловена в Хамлетовия въпрос: „Какво е за него Хекуба?“, но е наблюдавана при най-крайни случаи като изследвания върху затворници, които освобождавали насъбраната си скръб, съжаление и разкаяние едва след като преживявали театрални постановки в затвора (The Detroit News, 2020). Друг успешен пример е режисурата на „Милосърдието на Тит“ като част от Залцбургския театрален фестивал. Действието е пренесено в модерни времена – хорът е облечен като сирийски бежанци, главният антагонист е показан като ислямист, а императорът Тито е превъплъщение на цялата ни цивилизация в стремежа си да отвърне на болката и общественото разделение с милосърдие (Los Angeles Time, 2017).
Приложението на тези решения в България има за цел да подобри няколко показателя: ниската степен на непосредствена информираност за бежанците – 85% от хората нямат никаква представа за броя бежанци у нас, а 90,9% нямат никакъв контакт с бежанци; (Накова, 2020); ниския процент позитивна нагласа към бежанците – 16%, в сравнение с 28,2% негативно и 51,5% безразлично; високата недоверчивост към бежанците – 38,1% от анкетираните. В съвкупност тези показатели обясняват неприветливата, несправедлива атмосфера у нас и сами са обяснени от изтънялата способност да съчувстваме.
- Заключение
В превода си на „Филоктет“, ирландският поет Шиймъс Хийни пише за моментите, в които приливът на справедливостта се надига, така че думата „история“ да се римува с думата „надежда“. Преживели вълните на бушуващо море, избягали от смърт и опустошение, бежанците са водени именно от този компас. Достигнали бреговете на свободния свят, те биват посрещани от злонамерени или резервирани нагласи, липса на съчувствие и разбирателство, превърнати в етикети, плашила и популистки трамплини (sic). Преди всичко обаче бежанската криза от 2016 г. насам и дехуманизацията на бежанските потоци разкри проблемите пред собственото ни общество, събрани преди всичко в занижената ни способност да съчувстваме. Препоръките, които споделям, целят да внесат трайни подобрения в тази насока, като насърчат личностната инициатива, обществената ангажираност и гражданската съвест. В обратния случай – пренебрегването на проблема би довел до създаването на маргинализирана група, уязвима и лесна за експлоатиране.
Библиография
Накова, Албена (2020). Бежанците в представите на българите. Академичен бюлетин “Бежанците: днес и утре”, брой 4. стр. 6-9. София: БСБМ, ВКБООН.
Урумова, Гергана (2021). Предизвикателства по пътя на непридружените деца в България. Академичен бюлетин “Бежанците: днес и утре”, брой 6. София: БСБМ, ВКБООН.
Филева, Лора (2021, 27 април). Арт инсталация в подкрепа на бежанците бе надраскана с призиви за омраза. в. Дневник. Достъпно на: https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2021/04/27/4203852_art_instalaciia_v_podkrepa_na_bejancite_beshe/#comments.
Gruen, Arno (2002а). Der Fremde in uns. Dtv.
Gruen, Arno (2002б) The Need to Punish. Достъпно на: https://arno-gruen.online-library.net/p/the-need-to-punish.html.
Gruen, Arno (1986). Der Verrat am Selbst. Dtv.
Heaney, Seamus (1990). The Cure at Troy. Farrar, Straus and Giroux.
Miller, Alice (1980). For Your Own Good. Macmillan Publishers.
Said-Moorhouse, Lauren (2016). Ai Weiwei covers Berlin landmark in 14,000 refugee life jackets. CNN. Достъпно на: https://edition.cnn.com/style/article/ai-weiwei-berlin-life-jackets/index.html
BBC (2019, 13th November). Europe and right-wing nationalism: A country-by-country guide. https://www.bbc.com/news/world-europe-36130006
DW (2017). Ai Weiwei’s biggest installation to date is a giant refugee boat, Достъпно на: https://www.dw.com/en/ai-weiweis-biggest-installation-to-date-is-a-giant-refugee-boat/a-37970102
NY Times (2016). Ai Weiwei Melds Art and Activism in Show about Displacement. Достъпно на: https://www.nytimes.com/2016/10/21/arts/design/ai-weiwei-melds-art-and-activism-in-shows-about-displacement.html
Los Angeles Time (2017). Review: Peter Sellars turns Mozart’s last opera into a modern message of humanity in the face of terror. Достъпно на: https://www.latimes.com/entertainment/arts/la-et-cm-sellars-clemenza-salzburg-review-20170815-story.html
The Detroit News (2020). Shakespeare in Prison teaches inmates ‘radical empathy’. Достъпно на: https://eu.detroitnews.com/story/news/local/detroit-city/2020/01/06/shakespeare-prison-teaches-inmates-radical-empathy/2773834001/
* Георги Божидаров е студент по право в Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. В рамките на стажа си към Български Червен кръст Георги има възможността да наблюдава измеренията на бежанската криза в България по време на пандемия. Придобитият си опит той използва в настоящата статия.