Социокултурни и религиозни тенденции в съвременна Сирия

Социокултурни и религиозни тенденции в съвременна Сирия

Галина Евстатиева*

Историческо въведение

Съвременна Сирия, придобила своята политическа независимост и суверенитет през 1946 г., е президентска република в Близкия изток – една от най-невралгичните зони в света. Днешната сирийска държава е създадена върху територии, които от началото на XVI в. са провинции на Османската империя, а след нейното разпадане преминават под мандата на Франция (1923–1946). Ако настоящите граници на Сирийската арабска република се простират между Средиземно море, Турция, Ливан, Израел, Йордания и Ирак, то в исторически план названието „Сирия“ се отнася към много по-обширен източносредиземноморски регион, който е синоним на Леванта, а арабските средновековни географи го наричат аш-Шам или Билад аш-Шам. Етимологически името „Сирия“ произхожда от древните асирийци, които доминират в Северна Месопотамия, но с времето се разпростират и на Запад, като названието започва да се асоциира най-вече с техните западни земи.

В наши дни сирийската държава обхваща териториите на няколко древни кралства и империи, а сирийците се гордеят изключително много с миналото на своята страна като люлка на велики цивилизации, като смятат, че много от големите тектонични размествания в човешката история са били уникални „сирийски моменти“– независимо дали става въпрос за създаването на велики градове-държави по поречието на р. Ефрат или за изобретяването на финикийското азбучно писмо.По тези земи наистина са били разположени някои от най-богатите и най-процъфтяващи градове на древния свят – Тир и Хелиополис (Баалбек) в днешен Ливан или Емеса (Хомс) и Дамаск в съвременна Сирия. Археологически проучвания свидетелстват, че в сравнение с други райони на източното Средиземноморие, чийто упадък настъпва много по-бързо вследствие на икономически и демографски фактори или на опустошителни епидемии, някои древни сирийски градове продължават да се развиват чак до VII в.

В течение на хилядолетия Дамаск е обект на завоевателните амбиции на много чуждестранни нашественици През III-то хилядолетие пр. н. е. Аккад и Ур се опитват да покорят града, а през XVI–XIV в. – Египет и Хетското царство.Около XII в. пр. н.е. арамеите успяват да го завладеят и да създадат древното държавно образувание на сирийска територия, наречено Дамаско царство, просъществувало около пет столетия. По-късно градът влиза в състава на Израилското царство, Персия и империята на Александър Македонски, управляван е от селевкиди и набатеи.От 64 г. пр. н.е. Дамаск вече е част от Римската империя, като се превръща в просперираща метрополия на римските провинции в Сирия в качеството си на център на керванната търговия по Пътя на коприната от Китай и на пътищата към Южна Арабия, Палмира и Петра. По време на римляните през I в. от н.е. в Сирия се появяват първите християнски общности. Този район остава важна провинция и на Византийскийската империя до 634 г., когато Дамаск е завладян от арабо-мюсюлманските войски, а през 661 г. градът се превръща в столица на Омаядския халифат (661–750), простиращ се от Индийския субконтинет до Андалусия.

Колкото и да са горди сирийците със съществуването по техните територии на много древни цивилизации, „за повечето от тях историята започва наистина с идването на исляма“[2]. Присъединяването към арабо-мюсюлманския Халифат и разпространението на исляма през VII в. променя коренно Сирия. Сам пророкът Мухаммад проявява специален интерес към тези земи. Макар че те са завоювани след неговата смърт през 632 г. от наследилите го „праведни халифи“ Абу Бакр (632–634) и Омар (634–644), арабските историографи привеждат като доказателства за амбициите на Пророка да присъедини Билад аш-Шам към мюсюлманската държава насърчаваните от него в края на живота му военнипоходи към южните части на Йордания. Арабо-мюсюлманските войски влизат в Дамаск през септември 634 г. Макар че бързо го губят, година след това арабският военачалник Уалид успява неочаквано за византийските пълководци да преведе своята войска от Ефрат през пустинята и да удържи решителна победа при Ярмук (на днешната граница между Сирия и Йордания), като завладява окончателно града. След тази победа арабските мюсюлмански войски овладяват бързо Хомс, Хама, Халеб (Алепо) и Антиохия, а през 638 г. пада и Йерусалим. Дамаск става столица на могъщия Халифат под управлението на Омаядската династия.На завоюваните територии омаядските халифи въвеждат арабския като официален държавен език, а византийските и персийските монети са заменени със собствени парични знаци. През този период се полагат основите на мюсюлманското законодателство, което определя и спецификите на формиращата се арабо-мюсюлманска култура.

Някои учени определят Омаядският халифат като „джихадистка държава“[3], визирайки постоянно водените и финансирани с наличните ресурси военни кампании за завладяване на нови територии и за разпространение на ислямската религия.Имайки предвид, че армията на Халифата извършва завоевания на огромни територии – от Испания до Китай – то Сирия по един естествен начин чрез доказаното си стратегическо географско положение се превръща в център за управление на отдалечените новозавладени земи и население. Векове наред тази стратегическа локация на Сирия я поставя в центъра на много конфликти или решения при провеждани регионални и глобални политики, включително в наши днипоради съседството й с Израел, Ливан и Ирак[4].

Само две години след придобиването на независимост Сирия се включва във войнатасрещу провъзгласената държава Израел от 1948 г. в защита на палестинските араби, която губи заедно с останалите си арабски съюзници. Във вътрешнополитически план първите години на младата сирийска държава също се характеризират с обществено-политическа нестабилност, която се засилва от извършването на серия от военни преврати. Привлечени от идеологията на панарабизма, прокламиранас неспирно вдъхновение от египетския президент Гамал Абдел Насър (упр. 1956–1970), през 1958 г. сирийските управляващи начело с президента Шукри ал-Куатли се договарят с Египет за създаването на Обединената арабска република, просъществувала до септември 1961 г. Нов сирийски държавен преврат слага край на този кратковременен съюз между двете арабски държави и Сирийската арабска република е възстановена. През 1963 г. военни от националсоциалистическата партия „Баас“, сред които и бъдещият дългогодишен сирийски президент Хафез ал-Асад (1971–2000), извършват държавен преврат. От тази година до 2011 г. в Сирия действа Законът за извънредното положение, който четири десетилетия отнема на практика и девалидизира повечето от конституционните права на сирийските граждани. По време на Арабо-израелската война от 1967 г. Сирия губи Голанските възвишения и оттогава се водят безрезултатни преговори за връщането на тази контролирана от страна на Израел територия, където днес живеят около 20 000 израелски заселници.

През ноември 1970 г. тогавашният военен министър Хафез ал-Асад провежда вътрешнопартиен преврат, с който идва на власт баасисткият режим на „династията”Асад. Управляващото семейство ал-Асад и най-верните кръгове около него изповядват алауизма, направление в шиизма, което ги делигитимира в очите на голяма част от суннитското мюсюлманско мнозинствоот населението.Това създава взривоопасна политическа ситуация, защото суннитите биват лишени от лостовете на властта и не притежават политическа тежест в управлението на страната. Надиганията срещу режима на Асад на суннитски ислямистки организации в Сирия през седемдесетте години на XX в. предизвикват ответно насилие от страна на баасистите, което кулминира през 1982 г., когато правителствени сирийски войски обсаждат и бомбардират град Хама, вследствие на което загиват над 50 хиляди души, много от които цивилни. От друга страна, доминирането на сирийския режим от определено религиозно малцинство култивира държавна подкрепа за другите малцинства в страната. По този начин християните, друзите, исмаилитите и други конфесионални групи се ползват в Сирия с такива права и привилегии, каквито нямат никъде другаде в Близкия изток.

Правната система в Сирийската арабска република е от смесен тип, защото освен светски закони въз основа на романската (френската) правна система в областта на семейното и наследственото право за гражданите мюсюлмани основен източник на правораздаване е ислямският религиозен закон (шариат).Като цяло обаче законодателната власт в Сирия е слаба заради пряката си зависимост от партията Баас и изпълнителната власт. Въпреки че баасисткото управление в Сирия има подчертано светски уклон в сравнение с други арабски страни, сирийската конституция изисква президентът да бъде мюсюлманин и сирийски арабин.

През 2002 г. Хафез ал-Асад умира, като енаследен от неговия по-малък синБашар ал-Асад. Младият по това време офталмолог до този момент не проявява особен интерес към политическото поприще, но обстоятелствата го принуждават след референдум да поеме президентския пост в своеобразната „републиканска монархия“. Дълго време за този пост Хафез ал-Асад подготвя големия си син –Басил, който обаче загива трагично в автомобилна катастрофа през 1994 г. За да се осигури идването на младия Башар на власт, дори сирийската конституция претърпява промяна –минималната възраст за сирийския президент е намалена от 40 години на 34 години, колкото по онова време еБашар. Новият президент бива избран с над деветдесет и седем процентаот гласоветена референдум от юли 2000 г., а през 2007 г. Башар ал-Асад е преизбран за президент.

Въпреки че новият президент се опитва да прокарва реформи за либерализация в редица сфери (създават се частни банки, които довеждат и чужди капитали; развитие на частния сектор и др.), Арабската пролет през 2011 г. и натрупаното в страната недоволство от авторитарния начин на управление, политическите репресии, ширещата се корупция и безработица, избухват в Сирия под формата на граждански демонстрации, които сапотушавани със сила.През юли 2011 г. протестиращи създават Свободната сирийска армия – първата голяма бунтовническа организация, която обединява различни разнородни въоръжени групи, сред които има и дезертьори от армията на Асад, но основно се състои от суннитски групировки.Това отприщва вълна от насилие, която в комбинация с многостранната външнополитическа намеса (налагането на икономически санкции от страна на Лигата на арабските държави, ЕС, САЩ и Турция или използването на Сирия като плацдарм за водене на прокси войни) водидо избухването на Сирийската гражданска война, бушуваща вече повече от девет години. В резултат на този въоръжен конфликт на сирийска територия възникватредица самопровъзгласили се политически образувания, съставени от ислямистки групировки, сред които ИДИЛ и Тахрир аш-Шам. От 2017 г. Иран, Русия и Турция провеждат извън инициативите на ООН отделни политически преговори в опит да бъде редуциран и разрешен сирийският конфликт.Гражданската война в Сирия се превърна в една от най-големите съвременни световни хуманитарни кризи, като в нея загубиха живота си повече от половин милион души, над 6милионасирийци бяха принудително вътрешно разселени, а другиоколо 5,7 милионабяха принудени да напуснат родните си места като бежанци в Ливан, Турция, Йордания, Ирак, Египет и Северна Африка.

Демография на разнообразието. Етноконфесионална структура на населението

Населението на Сирийската арабска република наброява около 17 млн.души по данни на Световната банка от 2019 г.[5] Голяма част от сирийците живеят по Средиземноморското крайбрежие, в провинцията Халеб, по долината на р. Ефрат и в големите градове Дамаск (около 2, 5 млн души), Алепо (1, 9 млн), Хомс (1, 3 млн), Хама (около 900 хил). Средната възраст за страната е 23,5 години и това се обяснява както с големия естествен приръст на населението (около 4,25%), така и със суровите условия през годините на нестихваща гражданска война и малка средна продължителност на живота. Като демографски показател по-младата възрастова структура ясно личи от схемата, представяща пирамидата на сирийското население за 2020 г.

Още със създаването си през четиридесетте години на ХХ в. новата независима сирийска държава се изправя пред демографски, социално-икономически и регионални предизвикателства. Едни от най-големите са свързани с разделителните етнически и конфесионални линии в сирийското общество, особено що се отнася до концентрацията на компактни малцинствени групи по определени региони. В етническо отношение гражданите на Сирия са араби (около 85%), а коренните асирийци (обитаващи северните и североизточните части на страната – градовете Хомс, Алепо, Хасака) и говорещи западноарамейски език (живеят в няколко селища като Маалула, Джуббадин) биват оценявани на около 3% от общото сирийско население. Втора по численост етническа група са кюрдите (между 9–10%) и те са концентрирани в североизточните райони на Сирия. Турско говорящите сирийски туркмени (Turkoman) са третата по-голяма група, но за тях няма достоверни статистически данни и броят им варира в различни източници от няколкостотин хиляди до 3,5 милиона души. В Сирия живеят и над 100 хиляди етнически черкези (около 1,5%), както и арменци (1%), мнозинството от които са потомци на потърсили по тези земи убежище по време на Геноцида и концентрирани основно в Алепо, Камишли и Дамаск. Наред с етническите различия някои изследователи отбелязват, че в сирийското общество съществува особено разделениемежду градското и селско население, както и историческо съперничество между най-важните сирийски градове – столицата Дамаск и северния град Алепо[6].

Сирийското население е разнообразно и по своя конфесионален състав.Около 87% от сирийците изповядват исляма– от тях между 69–74% са мюсюлмани суннити, като арабите сунните са около 60%. Мнозинството от кюрдите (8,5%) и туркмените (3%) също са суннити. 13% от сирийците са шиити (алауити, шиити дванадесетници и исмаилити). Около 10% са християни, като те също са разделени на различни деноминации (антиохийски православни, несторианци, маронити, гръко-католици, арменци и др.). Много от християните обаче са напуснали Сирия през последното десетилетие на нестихваща гражданска война. Друга по-малка затворена религиозна общност е тази на друзите (около 3%), които са концентрирани основно в южните части на Джабал ад-Друз.

Тъй като мюсюлманите суннити са мнозинството от сирийското население, те обитават почти всяка сирийска провинция – живеят както в плодородните райони и големите градове на Запад (Алепо, Хама, Хомс, Дамаск), така и в източните пустинни райони. Алауитите, от своя страна, са концентрирани в миналото в планинските области на северозападна Сирия, но през ХХ в. те се насочват към крайбрежните градове Латакия и Тартус, както и към предградията на Хама, Хомс и Дамаск. Подобно на повечето шиити алауитите вярват, че мюсюлманската общност трябва да бъде ръководена от имами потомци на Мухаммад, появили се след брака на неговата дъщеря Фатима с Али Ибн Аби Талиб, зет и братовчед на Пророка, четвърти „праведен халиф“ (упр. 656–661) за суннитите. Алауитите обаче за разлика от останалите шиити споделят вярата, че Али не просто е избран да бъде наместник на мюсюлманския пророк, а е всъщност въплъщъние на самия Бог. Освен това тяхното схващане за прераждането на душите и ритуалите по почитането на светци кара както суннитите, така и мнозинството шиити, да се отнасят с подозрителност към вярванията им и да ги обвиняват в нарушаване догматите на исляма.На практика алаутите днес са доста секуларни и тяхната религиозност в ежедневието (включително почитането на светци) е доста откъсната от езотеричните учения на религиозните им лидери, наречени шейхове.

Не е случайно, че Сирия, наред с Египет и Ливан, е родина на едни от най-многобройните християнски общности в Близкия изток. Следите на ранното християнство водят в Дамаск и са свързани с името на апостол Павел, а потомци на първите сирийски християни в селището Маалула пазяти до днес ръкописна арамейска Библия и говорят на езика, на който проповядва Иисус. Арамейският е един от семитските езици, който преди две хилядолетия е разговорен за жителите на цялата територия на сирийско-палестинския регион.Сирийските християни също обитават различни части на страната, въпреки че се наблюдава тяхното концентриране в дадени квартали на градовете или в определени райони на провинцията – например Уади ан-Насара („Долината на християните“) на север от ливанската граница.

Много учени подчертават, че от седемдесетте години на ХХ в. сирийският баасистки режим предоставя на християнските общности права, възможности и ресурси с цел да възстановят значими църкви и манастири като места за поклонение[7]. Така бива спечелено не само тяхното благоразположение към управляващите, но и подкрепата им за идеологията на арабския национализъм.Исторически този феномен се наблюдава още от средата на XIX в.,когато християнските елити осъзнават важността при изграждането на модерните арабски държави да се фокусират върху тяхната арабска, а не толкова религиозна идентичност.

Особности на езиковата ситуация

Официален език на Сирия е арабският, който функционира на всички равнища и във всички сфери на общуване на фона на ограниченото използване на чуждестранни езици (предимно френски, английски и руски) за обучение във висшите училища и науката. Отделните етнически малцинствени групи използват в ежедневието си кюрдски, туркменски, арменски, арамейски езици.

В страните от Близкия изток и Северна Африка като цяло е налице уникална езикова ситуация по отношение на арабския език, наричана „диглосия“. Тя се състои в едновременното функциониране на генеалогически родствени, но типологически различаващи се езикови системи.В арабския свят съществува единен литературен идиом – нормиран писмен арабски литературен език. Същевременно обаче се използват многочислени регионални идиоми – некодифицирани арабски диалекти на арабския език, които се различават помежду си и служат като ежедневно средство за устно-битово общуване сред местното население във всяка една арабска държава. При това арабският език се явява обобщено наименование за всички форми на езикова изява на арабите – както литературния, така и териториалните диалекти.Традиционно в арабоезичния ареал се класифицират две големи групи диалекти: източна (на Машрика) и западна (магрибски)[8]. Към първата машрикска група се отнася сиро-палестинската подгрупа диалекти, говорени в Сирия, Ливан, Йордания и Палестина.

В арабските страни съвременният арабски литературен език, наричан също съвременен арабски книжовен език, функционира като език на науката, образованието, художествената литература, средствата за масова информация, официалните изяви на политици и държавни лица, художествените филми и сериали на историческа и религиозна тематика.Той се използва и в религиозната сфера под формата на класически арабски литературен език (т.нар. фусха), който притежава изключително висок престиж като език на ислямската религия. Този класически арабски изхожда от бедуинските диалекти на Древна Арабия, литературното койне на предислямската арабска поезия ( V–VI в. н.е.) и езика на Корана (VII в.).

Ситуацията на диглосия в арабските общества създава особени условия за речевата дейност на арабите и им предоставя избор на езикови средства[9]. Интересът към арабския език е обусловен не само от мащабите на неговото разпространение и от неговия висок международен статут – той е официален език на ООН и един от най-употребяваните в света (говори се от над 450 млн души, като в 19 страни е единственият официален език).Освен това като език на Коранаарабският е високо ценен от над милиард и половина мюсюлмани по света.

Личните имена и формите за обръщение

В арабските общества личното име (алам), което обикновено се употребява сред роднини и познати, се използва и в случаите, когато е предшествано от обръщения и титли от типа г-жа, г-н, професор и т.н. (напр. г-жа Фатима, проф. Ахмад). При арабите не е прието дори при по-формални поводи да се обръщат към хората, използвайки фамилното име. Това е валидно дори при общуването им с чужденци (г-н Петър, г-жа Ива, доц. Емилия). Личното арабско име може да се състои от една дума (Мухаммад, Зейд, Хасан) или две подобно на словосъчетанието за лица от мъжки пол Абд Аллах, произнасяно слято като Абдуллах, където думата Абд означава на арабски „роб“ („Раб на Аллах“). Освен Абд същата функция могат да изпълняват и често срещаните думи Абу („баща“), Умм („майка“) при женските имена, Ибн („син“) или Дин („религия“) – например личните имена Абу Бакр, Умм Кулсум, Шамс ад-Дин и др.

Както при мъжете, така и при жените, имената се състоят от лично име (първо), което се дава при раждане, името на бащата (второ), името на дядото по бащина линия (трето) и накрая фамилия, родовото име (в страните, където фамилиите се използват). Тоест, арабските имена представляват своеобразна верига от имена на родители и прародители по бащина линия. Така те се фиксират в официалните документи, като към тези имена могат да се добавят титла, прозвище и др. Това правило действа и при женските имена: първото име е женско, а останалите – мъжки, извеждани по линия на бащата и неговия род. В някои арабски страни, включително и в Сирия, е прието да се включват между имената и думите ибн  („син“) или бинт („дъщеря“), например Фатима бинт Мухаммад, както е именувана най-известната дъщеря на пророка Мухаммад. Тази традиция на общоарабска антропонимия се съблюдава в Леванта и в заливните монархии на Арабския полуостров. В страните от Магриба в Северна Африка при образуване на тези именни вериги се използват местните варианти бен или улд („син“) и бу („баща“) – например името на бившия туниски президент Хабиб Бургиба.Когато генеалогическото име става твърде дълго след 4-5 поколения, някои от имената съзнателно се изпускат в обратен порядък. Нерядко при родни братя и сестри може да се срещне официална регистрация с различна последователност на предхождащи ги праотци в техните имена.

Арабските фамилни имена са тясно свързани с религиите, с топоними като произход, с исторически реалии, с традициите на обществата или етническия произход. Фамилните имена могат да фиксират географски названия (напр. Димашки –родом от Дамаск или Халаби – родом от Алепо), да сочат племенна принадлежност – напр. Курайши (от племето Курайш) или родов поминък – напримерХаддад („ковач“). Когато жената се омъжи, тя не променя своето фамилно име, тъй като не може да се присъедини към родословието на съпруга си. Произходът си остава важен показател, а жените също би трябвало да са горди със семеството, от което идват.Освен това в арабските общества изключително често се употребява една неформална вежлива форма за именуване на родителите с названия, където първи елемент са думите Абу („баща“) или Умм („майка“), а втори – името на първородния син или дъщеря. Каквото и да е първото име на някаква жена, например, след първото си раждане тя може да бъде учтиво именувана в общността като Умм Ахмад („майка на Ахмад“) или Умм Амина („майка на Амина“).

Както често отбелязват арабистите, за жителите на Близкия изток името на човека може да разкрие информация дори за религиозната му принадлежност[10]. Това е важно за хората в мултиконфесионални общества като сирийското. Ако човек от арабски произход носи име, което може да се срещне и в европейски страни – напр. Михаил, Джордж, Мери, Бутрус (Петър) и др., най-вероятно носителят му е християнин. Ако името води своя произход от значими за ислямската история и религия личности (напр. Мухаммад, Билал, Фатима, Аиша), със сигурност човекът е мюсюлманин. Имената, които включват като първи елемент думата Абд („роб, слуга“), също са мюсюлмански, например Абдуллах, Абд ал-Карим („Роб на Щедрия“), Абд ар-Рахман („Роб на Всемилостивия“), като вторият елемент произхожда от т.нар 99 „най-прекрасни имена“ на Аллах и съответно толкова могат да бъдат и вариантите. Изключение са няколко християнски имена, които също са образувани по този начин – Абд ал-Малак („Раб на ангела“) или Абд ал-Масих („Роб на Месията [Христос]“). Ако в личното име се среща кораничното понятие дин за „религия“, визиращо единствено ислямската вяра, то името несъмнено принадлежи на мюсюлманин – например Бадр ад-Дин („Луна на религията“) или Сайф ад-Дин („Меч на религията“). Съществуват обаче и много арабски имена, които произхождат от качествени прилагателни, и те не са показателни за религиозна принадлежност, например Азиз („Скъп“) или Саид („Щастлив“). Също така не могат да бъдат отличителни за изповядвана вяра лични имена, които се срещат както в Корана, така и в Библията – например Ибрахим (Авраам), Сюлейман (Соломон), Дауд (Давид), Йусуф (Йосиф) и др.

Ценностна система и социокултурни норми.

Религиозни постулати и тяхната модерна контекстуализация

Арабският свят е изключително огромен и разнообразен и съответно начинът на живот и обичаите в различни райони се различават. От края на XIX и нач. на ХХ в. модерността настъпва в Близкия изток, върху който започва видимо да оказва влияние западната култура, като в Леванта и по сирийските земи най-забележимо е френското влияние.Арабската модерност не е праволинеен процес на постепенна рационализация и еманципация (така, както се разбира на Запад), а изключително комплексно явление, в което активна роля играе взаимодействието с културната и религиозна традиция на тези общества. Настъпва драматичен сблъсък между традициите и прокарваните промени, продължаващ и до днес, при което арабският интелектуален елит се опитва да наложи тезата, чекултурната промяна и стремежът към модерност не трябва да се схващат като отричащи напълно вековни норми и порядки, а като добавъчен процес, който не може да измени съдържанието и измеренията на същностното в традиционната култура.

Преобладаващото мнозинство от хората в арабските страни обаче се отнасят с изключително голямо уважение към своята култура, религия, език и традиции, отхвърляйки сляпото подражание, прилагане и следване на западни образци и идеологии. Ако малцинствените християнски общности са по-отворени към западното културно влияние, за арабите мюсюлмани социокултурните традиции на региона са основани на ценностите и нормите на ислямската религия в съчетание с древноарабските бедуински правила за поведение. Но дори и бедуинската преданост към семейството, рода и племето преминава на втори план след приемането на исляма, отстъпвайки първостепенно място на предаността към Бога, към Аллах. Ислямът става определящ фактор в арабското световъзприятие и оказва огромно влияние върху арабската менталност, защото мюсюлманската вяра се ръководи от религиозния Закон (шариат) и се възприема не само като комплекс от религиозни догми, но и като начин на живот с точно нормирани правила за поведение. Ето защо, както твърдят някои съвременни арабски философи, „двойствеността на Запада, възприеман както като заплаха, така и като цивилизационен модел (враг и образец едновременно) довежда до двойнствения характер и на модерното в арабското общество“[11].Двойнствеността като специфична светогледна нагласа към модерността присъства постоянно в арабското общество, където съвременността и традиционният начин на живот и мислене съжителстват едновременно. Според Абдуллах Ларуи „традиционното мислене, което в значителна степен е религиозно, господства навсякъде в арабските общества, включително то е доминиращо в сферата на културата. Върху тази основа се формира както интелектуалният, така и политическият елит“[12].

За мнозинството араби мюсюлмани сред убежденията, които непосредствено определят най-важните елементи от световъзприятието им, е религиозният възглед, че всичко в света е подчинено на Аллах и нищо не може да се случи без Неговата воля. Той е единственият Творец, създал хората и всичко съществуващо.Ето защо соционормативната култура в арабските общества, включително и сирийското, се основава на ценностна система, изхождаща от религиозните постулати за спазване наопределен морал и етика с цел съхраняване на обществения ред. Антрополози и етнографи, изучаващиарабите в Близкия изток, подчертават, че техните социални и културни кодове са зададени в преобладаващата си част от религиозните норми на исляма[13].

Основни елементи на тази ценностна система и традиционни възгледи са:

  • Вярата в Аллах, изповядване на единобожието, признаване на могъществото на Бога и Неговата власт. Всеки човек, независимо от неговия национален произход трябва да изповядва някаква (монотеистична) религия, като истинна е ислямът, а атеизмът се осъжда строго.
  • Човек не може да играе определяща и решаваща роля и да контролира всички случващи се събития. Всичко е в ръцете на Аллах. Голяма част от арабите мюсюлмани силно вярват в предопределението.
  • Благочестието и набожността (в техния ислямски смисъл) са социално одобряеми, най-важни и високо ценени човешки черти.
  • За арабите мюсюлмани религията не може да бъде отделена от държавата. Ислямътзадължително трябва да присъства в основата на провежданите политики, включително и в учебните планове на училищата, а управляващите трябва всячески да поощряват преподаването на този учебен предмет.
  • Религиозните убеждения и принципи не само не могат, но и не трябва да се превръщат в обект на всякакви либерални реформи или интерпретации – това може да бъде опасно както за общоприетите обществени възгледи, така и за поведението и морала на хората.
  • Запазването на човешкото достйнство, чест и репутация се разглеждат като висша ценност.
  • Много важно е човек да се държи винаги по такъв начин, че хората да остават от него само с добри впечатления.
  • Първостепенна е верността към семейството и неговите традиции, а едва след това се вземат под внимание личните интереси и желания на отделните му членове.
  • Произходът, принадлежността към определено семейство или род са най-съществените фактори, които определят обществения статут на човека. В този смисъл индивидуалните качества, успехите и постиженията на определена личност се явяват второстепенни.
  • В арабския модел на взаимоотношения между държава, общество и личност, отправна точка е общността, а не отделният индивид.

Особености на семейната институция

Едни от най-често срещаните въпроси при запознанство с араби са свързани със семейното положение, с броя на децата или по-често колко момчета има дадено семейство. За арабите не е привично хората да живеят сами, мъжете да бъдат ергени или жените – неомъжени. Въпросите за семейството и брака се оценяват съвсем различно в сравнение с европейските възгледи. Ето защо в хода на разговорите по темата за брачно-семейните отношения често възниква специфична комуникативна бариера.Семейният съюз, състоящ се от мъж, жена и тяхното потомство, в съзнанието на арабите мюсюлмани е универсален неоспорим модел, където действат определени законови положения, заложени от Корана и традицията. И в съответствие с тях мъжът трябва задължително да се ожени, а жената – да се омъжи и роди деца, като глава на семейството е мъжът.

Религиозната практика и социалният живот, включително функциите и отговорностите на съпрузите в ислямския брак (никах), са полово ориентирани и стриктно регулирани от ислямската юриспруденция (фикх) – мъжът е длъжен да подсигурява семейството и неговото благосъстояние, а жената да се грижи за домакинството и отглеждането на децата. В тази ясно очертана парадигма ролите на мъжете и жените като цяло се приемат за социално допълващи се, а не еднакви. Мюсюлманските юристи разглеждат никаха или брака едновременно и като светски акт (муамала), и като религиозна практика (ибада). Възможността да се сключи религиозен брак е синоним на „правото“ да се осъществи сексуална връзка. Отсъствието на никах прави подобна връзка греховна. Ето защо бракът става строго препоръчителен.

От една страна, в Корана се подчертава равностойността на мъжа и жената от гледна точка на тяхната човешка природа. Между ислямските религиозни учени съществува консенсусно становище по въпроса, че шариатът е прокарал равенство между мъжете и жените при достигната полова зрялост за физическотото изпълнение на религиозните задължения и отговорността, която се носи при тяхното нарушаване. От друга страна, в част от кораничните знамения се постановява преимуществото на мъжете: „И жените имат същите права, каквито и задължения съгласно обичая, но мъжете са едно стъпало над тях“ (Коран 2: 228)[14].Според ислямската традиция, когато се говори за превъзходството на мъжа, се имат предвид неговите по-големи телесни сили, както и отговорността, която той носи за своята съпруга и семейство, понежеислямският брак се основава на полово диференцирано разпределение на взаимозависими роли. Концепцията за това, че жената е една степен по-ниско в сравнение с мъжа се отнася също до свидетелските показания в съда (Коран 2: 282) и унаследяването (Коран 4: 11). Ислямската юриспруденция (фикх) разглежда жените като юридически независими лица, които боравят самостоятелно със своите финанси и наследство, но се опира на друго коранично знамение (4: 34), което се отнася експлицитно до семейните отношения, и признава мъжете за кау¬у¬амун („стоящи“) над жените[15]. С този термин започва да се обозначава йерархичната субординация на половете и авторитетът на мъжа пред съпругата му, включително неговото право да я задържа в семейния дом и нейното задължение да му се подчинява.

Разглеждайки концепцията за мъжкото превъзходство (киуама), някои арабски изследователи твърдят, че за разлика от същия феномен в други патриархални неислямски общества, това явление продължава да се проявява не само социално, културно, икономически и политически, но и в правните системи на страните от Близкия изток и Северна Африка[16]. Тук се има предвид, че въведеният в светското съдопроизводство на арабските държави с преобладаващо мюсюлманско население граждански кодекс, включващ семейното и наследственото право, което важи и за Сирия, де факто се регулира от религиозните норми на ислямската юриспруденция. Съвременната социална практика в близкоизточните общества никога не е била напълно съобразена с установения от фикха модел на работещ съпруг и издържана от него съпруга домакиня и майка. В края на ХХ в. обаче широко разпространеното явление на трудещи се за прехраната на семейството жени отправя истински предизвикателства към този модел. В Сирия, Ливан, Египет или Тунис образованите жени са много активни във всички социални сфери.Ето защо религиозно конструираните джендърни роли започват да се предефинират от социалния контекст.

Арабското семейство по правило е обширна и сложна семейна структура, в която се включват няколко поколения, обединени от родствени връзки по мъжка линия. Арабите възприемат като свои близки роднини много по-широк кръг от хора, отколкото е прието в България. Близкоизточните общества функционират посредством тези обширни семейни структури, при които усещането за тесни връзки е не само с преките роднини, но и с всички родственици – близки или по-далечни лели, чичовци, братовчеди до десето коляно. Мюсюлманското семейство е институция с определени закони и йерархия, като глава е най-възрастният мъж. Основните решения се вземат от бащата често след консултация с други роднини мъже. Жените и децата са длъжни да проявяват уважение към взетите решения. Членовете на семейството са сплотени икономически и финансово, като всеки е готов при нужда да помогне на другия. Единодушието, взаимопомощта и общите интереси, а също и социалната близост създават у членовете на семейството чувството за привързаност, за защитеност и безопасност.

Сирийците много високо ценят верността към идеалите на семейството, неговата сплотеност, като му отдават дължимото чрез послушанието, което проявяват децата, покорно изпълнявайки всички изисквания и забележки на своите родители. На бащата се показва уважение, което се проявява и в поведението, когато той присъства, и в начина на разговора с него. „Сирийците, които са на административна длъжност, независимо дали в държавната администрация или в частния сектор, срещат доста трудности, когато ръководството им очаква от тях проява на пълна лоялност, безпристрастност и безкористност при вземането на важни решения. Всеки път, когато им се наложи по работа да вземат подобни решения, те най-напред изпитват чувството на страх дали със своите действия няма по някакъв начин да навредят на своето семейство. Широко разпространено е традиционното мнение, че единствен надежден съюзник и верен помощник може да бъде само роднина и никой друг“.[17]

Мюсюлманското сирийско семейство се отличава от християнското. Различията се дължат не само наброя на членовето на семейството – при християните по принцип броят на децата е по-малък, но и поради традициите на брачно-семейните отношения и начин на живот, задаван от религиозните норми. В мюсюлманските семейства физическите грижи по отглеждането на децата до тяхното съзряване (т. нар. хидана – „откърмване”, „възпитание”, „опека”) се поверяват на жената или женските роднини при смърт на майката. Мюсюлманката може да бъде опекун само на непълнолетни деца, доколкото жените имат приоритет при тяхното отглеждане.Шариатът обаче установява за мъжете институцията нанастойничество(уилайа) на момичетата и жените.Това настойничество делегира правото на родителя или настойника да действа от името на подопечните му. Настойникът (уали) е упълномощен да контролира, например, образованието, медицинското лечение, сключването на брак. Обикновено настойник е бащата или дядото по бащина линия, но, ако те са починали, можеда бъдебрат или друг мъж от рода. Важна особеност е, чемъжете остават отговорни за своите роднини от женски пол чрез упражняване на контрол върху поведението им, дори след като сключат брак. В някои райони на арабския свят, например, ако жената извърши прелюбодеяние, задължението да се отмъсти за нанесения позор на семейството се пада на нейния баща или брат[18]. Смята се, че социално неприемливото поведение от страна на жената опозорява по-скоро мъжете от нейния род, отколкото нейния съпруг, защото не е била възпитана добре.

Така кръвното родство се превръща в по-важно от брака и по-скоро мъжете по права линия– баща, братя, чичовци и братовчеди, а не съпрузите, са натоварени с отговорността да контролират благоприличието на жените и тяхното целомъдрено поведение. Репутацията на семейството зависи от девствеността на дъщерите и сестрите, верността на съпругите и целомъдрието на овдовелите или разведените дъщери или сестри. Изпълняването на религиозното задължение от всяко достигнало зрелост мюсюлманско момиче да се забули също е част от традициите да се гарантира семейната чест, тъй като в близкоизточните общества по презумпция забулената жена се възприема като почтена и целомъдрена мюсюлманка.

Репутацията на всеки роднина оказва влияние на имиджа на цялото семейство и на всеки негов член поотделно, като при накърняване на тази честтова може да навреди на интересите и съдбата на останалите, например, сключването на добър брак. Затова не е учудващо, че семейството контролира и следи за постъпките на всеки един свой член, като наблюдава дали поведението му съответства на общоприетите традиционни норми. Въпросите за брака на младите хора се решават по правило от техните родители и семейства. Брачната възраст според ислямския Закон (шариата) съвпада с тази, при която се достига полова зрялост и която според ислямските учени настъпва при поява на  белезите на съзряването при момчетата и момичетата: нощни полюции, окосмяване в областта на срамните части или нарастване на млечните жлези, достигане на деветгодишна (за момичетата) и петнадесетгодишна възраст. При момичетата се отчита и задължителният четвърти белег – поява на месечен цикъл.

В исляма децата не се разглеждат като сексуални същества и за тях не важат нито нормите за социално благоприличие при спазването на полова сегрегация, нито законово установените ритуални религиозни задължения. При вече достигната полова зрялост обаче съгласно шариата е задължително тяхното включване в социалния свят на възрастните, където всеки е или мъж, или жена – със съответните права, задължения и роли. Ето защо и разрешената възраст за сключването на брак за юношите е 15 години, а за момичетата тя не е определена, макар че много религиозни учени и познавачи на шариата, позовавайки се на различни прецеденти в историята на ранния ислям, смятат, че при появата на менструален цикъл момичетата могат да всъпват в законен мюсюлмански брак от девет годишна възраст. Религиозните постановки за разрешена възраст при сключване на традиционен ислямкси брак влизат в противоречие с европейското законодателство,  което ги третира като браковете с непълнолетни и растящият им брой сред бежанците буди тревога.

Преди самото сключване на брачния договор при никах се постига договореност между семействата на младоженците. Родителите на момчето получават съгласие от родителите на момичето, после се договарят за размера на махра (т.нар. „откуп за булката“), изплащан на момичето от страна на младоженеца. Ислямският брак позволява полигамията и вземането до четири съпруги. Смята се за допустимо и приемливо женитбата с дъщерята на брата на бащата – т.нар. ортокузенен брак (от гръцки ortos – „пряк“ и фр. cousin – „братовчед“). Не случайно бинт амми („дъщерята на чичо ми“) се е превърнало в синоним на съпруга. Ендогамиятаили тенденцията към сключване на бракове вътре в семейно-родовия кръг е една от отличителните черти на семейно-брачните отношения в арабския свят. Бракът между братовчеди по традиция се счита за идеален, а братовчедът има преимуществени брачни права над своята първа братовчедка, дъщеря на чичото, и съответно плаща по-малък махр, отколкото другите кандидати за женитба. Освен това в арабския свят действа строго принципът за брачно съответствие, съгласно който жената се омъжва за равен или стоящ по-висше в социално отношение мъж, а мъжът се жени за социално равна или по-низше стояща.

В градовете жените и мъжете имат по-голяма възможност сами да си изберат съпруг, но избраникът трябва да бъде одобрен от родителите. След сватбата младоженците желаят да им се родят колкото се може по-бързо деца и най-вече момчета. Това издига престижа на семейството и обезпечава родителите за в бъдеще, когато остареят, да бъдат обградени с внимание и грижи. Междурелигиозните бракове са относително рядко явление в сирийското общество, макар че ислямът позволява на мъжете да вземат за съпруги християнки или еврейки, при което не е задължително съпругите да приемат ислямската вяра. Това обаче не се отнася за жените мюсюлманки – те са лишени от това право и могат да се омъжат само за мюсюлманин. Причината е, че подобно ограничение е надеждна гаранция за това бъдещите деца от този брак да бъдат задължително мюсюлмани.

Правила за социално поведение, поздрави и етикет

В арабския свят, включително и в Сирия, нормите за поведение и взаимоотношенията между мъжете и жените се определят от религията, традициите, ситуациите и контекста, като общуването и отношенията между мюсюлманските мъже и жени, които нямат кръвно родство или брак, става възможно само при определени, внимателно контролирани обстоятелства в публичните пространства. Срещайки се, те трябва да съблюдават определени норми на поведение, като не могат, например, да остават насаме в стая особено при затворени врати. Но могат да общуват при условие, че присъстват и други хора. Когато се устройват тържества и се празнуват някакви събития, жените присъстват там или придружени от своите съпрузи, или от близки родственици мъже. Жените по правило общуват свободно и открито само с други жени или с мъже, които са техни близки родственици.

Съгласно зададените от исляма норми е забранено категорично публичното проявяване на интимни лични отношения между мъже и жени, дори когато са съпрузи. Не трябва да се държат за ръцете, да се прегръщат или да се изразява открито възхищение, както и да се правят комплименти на чужди жени. Такъв начин на поведение предизвиква възмущение и открито недоволство от арабите. Освен това от жените се очаква на публични места да не говорят високо, да не жестикулират и да не се смеят гръмогласно.

Практиката на женското забулване в арабо-мюсюлманските общества функционира и като средство за поддържане на характерните граници между половете. Това е начин да се установи дистанция между тях, като се осигури зачитане на ислямските норми за морален етикет, поведение и отношения между мъжете и жените на публични места. В този смисъл идеята за женското забулване в ислямската доктрина се развива между две различни, но взаимосвързани концепции – за облекло, което скрива, и пространство, което разделя[19].

Когато момичето наближава възрастта на своето съзряване и ако има опасения, че непокрито то може да стане причина за фитна (ще изкуши, съблазни) сред младите мъже или че тя ще се изкуши от тях, то нейният настойник трябва да я задължи да носи хиджаб, за да предотврати тази опасност и да й забрани да извърши неморални постъпки. Съгласно повечето от ислямските религиозни учени правилното забулване или хиджаб трябва да отговаря на следните условия: да покрива цялото тяло с изключение на онова, което неволно се е подало; да не сам по себе си украшение или да е украсен (така се изключва модата); да бъде плътен, а не прозрачен; да бъде широк, а не тесен и прилепнал по тялото; да не бъде напарфюмиран; да не прилича на дрехите на мъжете; да не прилича на дрехите на неверничките. Тези общи формулировки са доминиращи при тълкуването на Корана и хадисите на пророка Мухаммад за женския „дрескод“ в исляма. Ето защо в исторически план и по региони тяхната контекстуализация в мюсюлманския свят поражда и многообразие от форми и стилове в облеклото на жените, които се съобразяват с наложената традиция.

В съвременните близкоизточни общества като цяло по отношение на дрехите функционира главният принцип: „по-добре да скрива, отколкото да показва“. Въпреки разнообразието по региони традиционното мъжко облекло в топлите райони на Близкия изток и Северна Африка изхожда от културата на обличане на древните араби – дълга широка памучна риза с дълги ръкави дишдаша, широки плащове с къси ръкави, тюрбани. Изхождайки от забрани, наложени от самия пророк Мухаммад, мъжете мюсюлмани не носят копринени дрехи и златни накити или пръстени. Златните пръстени, обиците, гривните за ръцете и краката, сребърните колани и изобилието от други украшения понякога съставляват често цялото лично имущество на жените. Мъжката кърпа на главата – т.нар куфийа, която се придържа с шнур (укал) се превръща през ХХ век в символ на палестинците (Ясер Арафат) и арабското единство. Съвременното облекло на сирийците особено в големите мегаполиси е смесица от източни и западни елементи.

Най-разпространеният начин за поздрав сред арабите е ръкостискането. Никога обаче не се протяга ръка за здрависване с жена, ако тя първа не го стори. Когато разговарят непознати мъж и жена, те избягват да се гледат в очите. По принцип мъжете не докосват жените, освен ако те не са техни близки роднини (съпруга, майка, дъщеря или сестра). Децата показват уважение, като целуват ръка на по-възрастните. Изключително неучтиво и проява на лош вкус и възпитание е да се маха за поздрав с лявата ръка. Лявата ръка се смята за мръсна и подобно отношение не изхожда от необясними и странни древни вярвания на арабите, а намира своето обяснение в изказвания на мюсюлманския Пророк, съгласно които той напътства своите последователи с думите: “Когато един от вас се храни или пие,нека да е с дясната ръка, защото шейтанът се храни и пие с лявата ръка.” Това важи обаче не само за хранене. Някои араби мюсюлмани дори отказват да приемат нещо, подавано от друг човек с лява ръка.

При среща най-употребяваният израз е ас-саламу алайкум (Мир вам!) с отговор уа алайкум ас-салам, макар че в голяма част от Близкия изток тези думи се произнасят само от мюсюлмани, а за иноверци се използват други приветствия (например мархабан).

В домовете задължително се събуват обувките. В мюсюлманската култура това се дължи не само поради нормите за спазване на хигиена. Домът трябва да бъде и ритуално чисто място, където се извършват задължителните в исляма петкратни молитви на ден, особено от женската част.

Много араби разделят хората на две категории: приятели и непознати, чужди хора.Маниерите на поведение, отношенията, които се изграждат с всяка една от тези две категории, са доста различни. Смята се, че с приятелите и познатите човек трябва да бъде пределно вежлив, искрен, честен и щедър, както и да бъде готов винаги да им окаже помощ. С непознаните вежливостта също се препоръчва, защото гостоприемството и щедростта са едни от най-ценените качества.С добрите приятели според арабите човек трябва да се среща и общува често, поради което и поканите за гостуване са чести. Това не се смята за загуба на време. Арабите са великодушни и винаги са готови да се притекат на помощ на своите приятели, като не скъпят усилия за това и дори са готови на лишения, жертви и неудобства, за да покажат своята вярност и приятелство. Естествено, те очакват подобно отношение и от страна на приятелите си.

Възпитание на децата

В арабската традиционна култура винаги се е отдавало предпочитание на момчетата, тъй като се смята, че мъжете имат най-голям принос за социалния престиж на семейството. Арабските деца биват възпитавани още от ранно детство, че в зависимост от своя биологичен пол те ще участват по различен начин в обществения живот, както и че всеки пол има свой модел на поведение и свое място в живота. Докато момчетата се възпитават да бъдат активни и решителни, то на момичетата като цяло се внушава да бъдат по-пасивни. През съвременността особено сред по-светски настроените сирийски слоеве на населението тези различия при възпитанието на момчетата и момичетата започват да се заличават. Защото постепенно се променя социалният статут на жените (особено образованите градски жени), тъй като те получават не само добро образование, но и добро възнаграждение, като понякога са и единствените представители на семейството, които изкарват пари за неговата прехрана. Част от сирийските мюсюлмански семейства, особено алаутските, имат вече до две-три деца.

При методите на възпитание, формиращо децата като дисциплинирани и послушни, родителите изпозват добре отработените словесни увещания от типа: „срамно е да се постъпва така“ или „не трябва така да се държиш по този начин“, „това е неприлично“ и др. Употребата на физическа сила също не е отхвърлена, като мнозинародители смятат, че биенето на децата е по-ефективно средство, отколкото словесното увещаване.Възрастните по правило не уговарят малките деца, те просто ги учат как трябва да се прави нещо или как трябва да постъпват и да се държат, защото така е прието и такава е традицията. Децата биват възпитавани да спазват морално-етичните норми на исляма и ги учат да следват съзнателно повелите на религията. Внушава им се, че тяхното поведение и всяка тяхна постъпка трябва да съответстват на общоприетите правила и модели на поведение в арабското общество. Според някои арабски психолози е много важно арабското дете да бъде възпитано по такъв начин, че при опит за нарушаване на социокултурните и религиозни норми„то да изпита не толкова чувство на вина, а срам – да се почувства наистина засрамено, тъй като останалите хора виждат, че то постъпва неправилно или се държи неприлично. В душата си то може искрено да съжалява, да преживява, че е извършило нещо нередно, може даже да се самообвинява, но главното не е това, а че другите хора ще оценят неговото поведение като нарушение на общоприетите норми“[20].

В арабската култура едно от най-важните изисквания, които се предявяват към децата и се превръща вкритерий за оценка на тяхното поведение, е да слушат и да проявяват уважение към възрастните и към всички, които са по-големи от тях. Те не трябва да прекъсват разговорите им. Смята се за неприлично да възразяват или да се карат с по-възрастните. Нормално е също децата да помагат при посрещането на гости в техния дом и те от ранна възраст биват възпитавани в проявата на гостоприемство и радушно отношение към всеки гост.Възпитаването на децата не означава само да им се помогне да стъпят на краката си в материално отношение или да ги подготвят за самостоятелен живот. Преди всичко родителите са отговорни да ги научат да спазват традициите, което създава и добър социален престиж на семейството. Ако за някой бъде отбелязано, че е лошо възпитан, то това се възприема като оскърбление за цялото семейство.

За разлика от европейските страни, където обикновено от ранно детство родителите опитват да възпитават децата си в самостоятелност, увереност, приемане на собствени решения и носене на отговорност за тях, родителите араби не поощряват откъсването на децата от тях и засилват емоционалната привързаност в рамките на семейството. Младите хора живеят с родителите си, докато не сключат брак. В семействата, където строго се спазват местните традиции и религиозните норми, по правило женените синове със своите семейства живеят в дома на своите родители, а ако се местят, родителите обикновено купуват всички мебели в новия дом на младоженците и продължават да им оказват финансова помощ.

Образованието в Сирия

До получаването на политическа независимост огромна част от населението на Сирийската арабска република (около 90%) е неграмотно и ликвидирането на тази неграмотност се превръща в един от най-важните стратегически въпроси за разрешаване  във вътрешнополитически план. Наред с държавните институции в дейностите по масовото ограмотяване се включват и много обществени организации, профсъюзи и получили вече образование сирийски младежи. От 50-те години на ХХ в. основното образование в Сирия става безплатно за всички деца и започва арабизация на учебните програми, които дотогава копират френската система.

За успешното развитие на началното образование в Сирия са показателни следните факти: ако през 60-те години на ХХ в. само 29% от момичетата на възраст между 6 и 10 години посещават училище, то две десетилетия по-късно почти 60% от тях са обхванати в системата на началното образование и през първото десетилетие на ХХI в. в страната са изградени над единадесет хиляди основни училища. Освен тях в Сирия има около 2500 средни училища, в които се обучават над 800 хиляди деца.

Освен това в Сирия за разлика от много други арабски страни се обръща специално внимание на възпитанието и образованието на малките деца в доучилищна възраст, като изготвените за това национални програми се реализират от частни неправителствени организации, от Синдиката на учителите или от Сирийската федерация на жените. Въпреки тези усилия и изграждането на около 1500 детски градини на територията на страната само около 5-7% от децата на възраст между 3 и 6 години посещават детските градини. Това е свързано до голяма степен с наложената традиция в арабо-мюсюлманските общества, съгласно която възпитанието на малките деца е дело и отговорност на техните родители и особено на майките, като не се толерира в името на професионална кариера жените да оставят децата си под надзора на външни, макар и професионално квалифицирани хора.

В Сирия, а и в останалите арабски страни, на практика не може да се говори за безпризорни деца. В случай, че дете е изоставено, или загуби родителите си и остане сирак, то веднага е приютявано от роднини или други хора от общността. Осиновяването е забранено от ислямското право и не се практикува в Близкия изток, тъй като семейните отношения се уреждат въз основа на шариата, а не на съвременни светски закони.Осиновяването в Европа и други части на света представлява най-общо приемането на детето за свое, третирането му като част от семейството, унаследяване на фамилията, еднакви наседствени права с останалите биологични деца и като цяло прекъсване на връзките на детето с предишната среда и биологични родители. В ислямското право обаче създаването на такива фиктивни кръвни връзки за преки наследници е стриктно забранено, а настойниците на приютените деца не ги третират като принадлежащи към семейството нито по име, нито по някакъв друг начин.

Обучението до деветгодишна възраст в повечето от училищата на Сирия е смесено, а след това момичетата и момчетата се разделят. Обяснението за тази гранична възраст отново е свързано с нормираната в ислямската доктрина биологическа зрялост (за момичетата), от която насетне децата се третират като част от света на възрастните и трябва да изпълняват не само религиозните задължения, но и да се придържат към строго регламентираните чрез сегрегация на половете в публичното пространство етични и морални кодове и правила за поведение.

Образователната система в Сирия се характеризира с три основни степени преди висше образование:

  • Основно образование (начален, първи етап), който започва на шестгодишна възраст и продължава петгодини;
  • Основно образование (втори етап на основната образователна степен), който започва от единадесетгодишна възраст и продължава четири години.

Основната образователна степен в Сирия от 6 до 15 години е задължителна в Сирия. След завършване на ІХ клас учениците полагат национални изпити за получаване на сертификат за завършено основно образование.

  • Общо средно образование (в средни общообразователни училища или техникуми), което продължава три години (между петнадесети осемнадесетодишна възраст).

В училищата се изучава задължителния предмет „Религия“, който може да бъде „Ислям“ или „Християнство“ в зависимост от изповядваната от ученика и неговото семейство вяра. В сирийската образователна система се използва процентната скала при оценяване по дисциплините, като минималната оценка по всички предмети е 40% с изключение на арабския език, където минимумът е 50%.

За постъпване във висши учебни заведения е задължителна диплома за завършено средно образование. Кандидатстващите в университетите трябва да имат добри оценки (не по-ниски от 70%), за да бъдат приети на конкурсен принцип, тъй като приемът е ограничен особено за силно търсени специалности като медицина, стоматология или инженерни науки. Първият университет в Сирия е открит в Дамаск през 1903 г., където на османотурски се провеждало обучение по две специалности – медицина и фармация. През 1919 г. се основава и Юридически факултет, а през 1928 г. – Факултет по хуманитарни науки. Днес Дамаският университет има деветнадесет факултета, в които се обучават десетки хиляди студенти. Освен този университет през ХХ в. в  Сирия са основани още четири държавни висши учебни заведения – Университът в Халеб (открит през 1946 г. като Факултет по инженерни науки на Дамаския университет, но преобразуван 1960 г. като самостоятелно висше училище), Университетът „Тишрин“ в Латакия (1971 г.), Университетът „Ал-Баас“ в Хомс (1979 г.) и най-младият сирийски университет – „Ал-Фурат“, създаден през 2006 г. в Дейр аз-Зор.

⁎          ⁎          ⁎

В протичащата понастоящем битка за бъдещето на Сирия дълбоко вкоренените в социалната структура традиционни ислямски порядки налагат преосмисляне на радикалната секуларизация, предприета от режима в Дамаск през последните десетилетия. С оглед на социокултурната ситуация е трудно да се прогнозира какво ще донесе бъдещето, но едно е сигурно – напрежението между вплетените в обществената тъкан ислямски норми и „внасяните“ от Запада модерни ценности ще продължи да налага своя отпечатък върху пътя на развитие, който сирийците ще изберат.

[2] Sahner, Christian C. Among the Ruins: Syria Past and Present, Oxford: Oxford University Press, 2014, р. 7.

[3] Blankinship, Khalid Yahya, The End of the Jihâd State: The Reign of Hishām Ibn ‘Abd al-Malik and the Collapse of the Umayyads, Albany:State University of New York Press, 1994, pp. 49–50.

[4]За древната и съвременна история на Сирия вж. Hitti, Philip K. Syria: A Short History, New York: Collier Book, 1959; Cleveland, William L. and Martin Bunton. A History of the Modern Middle East, Philadelphia: Westview Press, 2009.

[5] https://data.worldbank.org/indicator/SP.POP.TOTL?locations=SY

[6]Zisser, Eyal. Commanding Syria: Bashar al-Asad and the First Years in Power, London and New York: I.B.Tauris, 2006.

[7] Salamandra, Christa and Leif Stenberg (eds.). Modern Intellectual and Political History of the Middle East. Syria from Reform to Revolt: Culture, Society, and Religion, Volume 2, New York: Syracuse University Press, 2015.

[8] Термините Машрик и Магриб обозначават съответно източните и западните географски региони на арабския свят, като етимологически произхождат от арабските думи за „място, където изгрява слънцето“ (Машрик) и „място, където залязва слънцето“ (Магриб).

[9]Вж. повече за проблема при Ferguson, C. A. “Diglossia”, Word, Vol. 15, No 2, pp. 232-351.

[10]Шагаль, В. Э. Арабский мир: пути познания, Москва: Институт востоковедения РАН, 2001, с. 125.

[11] Al-Jabri, Mohammed Abed. TheFormationofArabReason: Text, TraditionandtheConstructionofModernityintheArabWorld, London and New York: I.B. Tauris, 2011, р. 20

[12]Laroui, Abdallah. Crisis of the Arab Intellectual. Berkeley: University of California Press, 1976, p. 165.

[13]Родионов, М.А. Культура и этнография Ближнего Востока: арабы и ислам, Санкт-Петербург: Президентская библиотека, 2015, с. 65.

[14]Превод на Свещения Коран.Преведе от арабския оригинал Цветан Теофанов. Второ преработено и допълнено издание. София: Главно мюфтийство на мюсюлманите в Република България, 2006.

[15]„Мъжете стоят над жените с това, с което Аллах предпочете едни пред други и защото харчат от имотите си. Целомъдрените жени са послушни, пазят съкровеното си, както Аллах ги е запазил. А онези, от чието непокорство се страхувате, увещавайте, [после] отдръпнете се от тях в постелите, и [ако трябва] ги удряйте! А покорят ли ви се, не търсете средство против тях!“

[16] Abu Khalil, A. (1997). Gender Boundaries and Sexual Categories in the Arab World. Feminist Issues, 15(1-2),91–104, р. 99.

[17]Nyrop, Richard (ed.) Syria. A Country Study, Washington D.C.: American University Handbook, 1979, p.30.

[18] Charrad, Mounira. States and Women’s Rights: the Making of Postcolonial Tunisia, Algeria, and Morocco, Berkeley and Los Angeles: University of California Press, 2001, р. 62.

[19] Повече по въпроса вж. Евстатиева, Галина. Илямът и забулването на жените в арабския свят, София: Изток-Запад, 2016.

[20]Sharabi, Hisham and Mukhtar Ani. “Impact of Class and Culture on Social Behavior”, In Psychological Dimension of Near Eastern Studies, ed. by L. Carl Brown and Norman Itzkowitz, pp. 240-256, Princeton: The Darwin Press, 1987, p. 241.

*Галина Евстатиева е доктор, доцент по арабска култура в Катедрата по арабистика и семитология при Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *