Опитът на район „Витоша“ – пионери при интеграцията на бежанци на територията на София

Опитът на район „Витоша“ – пионери при интеграцията на бежанци на територията на София

Разговор с г-жа Милена Маджирска, началник отдел „Образование, социални дейности, култура, спорт и логистика“, район „Витоша“

Район „Витоша“ в Столична община има двугодишен опит по програмата за презаселване на бежански семейства до момента. В разговор с г-жа Милена Маджирска разбираме повече как районът започва да работи по тази програма. Историята започва през 2018 г.: „Първото семейство, първият ни договор е от 2018 г., подписа се споразумение между кмета на район „Витоша“ и дирекция „Международни проекти“ на Министерство на вътрешните работи по програма ФУМИ (Фонд „Убежище, миграция и интеграция“] за презаселени лица и от този момент насетне до днешна дата имаме сключени интеграционни споразумения с 13 семейства, които сме извели от центровете на ДАБ на външен адрес на територията на района“.

За програмата екипът на района е информиран от Държавната агенция за бежанците (ДАБ) на среща, организирана от г-жа Лиляна Станкова, заместник председател на ДАБ. След първоначалните стъпки по информиране, в които инициатор и водеща страна са били ДАБ, следват няколко срещи с представители на  ВКБООН и със Столична община. Стъпките, които трябва да се следват за реализирането на подобен проект, са следните: „Преди кандидатстване (подаване на проектно предложение, по която и да е оперативна програма или Фонд) ние като второстепенен разпоредител с бюджетни средства е необходимо да получим положително съгласие от кмета на Столична община и/или решение на Общинския съвет, в зависимост от изискванията на Управляващия орган на фонда. След предоставяне на доклад от страна на кмета на район „Витоша”, инж. Теодор Петков, в края на септември 2018 г., кметът на СО, г-жа Йорданка Фандъкова, издаде пълномощно, с което район „Витоша“ бе упълномощен да кандидатства по тази програма и да извърши последващи действия. И след всички тези административни дейности започна нашата работа с презаселените семейства.“ Във времето се проведоха още срещи с ДАБ, защото процедурите от административна гледна точка са „новост“ за района. В процеса на работа с експертиза се включиха и представители на ВКБООН. От самата община работят няколко колеги. Екипът на общината получава огромна подкрепа от Българския Червен кръст, откъдето е осигурен преводач. Той е  неотлъчно до екипа и семействата от първия ден до днес и взема участие във всички срещи.

По програмата са настанени семейства от Сирия, които живеят в наетите от района жилища средно по 6-7 месеца. Г-жа Маджирска обяснява, че „нито едно семейство не е оставало на територията на Република България повече от 7-8 месеца… Най-дълго остана семейство, в което се наложи да бъде направена операция на бащата, защото вследствие на военните действия в Сирия, той беше останал с парализирана ръка. Наложи се да претърпи операция, като му бяха поставени импланти. Възстановяването беше около 4-5 месеца. Въпреки че от почти нищо не бяха лишени по време на престоя им, не успяхме да ги убедим да останат тук. От  различни канали те  разбират, че например в Германия ще получават социална помощ в размер на 400 евро на човек. Като се направи една равносметка техните приходи възлизат на 1380,00 лв. общо (650,00 лв. заплата на един родител, около 230 лева еднократна помощ от Агенция „Социално подпомагане“ и месечна помощ в размер на 500 лева от страна на района за срок от 6 месеца). Ако живеят в Германия, същото 6-членно семейство ще получава 2400 евро, по 400 евро на човек на месец. Вижда се колко е голяма разликата. Затова повечето се насочват към Западна Европа. Средствата, необходими на едно такова семейство, са много повече от тези, с които разполагат българските семейства, тъй като е по-голяма числеността на децата. В повечето семейства всички възрастни започнаха работа. Някои бяха назначени към район „Витоша“, като се грижеха за озеленяване, почистване и отстраняване на аварии на обществени места“.

Наблюдението на екипа на район „Витоша” показва, че повечето семейства търсят начини да заминат в рамките на месец-два, след като вече имат лични документи, което се случва на втория, третия месец от настаняването им на територията на района. Отправят се главно към Холандия и Германия или държави, в които живеят техни роднини. Наетите жилища остават свободни от момента на тяхното заминаване: „За да не се прекратяват договорите за наем и да се заплащат неустойки, взехме решение в оставащите месеци да се настаняват други семейства, които са получили бежански или хуманитарен статут в България“. До момента са настанени такива семейства от Афганистан и Ирак. Г-жа Маджирска обяснява: „Това са семейства, които не се дошли по програмата за презаселване. За тях районът като бенефициент не е получавал финансиране. Тъй като получените средства са предназначени за подпомагане на бежанци, ние проведохме срещи с представители на ДАБ и след тяхна проверка бяхме насочени към такива семейства. Същите бяха изведени на външен адрес. Те бяха на територията на България от доста време и бяха получили статут от ДАБ. Живееха в центровете на ДАБ, но престоят им в тях е с някаква законова давност. Повечето бяха в положение да останат на улицата. Не бе трудно да вземем решение да ги настаним в свободните към момента жилища, в които са живели до скоро семейства от Сирия. Последва подписване на интеграционни споразумения и с тях. С много проблеми се сблъскахме по време на търсенето на жилища и затова имахме дългосрочни договори и предплатени месечни наеми. Много сили ни коства да убедим наемодателите да предоставят жилищата си на бежанци. Не бих се наемала да коментирам поради какви причини те се страхуваха, но имаше и такива, за които това нямаше никакво значение, стига бежанците да се грижат като добри стопани за имотите им.“

Мотивите, които са в основата семействата да избират да заминат за Западна Европа, са главно финансови. Г-жа Маджирска обяснява: „Заплащането в европейските държави е по-високо отколкото в България и там по-лесно могат да отглеждат своите деца, защото те са многочленни. Повечето семейства се състояха от 7-8 човека, баща, майка и 4 или 5 деца. Със средна заплата в София в размер на около 1000 лв. те няма как да се справят. При всички семейства основно бащата работи, а майката е домакиня. За срока, в който ние покриваме техните разходи за наем, режийни, обучение по български език, закупуване на хранителни продукти, лечение и др., те успяват да се справят. След изтичане на едногодишното споразумение за интеграция, те следва сами да започнат да покриват всичките си разходи, които стават непосилни за тях. Общините не разполагат с жилищен фонд, който да бъде специално за такива лица и съответно те излизат на свободния пазар, откъдето наехме такива жилища за тях. Тъй като това е доста чувствителна тема, бих искала да отбележа, че предоставените им [жилища] не са общинска собственост“.

От гледна точка на адаптация, семействата не са срещали проблеми в района и са добре приети от местното общество: „Не е имало никакъв проблем от страна на общността. Даже в училищата, където децата учиха, бяха приети с интерес и внимание. Директорите, учителите, педагогическите съветници бяха разяснили на всички ученици и техните родители какви са новите им съученици, които ще дойдат, защо идват тук. Само един пример ще дам за едно от нашите училища, едно момиченце го записахме в първи клас. В момента, в който я заведохме на първия ѝ учебен ден, той не съвпадаше с първия учебен ден на всичките деца, с оглед на това те кога са дошли в България, децата я посрещнаха с рисунки и я бяха нарисували, без да я познават и без да са я виждали. На всички рисунки имаше надпис „Добре дошла, Лава“. Съвместно с ръководствата на училищата са провеждаха различни срещи между семействата на децата в класа, организираха се дни на интернационална кухня, децата приготвяха любими храни с помощта на своите родители. На всички срещи по никакъв начин не се усети деление на децата. Даже се е случвало родители да събират парички в даден клас и са купували огромна кошница с лакомства на едно от децата. А за всяко едно дете това е нещото, което много го радва. Наистина общността ги прие. В междублоковите пространства, където има детски кътове, си играеха заедно всички заедно българчета и сирийчета“.

Към момента на територията на района е останало едно семейство с новородено бебе на няколко седмици. Това е история на семейство, в което мъжът е пристигнал по-рано в България и е започнал работа като програмист, след което е пристигнала и жената с цел да се събере с мъжа си.

За да се случи тази програма и в други райони, съответно общини, на първо място най-важна е подкрепата на кмета на района, каквато получихме ние от инж. Теодор Петков, и съответно от кмета на Столична община”. По думите на г-жа Маджирска, „това е въпрос на личен избор, дори на състрадателност, защото тези хора бягат от война, те не бягат, защото не им харесва или не им се работи. Ситуацията, в която са поставени, е коренно различна. Това, което знам е, че в момента, в който някой реши да интегрира такива семейства, първото и най-важно нещо е да отидат да се запознаят с тях. Личният контакт е много важен. В момента, в който го има, нещата се променят. Поне при мен беше така. Не мисля, че някой може да не се разчувства, да не го натъжи тяхната история. Виждаш как животът на едно семейство е събран в два-три 20-килограмови куфара. Специално аз, колегите ми, с които работя, и кметът на района сме хора, които в момента, в който се запознахме с тези семейства, те бяха вече част от нас. Не ги различавахме по никакъв начин. Случвало се е колеги да носят дрехи, обувки, играчки, та дори и храни“.

Условията, които биха накарали семействата да останат в България, не са от културен характер, според г-жа Маджирска, в основата е да имат добре осигурен живот: „В момента, в който те могат да работят, да се обучават, да получават по-високи заплати, да получават месечни социални помощи за отглеждане на дете, биха останали. В момента, в който заплатите в България са подобаващи или поне близки до средните европейски, може би няма да търсят щастието си на друго място. Може би има и друга причина освен финансова – събирането им с роднини. Поради настъпилите военни действия на територията на тяхната родина, разрушени градове, съборени домове, са се принудили да бягат. Разпръснати са цели фамилии в различни краища на света. Аз съм сигурна, че има много държавни и неправителствени институции, които им помагат, но това не може да е постоянно и непрекъснато. Те тръгват не защото не им харесва тук, а просто защото знаят, че там някъде ще получат повече, и защото там някъде са техните семейства. Според мен с изключение на финансовите средства нищо по-различно не получават нито в Германия, нито в Белгия или Нидерландия, или където и да е в Европа. Достъп до здравеопазване, достъп до образование, какъвто и тук, такъв и там, но там доходите на населението са по-високи. Ако това се промени, може би няма да бъде използвана България като  транзитна страна, защото някои чакат само момента да получат своите български документи и тръгват“.  

От културна гледна точка това, което обединява българите и сирийците, иракчаните, хората от Близкия Изток като цяло, е значимостта на семейството, грижата за майката и децата, което г-жа Маджирска илюстрира по следния начин: „Изведохме седемчленно семейство от център на ДАБ и трябваше да ги настаним в етаж от къща в Драгалевци. Беше зимен ден, ноември, сняг беше навалял, съответно улиците бяха изчистени, но пред самите къщи имаше натрупано от снегорините, които чистят снега. От буса първо слезе бащата и легна на снега и аз в първия момент казвам: „Какво правиш, ще настинеш?“ и той ми махна, „Сега ще видиш”. С тялото си той направи пътека, за да минат жена му с децата.“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *