Доктор Сагър Ал-Анези: „Искам да бъда там, където има нужда от мен“

Доктор Сагър Ал-Анези: „Искам да бъда там, където има нужда от мен“

Доктор Сагър Ал-Анези е роден в Кувейт. В България идва през 2007 г., за да започне своето обучение по медицина в Медицинския университет в София, като завършва през 2015 г., след което специализира сърдечна хирургия, а от няколко месеца е лекар в с. Трилистник край Пловдив. Как стига от Кувейт до България и по-конкретно в с. Трилистник е интересна история с множество перипетии, която искаме да ви разкажем.

В Кувейт Сагър Ал-Анези е част от голяма група хора без гражданство, наречени bidoon. Израства без личен документ и без да съществува в регистрите на своята родина. Несигурната ситуация принуждава родителите му да търсят възможности да получат паспорт от друга страна, на базата на създала се практика между Кувейт и други държави. Те вземат заем, за да направят инвестиция в чужда държава и така да осигурят паспорт за двамата си синове. Сагър споделя, че за един 16-17 годишен човек това е голямо нещо:  „Най-после получих документ, а с него и права, карти, здравни осигуровки, образование, бях признат като гражданин на тази, макар и чужда държава. Всичко беше законно“. По това време Сагър точно е завършил средното си образование. Казва, че в този момент за пръв път се чувства нормален човек: „Щом имам паспорт, значи съм нормален човек и мога да пътувам, това беше моята мечта, да пътувам и да завърша моето образование в чужбина“. Избира България и медицината заради азбуката и науката, вижда страната като непозната и интересна възможност: „Аз винаги съм бил привлечен от знанието, бях фен на науката, на биологията, никога на математиката… Аз обичах наука и езици… затова избрах медицина. Не исках да уча в англоговоряща страна, а на място с друг език, да отворя повече врати пред себе си, българският език е толкова голяма врата към други езици, като тези на съседните страни и други“.

Идва в София, учи, всичко е нормално, докато в един момент наближава изтичането на срока на паспорта му и той решава да иде в МВР, за да подаде молба за удължаване на визата си. Оказва се, че тази възможност вече не съществува за него, тъй като Почетният консул на Кувейт в България отказва да му съдейства за подновяване на паспорта. Отново се оказва в ситуация, в която скоро няма да има документ за самоличност. В социалните мрежи попада на човек в подобна на неговата ситуация, който го съветва да се свърже с ВКБООН, там му препоръчват да се обърне към адвокат, който е експерт по правата на лицата без гражданство. Сагер е посъветван от адвоката си, на базата на промените в Закона за чужденците в Република България и въвеждане на процедура за предоставяне на статут на лицата без гражданство, да подаде молба за лице без гражданство в МВР. Когато отива да провери какво е решението на молбата три месеца по-късно, е задържан и откаран в Специалния дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци, където е задържан за 6 седмици. Ситуацията поставя доктор Сагър Ал-Анези в положение да потърси международна закрила в България. И така, той е в процедура от вече две години.

Когато ситуацията му се стабилизира малко, той започва да търси възможност да продължи да практикува своята професия. Търси работа в интернет и попада на няколко обяви. Две от тях са за работа на село. Той има подобен малък опит и решава да подаде документи точно за позициите в селата. След разговор и интервю с практикуващата лекарка в с. Трилистник той започва работа на мястото на лекарката там.  Много е впечатлен от първите си срещи с хората в селото, всички са добронамерени и имат желание да помогнат. Кметът сам се наема да съдейства за намиране на къща, за да може да е на разположение на хората през цялото време. Всички оценяват високо възможността да имат лекар в селото. Така и собственикът на къщата му казва: „Искам лекар да има постоянно в селото и да помага на хората; нищо не искам от теб и наем не искам, само да помагаш на хората“. За първи път от много време, доктор Сагър казва, че в с. Трилисник се чувства „като вкъщи, сред моите хора, те са много отворени хора и приятни, направо ме приеха да бъда един от тях.“

Доктор Ал-Анези има отношение към възрастните, разказва как приема грижата за пенсионерите като своя кауза още по време на студентските години: „От втората година на следване започваме да се срещаме с пациенти. Повечето от тях са пенсионери. Влизат с личната карта и мълчат, не говорят. Направих инжекция инсулин на една възрастна жена и когато я попитах дали има болка, оплаквания, а тя започва да плаче, „никой никога не ме е питал как се чувствам“. Тя започва да му разказва за живота си и той разбира колко важно за тези хора е да получат малко внимание. „Оттогава насам реших да работя с възрастни хора“.

Така младият доктор сбъдва и една своя мечта: „да бъда в позиция, в която да помагам на хората. Исках да успея някой ден да съм без проблеми, за да помагам на тези хора, които нямат права“. Казва, че в селото вижда точно тази възможност да помага на възрастните хора и на всеки пациент дава най-доброто от себе си.

От 2020 г. пред него се е отворила и нова голяма възможност, след като кандидатства и е одобрен за член на Бежанския консултативен съвет (БКС), иницииран от ВКБООН. За БКС доктор Ал-Анези се смее и казва: „Събрали сме се хора с голяма амбиция, искаме да решим всички проблеми на света, не само на бежанците. Членовете на нашия съвет са от Иран, Афганистан, Кюрдистан, Ирак, Кувейт, Сирия, различни хора от различни етноси“. Основната цел и нужда на Съвета, той обяснява така: „Има загубена връзка между обществото и бежанците, не само бежанците, а чужденците като цяло. Има българи, които са се срещали с един чужденец или бежанец, но има много, които никога не са виждали тези хора, а просто чуват за тях от медиите, и картината, за съжаление, не е хубава. От медиите научават, че те са престъпници, крадат, не искат да работят и т.н. Тези проблеми не съм ги срещнал лично, но когато представям себе си като чужденец, мнението е едно, а ако започвам разговора с факта, че съм търсещ закрила или бежанец, мнението е съвсем различно. Аз не говоря за всички, но има и такива. И чрез дейностите на Съвета искаме да започнем ние като хора да се свързваме с другите хора, защото аз не виждам това, че съм различен. Като съм тук на село, аз забравям как изглеждам и такова е и моето отношение към околните. Ние се шегуваме, смеем се, говорим така нормално. Тези хора нямат никакъв проблем с мен, аз нямам проблем с тях, защо тогава има проблем с бежанците в България? Искаме да намерим този отговор. С моите колеги искаме да правим срещи с хората, да говорим и да търсим проблемите и решенията заедно. И после наистина може да сме част от България, защото аз така се чувствам. И като говоря за проблемите на един българин, аз говоря като за моя проблем. Защото проблемите са същите като тези на моята комшийка, моите пациенти, моите приятели“.

Доктор Ал-Анези много ясно обяснява колко важно е бежанците в България да имат свое лице и да говорят от свое име: „Колкото и един човек да ни помага, това не е достатъчно, за да ни представи на народа. Има доста организации, но думата все пак не е нашата. Нека ние да говорим за себе си.“ Той добре съзнава силата на личния опит: „Имаме личен опит. Трудностите от ежедневието – няма как един друг човек да знае за това нещо. Какво е да се притесняваш, ако излизаш само за една разходка: дали ще ме спрат, дали ще ме приберат, дали ще ми правят проблем. Това е чувство, няма как да го казвам на друг човек и той напълно да разбере. Друг пример е, когато се говори какво се дава на бежанците – дава се храна, ток и стая, но бежанецът е човек като теб, иска да работи, иска да постигне нещо със своя живот, и аз го виждам, дали съм аз, лекар, инженери или преподаватели, те нямат нужда само от храна и една стая, в която да живеят. Те искат да бъдат част от това място, защото след това има други стъпки, защото искат да сбъднат своите мечти“.

На въпроса какво според него е било нужно, за да бъде приет в селото, доктор Ал-Анези казва: „Дойдох тук без да излъжа, аз съм, който съм, няма нужда да правя някакви промени, за да съм повече като българите, аз съм такъв и направо ме приеха в селото, като техен човек. Всичко зависи от отношението към другия човек“.

Преживял това да бъде в нужда, знаейки добре какво означава несигурност, това, което иска за себе си в момента, споделя по следния начин: „Обичам да бъда, където има нужда от мен, дали тук в селото, дали в един град, дали в друго село, искам да бъда там, където има нужда от мен. Да, в България, мисля, че има голяма нужда от мен, не искам да си мисля, че аз съм такъв голям човек, но няма достатъчно лекари в България, особено в селата. Има села без лекар и това село е един пример и аз знам друго село, където работих преди, хората са нямали лекар за една година и половина“.

Отдаден на професията и работата в Бежанския консултативен съвет, за доктор Сагър Ал-Анези най-важното остава отношението към хората: „Аз не мога да разчитам само на моята професия и да очаквам, че ще ме посрещат винаги с отворени обятия, затова наблягам на това как се отнасям с хората. Зависи и от двете страни – бежанците и българите, отношението е в основата на взаимодействието. Ти трябва да имаш приятелско отношение към хората, но и да бъдеш истински, автентичен“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *