Страна, жадуваща (стабилен) мир

Страна, жадуваща (стабилен) мир

Людмила Янева, Софийски университет „Св. Климент Охридски”

 Азия – огромно тяло от вода и суша,  

афганската нация е сърцето в него,

Когато процъфтява, и  Азия цъфти,

а когато страда, и Азия страда.

Мохамад Икбал (1877 – 1938)

 

Погледите на света продължават да са насочени към Афганистан, страна, която почти непрекъснато e в центъра на новините. И все пак малцина имат нещо повече от повърхностно разбиране на афганската култура и възгледите на нейния народ. Чрез изучаване на афганското изкуство и литература ние можем да придобием нови гледни точки за емоциите и познанията на афганския народ.

Книги като „Ловецът на хвърчила“, „Хиляди сияйни слънца“ и „А планините ехтяха“ на Халед Хосеини, разказите на Сепужмей Зариаб, спомените на Латифа разказани в „Откраднато лице“, филмите на Мохсен Махмалбаф и неговото семейство не оставят равнодушен българския читател и зрител към страданията на афганците през последните десетилетия на войни.

Етнически групи и езици

В афганския национален химн се споменават четиринайсет етнически групи; четирите най-големи – пaщуни, таджики, хазарейци и узбеки – заедно съставляват около 84 процента от населението. Пащуните са най-голямата група и страната традиционно е била управлявана от тях. Емирите, формирали афганската империя в средата на 1700-те и по-късно през 1800-те, са пащуни.

Конституцията от 1964 г. обявява пащу и дари за двата официални езика на Афганистан. 

Пащу получава статут на официален език с шахски указ през 1936 г. Той е роден език на 50-55% от афганците, а като втори език се говори от 10% от населението. Областите, в който се говори, са разположени на изток, юг и югозапад на страната.

Персийският е езикът, който се използва най-често в Афганистан. Родният език на 25% от населението е разделен на многобройни диалекти. Дари е термин, отдавна налаган от афганските власти за отделянето на персийския език, които се говори в Афганистан от персийския език в Иран.

Броят на населението в Афганистан в настоящия момент е приблизително 39 милиона. Военните конфликтите в страната доведоха до над шест милиона бежанци. Повече от 2,5 милиона все още остават в съседните Пакистан и Иран. Но все повече десетки хиляди афганци емигрират на Запад.

Афганските бежанци в Иран

Иран би трябвало да е страната, в която афганските бежанци биха се чувствали най-добре поради общия език и културна история. Реалността обаче е съвсем друга. Афганците, пристигнали в Иран през 80-те години, получаваха статут на бежанец на принципа prima facie, издаваха им се „сини карти“, потвърждаващи статута им на бежанци, разрешаващи им да останат законно в страната за неограничено време. Регистрираните бежанци се ползваха с различни социални права, включително достъп до безплатно образование и обучение за ограмотяване на възрастни, здравеопазване, субсидии за храна и заетост. Повечето имаха възможност да се установят свободно в покрайнините на градовете, а не в бежанските лагери, в градове като Машхад мнозина имаха възможност да закупят имоти.

В началото на 90-те години на миналия век, особено след падането на комунистическото афганистанско правителство на Наджибуллах през 1992 г. в резултат и на променящите се вътрешни икономически и социални проблеми като безработицата в Иран, ситуацията се променя. Децата им са възпрепятствани да посещават държавни училища, а личните им карти са конфискувани. Афганците без законно пребиваване също рискуват масово депортиране, побои и изнудване. През 1993 г. на нерегистрирани или новопостъпили афганци са издадени над 500 000 карти за временна регистрация, които са удължавани на няколко пъти, но в крайна сметка през 1996 г. обявени за невалидни.

Според информацията съществуват 40 000 брака между иранки и афганци, които не могат да предадат гражданството си на своите чуждестранни съпруги или на децата си. В резултат на това до 100 000 деца от такива бракове не разполагат с ирански свидетелства за раждане и документи за самоличност. 

Ролята на жената

Религията винаги е играла и играе първостепенна роля в ежедневието и обичаите на страната. Афганското обществото е било и все още е силно патриархално. В повечето случаи жените се възприемат като по-нисши от мъжете, като същества, нуждаещи се от защита. Считани са за хиперсексуални и се смята, че не може да им се има доверие. 

Над 50% от момичетата биват омъжвани или сгодявани на 12 години, въпреки че неотдавнашен закон гласи, че мъж не може законно да получи разрешение за брак, докато бъдещата му съпруга не навърши 17. Почти 80% от браковете са „уредени“, като младите момичета биват омъжвани за доста по-възрастни мъже. Понякога мъже на шейсет години ги взимат за втора, трета или четвърта съпруга. Някои момичета биват разменяни, за да изплатят дълг или да разрешат спор. Други са давани за съпруги с цел да се премахне заплахата те да станат обект на отвличане или изнасилване.

В Афганистан всички жени са зависими от мъжете. Дори в образованата общност жената често се определя като съпруга, майка, сестра, дъщеря – чрез самоличността на мъжете в нейното семейство. Така в страната вдовицата е никоя. Семейството ѝ не ѝ помага, защото веднъж омъжила се, тя вече е извън него и принадлежи на мъжа си. Поради войните и въоръжените конфликти повечето вдовици в Афганистан са на около 35 години. Често са тормозени от съседите си. Получават неприлични предложения, тъй като са считани за по-нисши същества, от които може да се възползва всеки. И тъй като повечето са неграмотни, за да издържат децата си, са принудени да проституират или стават наркозависими.

Именно поради този факт през последните години в Афганистан стартират много програми за ограмотяването на тези жени и паралелно с това се обучават в овладяването на професии, които им помагат сами да осигуряват препитанието на децата си.

През 60-те години забулването от задължително става доброволно и жените намират работа в офиси и магазини; някои жени също получават университетско образование. По време на моджахедините, обаче, продажбата на алкохол е забранена и жените са принудени да покриват главите си с големи шалове и да носят традиционни мюсюлмански облекла. Ограниченията, които по-късно налагат талибаните, са още по-строги. Те включват забрана на телевизионни приемници и различните форми на забавления. Мъжете, които не са с бради, са глобявани и затваряни − дългата брада се възприема от екстремистите като белег на истински мюсюлманин. Сурови  наказания са прилагани към жените без бурки по улиците, непридружени от мъж от семейството, а в случай, че бъдат открити в компанията на мъже без роднинска връзка с тях – разстрелвани или убивани с камъни. Талибаните използват стадионите като места за екзекуции. 

Днес афганците отново могат да се забавляват като пускат хвърчила, посещават футболни мачове и правят снимки. Дори жените нямат пречки да посещават футболни двубои, нещо невъзможно в съседен Иран. През 2019 г., след като Сахар Ходайори (т. нар. „синьо момиче“) се самозапали в Иран в знак на протест срещу тази забрана, никой не подкрепи така силно иранките в борбата им за свободен достъп до стадионите, както афганките. 

През 70-те години 40% от лекарите и 60% от учителите в Афганистан са жени. Днес повечето жени трябва да имат разрешение от настойник мъж да работят, а много от тях могат да работят само ако не напускат домовете си. 

Има и афганки обаче, които се борят за промяна в своята страна. Една от тях е Малалай Джоя, най-младата от 68-те жени, избрани през 2005 г. в 249-местния афгански парламент. Малалай е необикновена млада жена, израснала в бежанските лагери в Иран и Пакистан. По време на управлението на талибаните, по нейно желание, когато навършва шестнайсет години, благотворителната „Организация за насърчаване на способностите на афганските жени“ (OPAWC), я връща в Афганистан, за да преподава в тайните училища за момичета. Помага да се създаде безплатна медицинска клиника и сиропиталище в родната ѝ провинция Фарах. През 2007 г. говори в афганския парламент срещу бившите военачалници и военни престъпници, по това време вече депутати, след което е отстранена. Преживяла е шест опита за покушение. През 2010 г. списание Time я поставя в списъка на 100-те най-влиятелни хора в света, а сп. Foreign Policy я включва в своя годишен списък на 100-те глобални мислители. 

През последното десетилетие има и афганки, които навлизат в бизнес сфери, доминирани от мъже, реакцията често е бърза и бурна. Заплахите със смърт, атаките и отвличанията са това, което ги очаква, просто защото искат да развиват бизнес и вземат на работа други жени. Днес повече от три хиляди афганки притежават и управляват свои собствени фирми. 

 Образованието в Афганистан

В Афганистан образователните центрове, в които се преподават съвременни науки, се наричат мактаб, а образователните центрове, в които се преподават арабски и ислямски науки, се наричат мадраса. Завършилите мадраса притежават различни умения в зависимост от мадрасато, което завършват.

Първите опити за модернизация на страната започват по време на управлението на емир Шер Али Хан  (управл. 1863-1866 и 1868-1878). През 1875 г., наред с традиционното образование, в Кабул официално са основани две съвременни училища. 

Появата на модерно образование по време на управлението на емира Хабибуллах Хан (упр.1901-1919) в периода 1903-1904 бележи началото на отделянето от традиционното мадраса обучение. Открити са две училища, с близка до съвременната образователна система. Първото, основано през 1903 г., започва обучението само с 10 афгански и индийски преподаватели. Наречено е „Байтул улум-е мубаракха-йе хабибиа“ (букв. благословената къща на знанието на Хабибия). Известно е още като „Лисе Хабибия“ (гимназия Хабибия), с начални (от 1 до 4), прогимназиални (от 5 до 7) и гимназиални (от 8 до 10) степени на обучение. В началните класове учениците изучавали ислям, дари и пащу, математика, география и калиграфия. По-късно филиали на училището Хабибия с начални класове, са основани в шест други района на Кабул. След време броят на записаните ученици достига 1534 ученици, а учителите – 55. Това училище оказва значително влияние върху поколения интелигенти и учени на Кабул като Мохамад Захир Шах, бивш крал на Афганистан, Мохамад Наджибуллах – президент от 1987 до 1992 г., Себгатула Муджадиди – временен президент през 1992 г.,  Хамид Карзай – бивш президент, Ашраф Гани Ахмадзай, настоящ президент на Афганистан, и други.

През 1909 г. в Кабул е построено второ военно училище Мактаб-е Харбия. Учителите в него са предимно индийци и турци, а по-късно преподават и европейци. Постепенно се явява необходимост от създаването на институт за обучение на учители. Така през 1912 г. в Кабул отваря врати първият учителски колеж „Дар ал моаллемин“ (букв. къща на учителите) с 80 педагози.

Третото и най-голямо развитие в образованието се извършва след 1919 г. по времето на Аманулах Хан (упр. 1919−1929), който през 1919 г. обявява независимостта на Афганистан. Той започва провеждането на радикална политика на модернизация на страната. Със закон прави началните училища задължителни за момичета и за момчета. В този период за първи път е създадено Министерство на образованието. Броят на гимназиите се увеличава, открити са училища и извън столицата.

Аманулах Хан заедно със съпругата си Сорая откриват първото начално училище за момичета „Мактаб-е Мастурат“, в което в периода 1921-1928 г. учат над 800 момичета. Година по-късно Сорая и майка ѝ създават второ девическо училище „Мактаб-е Есмат“ (през 1942 г. преименувано на Малалай). Освен това се откриват класове за ограмотяване за възрастни и Аманулах Хан лично е преподавал в някои часове за ограмотяване.

В Кабул са основани професионални училища по архитектура, селско стопанство, изящни и приложни изкуства, телеграф, дърводелство, строителство, полицейско обучение, музика, килимарство, домашна икономика и здраве на жените и други професии. Подобни училища са създадени в Херат, Джалалабад, Кандахар и други големи градове. Студентки са изпратени да следват в Турция. Реформите на шах Аманулах Хан се считат антиислямски, особено женското образование и изпращането на студентки да следват в чужбина, и предизвикват религиозни вълнения. През 1929 г. това довежда до абдикацията на шаха в полза на брат му Енаятуллах Хан, а Аманулах със семейството си бяга в Британска Индия, а по-късно в Европа. Според мнозина учени, ако развитието на образованието по време на Аманулах е продължило, Афганистан би била една от най-развитите и стабилни държави в региона днес.

Съветското нахлуване в Афганистан през 1979 г. и  последвалите военни конфликти в страната действат разрушаващо на образователната система. Тя е подложена на политически и идеологически натиск от страна на управляващата партия. Много учители бягат в съседните държави. Руският език замества повечето чужди езици в училищата. Въвежда се и съветската форма на обучение. 

След като моджахедините идват на власт през 1992 г., афганският народ смята, че мирът ще надделее в страната. През първата половина на 90-те години се увеличава броят на учениците, както и  броят на основните и средни училища и други образователни институции. През 1994 и 1995 г. броят на учениците в основните и средните училища е над 1,6 милион, над 250 000 от тях момичета. Броят на учителите през тези години достигна 23 697, включително 13 185 учителки, а в Колежа за учители учат 5300 момичета и момчета.

Режимът на талибаните (1996-2001) забрани образованието на жени и затвори девическите училища с изключение на Медицинския факултет в Кабул. Те оставят медицинския факултет отворен, защото жените могат да бъдат преглеждани само от жени лекарки. Мадрасата са основен източник на основно и общо образование. През 1999 г. в тях са записани около 875 605 ученици, 64 110 от тях момичета.

След падането на талибаните от власт постигнатите значителни успехи в образованието са твърде недостатъчни. Няма да е пресилено да се каже, че в Афганистан образованието е въпрос на живот и смърт. Новопостроени девическите училища са  изпепелявани до основи, стотици учителки, обучаващи момичета – заплашвани или убити, а самите момичета също са мишени, хиляди стават жертви. Обгазявани са, докато седят в класните стаи. Заливат ги с киселина, докато вървят към училище. Всеки ден в страната водата в девическите училища се тества за наличие на отрова. Противопоставянето на образованието на момичетата се дължи до голяма степен на племенните традиции, според които мястото на жената е в дома и никъде другаде.

Сривът в образованието на жените се потвърждава от статистиката: приблизително 75% от възрастните афганки не могат да четат и пишат или не владеят елементарни аритметични действия. Само едно на двайсет момичета продължава образованието си след завършване на шести клас. Смесените училища са рядкост. Повечето семейства, ако позволят на дъщерите си да посещават училище, изискват то да е близко до дома им и да не е смесено.

Въпреки това през последното десетилетие Афганистан отбелязва напредък в подобряването на достъпа на децата до образование. Записаните в основно училище са се увеличили от 1 милион на 8,5 милиона между 2002 и 2019 г. Увеличил се е броят на висшите учебни заведения и броят на момичетата в тях. И все пак насилието, бедността и сушата са сред многото проблеми, които заплашват да унищожат този напредък. Приблизително 3,7 милиона деца остават извън училище. Момичетата и децата с увреждания са особено уязвими. Около 60 на сто от децата извън училище са момичета, а само 5 на сто от децата с увреждания имат достъп до образование.

Култура

От древни времена на територията на днешен Афганистан живеят майстори, създаващи произведения, отразяващи зороастрийски и будистки теми. Някои от тези произведения са открити от археолозите и са изложени в музея в Кабул. С появата на исляма някои форми на изкуство са забранени, особено скулптурата и изображението на хората. Разработени са обаче нови форми на изкуство като калиграфия, миниатюри, декорации на минарета и джамии, които се превръщат в неразделна част от афганската култура.

Сграда на Националната художествена галерия е построена през 1895 г. в Кабул. Официално е открита като галерия през 1983 г. с 200 произведения на изкуство. Днес в нея са изложени над 800 творби, както на афгански, така и на чуждестранни художници. Трагична е новата й история. Талибаните нареждат всяко произведение на изкуството, изобразяващо живо същество, да бъде унищожено. Много картини в президентския дворец и Министерството на външните работи също са унищожени. 

Сред тях са и произведения на д-р Мохамад Юсеф Асефи, лекар по професия. Той решава да ги спаси останалите. Предлага доброволно да помогне за възстановяването на картини, повредени от войната. Веднъж получил достъп до галерията, намира там свой съмишленик и с негова помощ работи в една от стаите, в която събират всички забранени картини. С помощта на водни бои д-р Асефи прави обидните елементи да изчезнат. Месец след месец той работи под носа на талибаните и успява да спаси 80 картини.

Понастоящем в една от залите на Националния музей има шкаф с витрина, съхраняващ накъсани и начупени произведения на изкуството в памет на унищоженията, на които са били подложени експонатите .

През 1978 г. Виктор Сарианиди и неговият съветско-афгански екип археолози откриват на Тала тепе 21 000 златни предмета в шест гроба, пет на жени и един на мъж: диадеми, брошки ками, огърлици, колани, датиращи от I век пр.н.е., известни като Бактрийското съкровище. В стилистично отношение те показват различни влияния, включително индийско, централноазиатско, иранско и гръцко. През 1993 г. Националният музей е ударен от ракета. През следващите години почти три четвърти от експонатите му са разграбени. Тогава много афганци са уверени, че съкровището от Тала тепе има същата съдба и че тази част от националното наследство на Афганистан е разпродадена на черния пазар на антики. През 2003 г. новото афганско правителство разкри, че съкровището е непокътнато, скрито в трезора на Централната банка. 

Музиката също предизвиква сблъсък между консервативните и либералните елементи в афганистанската култура. Консервативните молли, както и талибаните от средата на 90-те години презират инструменталната или светската музика и я окачествяват като греховна. 

След кървавите междуособиците в началото на 90-те и по време на талибаните повечето афгански музиканти, любители и професионалисти, напускат страната или остават безмълвни в домовете си. Въпреки че е заглушена в публичното пространство, тя продължава да звучи нелегално. Много музиканти, за да изкарват прехраната си, са принудени да работят като месари или улични търговци. В деня, в който талибаните напускат Мазар, афганците незабавно отпразнуват този факт с музика по улиците. Сцената се повтаря няколко дни по-късно и в Кабул.

От 1996 до 2001 г. телевизионните продуценти в Афганистан и кинематографистите преминават през най-тъмния си период. Ограничението на талибаните за филми е абсолютно. През този период в страната не се снимат игрални филми. Когато през 1996 г. завземат Кабул, талибаните нападат кината и изгарят всеки филм, който намерят. Те конфискуват видеоплейъри и телевизори, окачват ги на телефонни стълбове или ги унищожават. Затварят всички кина и наказват сурово всеки, у когото намерят касети. През 2001 г., когато взривяват гигантската статуя на Буда в Бамиан, по ирония на съдбата те се радват, че са заснели и излъчили този варварски акт. 

Изгарят архива на Афган филм, от голяма важност за културното наследство на страната, тъй като много от богатствата ѝ съществуват единствено запечатани на кинолента. Обаче не знаят, че всъщност не са изгорили негативите, а копия. Персоналът на архива, с риск на живота си, успява да укрие 2900 ролки от незаменими негативи, скрити зад фалшива стена. Месеци наред живеят под заплахата, че при проверките, намерят ли дори къс от лента, ще бъдат обесени или разстреляни. 

В средата на 70-те години с население от 400 000 Кабул има около осемнайсет кина с 300 000 зрители. През 2002 г. след талибаните, с население от три милиона, има само седем кина и по-малко публика. Много хора наемат или купуват DVD-та, за да ги гледат у дома.

Иранският режисьор Мохсен Махмалбаф допринася много за развитието на афганското кино, той оказва подкрепа на афганските кинодейци, потърсили убежище в Иран. През 2001 г. по екраните излиза филмът му „Кандахар“, посветен на Афганистан. По-късно дъщерите му Самира и Хана, както и съпругата му Марзие Мешкини снимат няколко филма, разкриващи покъртителни картини от живота афганските жени и деца.

Според Мохсен Махмалбаф „киното е огледало на обществото, което позволява на хората да видят неговия дух и да го коригират, ако открият  недостатъци. Афганистан е живял толкова дълго без огледалото на киното, затова сякаш нацията не разпознава собствения си образ.“

Първият афгански филм, заснет в страната през 2003 г., е „Осама“ на Садиг Бармак. Вдъхновен от истинска история, филмът разказва за 12-годишно афганско момиче и нейната майка, овдовяла лекарка, която е принудена да напусне работата си. Талибаните забраняват на жени да излизат сами по улиците, ако не са придружени от мъж, техен съпруг, брат, син. Тъй като съпругът и брат ѝ са загинали, няма кой да издържа семейството, майката се принуждава да преоблече дъщеря си като момче и я изпраща да търси работа. Момичето, което сега се нарича Осама, тръгва на ужасяващо пътешествие, като се опитва да попречи на талибаните да открият истинската ѝ самоличност. Режисьорът открива Марина Гулбахари, момичето изиграло главната роля, да проси по улиците на Кабул.

През 2003 г., филмът печели награда в Кан, а през 2004 г. и „Златен глобус“. Независимо от това, поради културната и религиозна чувствителност, както и заради правителствената цензура филмът не е показван в Афганистан.

Роя Садат е първата жена режисьор в историята на афганското кино след падането на талибаните от власт. През годините на режима на талибаните в малката си стая в Херат тя се самообразова, като чете книгите на Сид Филд, наричани библии на кинопроизводството. Прави игрални и документални филми за несправедливостта и ограниченията, наложени на жените. През 2006 г. тя завършва следването си в Азиатската филмова академия в Южна Корея. Дебютният ѝ игрален филм „Три точки“ през 2005 г. е отличен с шест награди. През 2003 г. заедно със сестра си Алка Садат създава Филмова къща „Роя“. През 2013 г. те основават Международния филмов фестивал за женски филми в Херат.

Понастоящем млади филмови творци, въоръжени с дигитални камери и финансирани от малки продуцентски къщи в Кабул, заснемат любовни истории и черни комедии със скромни бюджети, вариращи от 10 000 до 30 000 долара. Набирането на актриси за филми обаче остава трудна битка и по-амбициозните режисьори понякога търсят актриси в съседните Таджикистан и Узбекистан.

 Здравеопазване

Афганистан е изправен пред значително предизвикателство да създаде функционираща медицинска система в постконфликтна обстановка (въпреки че обстановката в страната може да се счита за „вътрешноконфликтна“). Трудностите включват липса на сигурност, липса на инфраструктура, икономически затруднения, лоша координация между правителството и лекуващия персонал, труден достъп до здравни заведения, неподходящи болнични условия и малко обучени здравни работници, особено жени. Проучване на СЗО показа, че 70% от медицинските сестри, акушерки и лаборанти не отговарят на минималните стандарти за знания и умения. Национално проучване показва недостиг на най-малко 7000 лекари и 20 000 медицински сестри, акушерки и други здравни специалисти.

На този фон тенденциите са драматични: 

  • Процентната продължителност на живота е сред най-ниските в света. 25% от децата умират преди петия си рожден ден. Липсата на основни здравни грижи и недохранването допринасят за високата смъртност. 
  • Афганистан е на второ място по майчина смъртност в света. По-малко от 15% от ражданията се извършват от квалифицирани здравни кадри.
  • Около половината от децата под 5-годишна възраст изостават в развитието си поради хронично недохранване и до 10% страдат от остро недохранване.
  • Приблизително 30-50% от населението, подложено на остри насилствени конфликти, развива до някаква степен психично заболяване. Проблемите с психичното здраве са без надзор в Афганистан от десетилетия. 
  • Болестите, които са контролирани до голяма степен в повечето страни по света, продължават да причиняват смърт и увреждания в Афганистан. Повече от 60% от всички детски смъртни случаи и увреждания в Афганистан се дължат на респираторни инфекции, диария и смъртни случаи, предотвратими с ваксини, особено морбили.

„Лекари без граници“ (Médecins Sans Frontières, MSF) работи в Афганистан от 1980 г., като само през 2018 г. екипите на MSF са предоставили 411 700 амбулаторни консултации, подпомогнали са 74 600 раждания и са предприели 6890 големи хирургически интервенции. 

На 15 юни 2020 г. тази медицинска благотворителна организация обяви решението си да прекрати дейността си и да се изтегли от болницата „Дащ-е барчи“ в Северен Кабул, в родилното отделение която на 12.05.2020 г. въоръжени мъже убиха най-малко 24 души – включително майки и малки деца, акт, който шокира страната. Болницата се намира в беден квартал на столицата, доминиран до голяма степен хазарейци, шиити и нейното закриване се очаква да засегне повече от един милион души. 

 ***

Какво е необходимо, за да се излекува Афганистан? Афганците са умни, интелигентни и любящи хора с богати традиции, обожаващи поезията и изкуството, но след близо четиридесет години война са уморени и изгубили вяра. Повече от всичко на света искат да живеят в стабилен мир. Ако образованието надделее, ако сигурността надделее, тогава ще дойде и промяната към по-добро.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *