Бежанците в представите на българите

Бежанците в представите на българите

доц. д-р Албена Накова*

През август 2020 г. изследователски екип от учени от два института на БАН – Институт по философия и социология и Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей проведе национално представително социологическо изследване, целящо установяване на обществените нагласи и представи за бежанците, които да послужат при разработване на адекватни политики по отношение на тяхната интеграция в българското общество. 

В рамките на изследването са анкетирани 1000 човека, които от гледна точка на социодемографските си характеристики възпроизвеждат реалното съотношение в страната по признаците пол, възраст, образование, местоживеене, етническа и религиозна принадлежност, трудов и семеен статус.

 Резултатите от изследването очертават като цяло ниска степен на информираност на населението за бежанците – 85% от анкетираните нямат никаква представа за броя на бежанците към настоящия момент в България и само 8,2% са посочили конкретни цифри, които варират в много широк диапазон – от 100 човека до 100 000 души, чиято нереалистичност сама по себе си е показател за липсата на информираност. На значително по-високо ниво е информираността относно страните на произход на бежанците през последните години – тези, които нямат никаква представа за държавите, от които идват бежанци в България, са 24,2%, докато 73,6% от анкетираните посочват различни страни, сред които най-често Сирия, Ирак, Иран, Афганистан. 

Срещите на българските граждани с бежанци също не са чести – едва 20,4% от населението на страната се е срещало някога с бежанци, а 90,9% нямат никакъв контакт с бежанци в момента. Липсата на пряк контакт с бежанците при болшинството български граждани обуславя факта, че информация за тях те получават основно от медиите, водещи сред които са: телевизията (посочена от 91,4% от анкетираните); интернет (посочен от 38,4% от респондентите); социалните мрежи (22,8% от анкетираните); вестниците (21,4% от респондентите). Значително по-ниски са дяловете изследвани лица, които получават информация за бежанците от близки и познати (21%); колеги (7,3%); членове на семейството (6,1%) . Това е причината представите си за бежанците и нагласите към тях българските граждани да формират основно под влияние на спецификата на медийното отразяване на темата „бежанци“. 

Когато става дума за ролята на медиите за формиране на представите на местното население за бежанците, мнението на изследваните лица е доста разнопосочно: 34,2% смятат, че медиите имат неутрална роля, 21,9% отчитат отрицателно влияние, а 18,3% положително. Що се отнася обаче до образа на бежанеца, който медиите формират, в този случай мнението само на 23,1% от изследваните лица е, че медиите отразяват обективно образа на бежанеца, докато 53,6% смятат, че те създават необективна представа за бежанците, като тук се включва: „опитват се да бъдат обективни, но не успяват“ (29,9%); „създават изкривена представа за бежанците“ (13,5%); „създават необосновано негативен образ на бежанците“ (5,4%); „създават необосновано позитивен образ на бежанците“ (4,8%). Оставащите 23,3% се колебаят и не могат да преценят или не са отговорили. Независимо дали в позитивна или в негативна посока, но е факт, че болшинството изследвани лица смятат, че създаваният от медиите образ на бежанеца не е обективен. 

Какви са в такъв случай представите за бежанците, които местното население споделя? Ето как българските граждани виждат причините, поради които бежанците напускат родните си места: „бягат от война, спасяват се от преследване“ (посочено от 75,2% от анкетираните); „търсят по-добри условия за живот“ (65,2% от анкетираните); „търсят работа и по-високи доходи“ (46,3%); „поради политическа, религиозна, етническа, полова и други видове дискриминация“ (36,0%); „за да живеят децата им в по-уредени държави“ (28,4%); „за да се съберат със свои близки/роднини, които живеят извън страните им на произход“ (21,2%); „за да учат децата им в по-добри училища“ (14,1%) . Както се вижда, тук се очертават два типа причини – едните, свързани с бягство от война, преследвания и дискриминация и другите, свързани с търсенето на по-добри условия за живот, по-високи доходи и по-добри възможности за работа, което реално очертава двата типа чужденци, които по мнението на изследваните лица пристигат в България през последните години – бежанци и икономически мигранти. Разграничението в общественото съзнание на двата типа чужденци, които под названието „бежанци“ преминават българските граници, определя и разнопосочното отношение на българските граждани към тях, а така също колебанията и липсата на ясно изразено отношение – като „нито позитивно, нито негативно“ определят отношението си към бежанците 51,5% от българските граждани, отношението на 28,2% е „негативно“, а отношението на 16,0% е „позитивно“, 4,3% не могат да преценят. А по-конкретно отношението си към бежанците българските граждани описват по следния начин: недоверие (посочено от 38,1% от анкетираните); съпричастност, съчувствие, състрадание (31,7%); като към всеки друг човек (28,7%); разбиране (26,6%); страх (18,3%); безразличие (13,9%); загриженост, готовност за оказване на помощ (11,4%); уважение (6,1%); омраза, ненавист (5,3%);  доверие (4,4%); приятелство (1,9%, което реално е под статистическата грешка, поради което е незначимо). Ясно се вижда противоречивото отношение към бежанците – от съчувствие, съпричастност, състрадание, разбиране, уважение, загриженост и готовност за оказване на помощ, през безразличие, до недоверие, страх, омраза, ненавист. Това отношение предопределя и нагласата на местното население към приема на бежанци в България – 59,0% не са съгласни България да приема бежанци; съгласните са два пъти по-малко – 23,7%; а тези, които не могат да преценят, са 17,3%. Какви по-конкретно чужденци все пак са готови да приемат в страната си българските граждани – бежанци от страни, в които има военен конфликт, като Сирия, Ирак, Афганистан и др. – 35,6% от анкетираните; бежанци от страни, в които има политически преследвания и нарушаване на човешките права – 26,3%; бежанци от страни и региони с природни и климатични бедствия – 24,8%; търсещи работа с висока професионална квалификация – 15,4%; търсещи работа с ниска професионална квалификация или изобщо без квалификация – 6,1%. Тук още веднъж проличава двоякото отношение към чужденците – нагласите към прием на бежанци, които бягат от войни, терор и политически преследвания са многократно по-позитивни от нагласите към прием на икономически мигранти, които търсят работа, но въпреки това като цяло дяловете на изследваните лица, които подкрепят приема на бежанци в България, не са високи. 

Кои са важните за българските граждани фактори, от които зависи подкрепата им за приема на бежанци в България? В низходящ ред те са следните: да имат желание да се научат да говорят български език (посочено от 84,7% от анкетираните); да приемат начина на живот в България (83,7%); да имат професионални умения (79,7%); да могат да се самоиздържат (76,7%); да могат да говорят български език (61,4%); да имат добро образование (58,7%); да са християни (39,2%); да са семейство бежанци с деца (26,4%); да са непридружени деца бежанци (24,0%); да е сама майка с деца (21,1%); да са бели (19,5%);  да са хора с увреждания (13,4%); да са необвързани/сами млади мъже (7,3%); да са необвързани/сами млади жени (6,3%); да са мюсюлмани (4,5%). Както се вижда, много по-важни за българските граждани се оказват социалните умения и качества, като владеене на език, професионални умения, добро образование, възможност за самоиздържане, приемане на местния начин на живот, които предопределят възможността за успешно вписване на бежанците в българското общество, докато характеристики от типа на религия, раса/цвят на кожата имат много по-несъществено значение, т.е. водещи за приемането/неприемането на бежанците са не етнически и религиозни характеристики, а техните социални качества и умения и когато те са отхвърляни/не приемани от българските граждани, това не е заради принадлежността им към определен етнос или религия, а заради непритежаването на определени социални качества, които определят невъзможността им за успешна интеграция в българското общество. В тази връзка социалните дистанции, които българските граждани демонстрират спрямо бежанците, са измерени в рамките на изследването по няколко показателя: готовност за съжителство с бежанци в един град/село; в един квартал; в един блок/в съседни къщи; готовност за приемане на бежанци като колеги на работното място; като продавачи в магазина; като близки приятели; приемане на децата на бежанците като съученици на децата/внуците; като близки приятели на децата/внуците; приемане на брак с бежанци. Резултатите показват, че с разширяване на обхвата на изследваната общност (блок – квартал – населено място) и съответно намаляване на степента на близост при контакта, готовността за приемане нараства, но като цяло остава невисока. Така например, само 17,0% от анкетираните са съгласни да живеят с бежанци в един блок/в съседни къщи (срещу 55,9% несъгласни); 22,2% са съгласни да живеят в един квартал (срещу 50,3% несъгласни) и 26,6% са съгласни да живеят в един град/село (срещу 41,3% несъгласни). Също така 21,4% са съгласни да имат приятели бежанци (срещу 44,1% несъгласни); 26,0% са съгласни да имат колеги бежанци (срещу 39,0% несъгласни); и 26,5% са съгласни бежанци да работят като продавачи в магазина, от който най-често пазаруват (срещу 34,6% несъгласни), т.е. с намаляване на степента на близост при контакта, дистанциите също намаляват, но въпреки това си остават големи. Това правило се потвърждава и когато става дума за отношенията между децата на респондентите и бежанските деца – 21,2% от изследваните лица са съгласни деца на бежанци да са близки приятели с техните деца (срещу 42,9% несъгласни), докато 29,4% са съгласни деца на бежанци да учат в един клас с техните деца (срещу 35,7% несъгласни). Най-големи социални дистанции поражда възможността за брак с бежанци, като предполагаща най-голяма степен на близост при контакта – едва 6,6% от изследваните лица са съгласни те или техни деца, внуци, близки роднини да се омъжат/оженят за бежанец (срещу 65,0% несъгласни).

Големите социални дистанции са обусловени от страховете на хората и поеманите според тях рискове с приема на бежанци в България. Най-големите рискове от приема на бежанци българските граждани свързват с: нарастване на престъпността (посочено от 59,7% от респондентите); конфликти във всекидневието, свързани с различно културно поведение и мислене (56,3%); обособяване на бежански „гета“ (55,7%); етническо и религиозно противопоставяне (52,3%); високи държавни разходи за издръжка на бежанците (47,5%); терористични актове/заплахи (45,4%); заразни болести и епидемии (32,2%); нарастване на безработицата сред българите (22,6%); конфликти на трудовия пазар (18,4%).

Възможните ползи, които българските граждани виждат от приема на бежанци, не са много и могат да бъдат сведени до: „те могат да работят на места, където местното население не желае да работи (45,3%); „могат да пренесат елементи от своята култура и да допринесат за повишаване на културното многообразие (17,1%); „могат да бъдат евтина работна ръка“ (10,9%) и „могат да бъдат ресурс за преодоляване на демографските проблеми на България“ (8,2%). Като следствие от това преобладаващата част от анкетираните лица не подкрепят интеграцията на бежанците в българското общество – подобно мнение споделят 47,1% от анкетираните, докато в подкрепа на интеграцията се обявяват 35,5%; оставащите 17,4% нямат мнение. Болшинството анкетирани (72,8%) също така не вярват в успешната интеграция на бежанците в българското общество, поради различни причини:  водещо е нежеланието на самите бежанци да останат в нашата страна (посочено от 33,2% от респондентите), следвано от културните различия между тях и местните общности (18,4%), религиозните различия между тях и местните общности (13,0%) и незнанието на български език (8,2%). Тези, които вярват, че бежанците имат шанс да се интегрират в българското общество са два пъти по-малко 34,9% , като те се делят на две групи – такива, които смятат, че бежанците могат да се интегрират сами в българското общество без помощ от страна на държавата и местните хора (те са минимален дял – едва 5,3%) и такива, които смятат, че бежанците могат да се интегрират в обществото само с помощта на българската държава и местните хора (29,6%). Въпреки това мнение обаче, не е никак висока личната нагласа на анкетираните лица за оказване на помощ на бежанците в процеса на интеграцията им в българското общество – само 28,6% от анкетираните са склонни да помогнат на бежанци, докато 39,8% не са склонни да го направят, а 13,0% биха помогнали при определени условия, сред които: „ако ги познавам“; „ако са добронамерени“; „ако са наистина нуждаещи се“; „ако са изстрадали от войната“; „ако наистина бягат от войната“; „ако не са икономически мигранти“; „ако са образовани и търсят работа“; „ако не са криминално проявени“ и др. Що се отнася до конкретната помощ, която изследваните лица биха оказали, тя се свежда до: предоставяне на храна и дрехи (27,9%), помощ за усвояване на български език (22,6%),  помощ за запознаване с българската култура и начин на живот (21,4%), подкрепа за намиране на работа (15,4%), подкрепа за намиране на жилище (8,6%), финансова помощ (4,0%), помощ за снабдяване с документи (3,8%) . 

Както се вижда от проведеното изследване не е никак висока нагласата на българското население за приемане на бежанци в България и за съдействие за интеграцията им в българското общество. От една страна, това е резултат на недоверието към всеки, който е непознат, който е друг и различен от нас, което е обяснимо, от друга страна, обаче то е резултат на внушени страхове (поради липсата в повечето случаи на пряк контакт и лични впечатления от бежанците), а от трета страна, е отговор на нежеланието на самите бежанци да останат в България, на която те най-често гледат само като на транзитна дестинация и временна спирка по пътя им към Западна Европа.

Събраната в рамките на проведеното изследване емпирична информация е изключително богата и разнообразна, тук е представена само малка част от наличната информация, отразяваща най-общо представите и нагласите на българските граждани към бежанците. Останалата част от информацията ще бъде предмет на бъдещи научни публикации. 

  • Албена Накова е доцент, доктор по социология,  заместник-директор на Института по философия и социология при БАН. Основните ѝ научни интереси и изследователска работа са в областта на етносоциологията и етнопсихологията – национална и етническа идентичност, междуетнически отношения и общуване в когнитивен план, етническата толерантност в контекста на представите за собствения и другия етнос, междуетнически дистанции, ние- и те-образи. През последните 8 години изследователската й работа е концентрирана повече върху  проблематика, свързана с демографската политика, миграциите и бежанците и по-конкретно върху проблемите, отнасящи се до културните различия в епохата на мобилността, взаимодействията между народите и културите, плурализма и мултикултурализма, културните дистанции, миграциите и промените в идентичността, толерантността в условията на засилени миграционни процеси, представите и нагласите към другия/чужденеца/бежанеца, интеграцията на бежанците в приемащото общество, политиката по отношение на бежанците и мигрантите. През този период е работила по няколко проекта, изследващи отношението и нагласите на българските граждани към бежанците, последният от които „Бежанците в представите на българите – страхове, разбиране, съпричастност“, финансиран от ФНИ към МОН, резултатите от който са представени в настоящата статия.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *