Станислав Георгиев, РУО-София: Две са големите посоки на работа – нормативната база и създаването на подходяща среда

Станислав Георгиев, РУО-София: Две са големите посоки на работа – нормативната база и създаването на подходяща среда

Интервю на д-р Ваня Иванова със Станислав Георгиев, старши експерт, РУО – София-град

Г-н Георгиев, бихте ли се представили?

Старши експерт съм по български език и литература в Регионалното управление на образованието – град София. На тази длъжност съм от 1993 г., в Софийското управление съм от 1996 г. Този опит, който имам, някак естествено се обвърза и с проблемите на образователната интеграция на децата бежанци. Това, което насочи началниците да ми поверят тази задача за работата с бежанците, е проблемът за усвояването на българския език. Активно се занимавам с проблемите на приобщаване на бежанците в училище от около 2010 г., това са вече 10 години и ставаме все по-успешни в приемането и осигуряването на образователни условия за децата бежанци. Покрай това и за възрастните, които искат да учат, защото сме разработили модел да бъдат приемани във вечерно училище, за да могат да работят и да се учат хора, които са на възраст, на която вече са неподлежащи на задължително образование.

Какво се откроява в този 10-годишен период, ако погледнете назад, кои са важните стъпки, които са направени в образователната интеграция на децата бежанци?

Важно е да се разбере какви са предизвикателствата пред осигуряването на образование за бежанците. Две са големите посоки на работа при тази интеграция. Едната е нормативната база. Тъй като българското образование е под много силна държавна грижа и естествено, че за бежанците трябва да има законови основания да бъдат приемани в българските училища. Когато се заех с тази дейност, се оказа, че работим по една съществуваща и невалидна Наредба 2 от 2000 г., която беше издадена на основание на чл. 26 от Закона за убежището и бежанците, който след това беше променен, поради което Наредба 2 се оказа, че няма правно основание да съществува. Същевременно при очакването да се изработи нов закон, който да промени Закона за народната просвета и да се издаде нова наредба на основание на новия закон, образователната система нямаше адекватен заместител на отпадащата Наредба 2. При това положение, ние се оказахме пред дилемата: да се позовем на буквата на закона, която ще ни  позволи да откажем образование, или да потърсим решения, които да ни дадат възможност да допуснем деца, които са на територията на Република България, в училище и те да могат да оползотворяват дните си така, както е присъщо на всичките им цивилизовани връстници. При това положение се намериха, разбира се, малко по-скритите на пръв поглед права на началника на Регионалния инспекторат тогава, сега вече управление, да осигурява образование на всички подлежащи на задължително образование на територията на региона. Правя една скоба, че в София е най-висока концентрацията на лица, търсещи и получили международна закрила, и на техните деца и затова София се превърна в основния обект на внимание както от образователното министерство, така и от страна на неправителствените организации, които логично бяха ангажирани със съдействието за интеграцията на тези хора в една нова за тях среда. Минаха 5 години, даже 6 години минаха преди да излезе новата наредба. Ние за тези 6 години на няколко пъти сменяхме моделите, но не оставихме кандидат за училище да не бъде приет. Лично аз смятам това за много важно постижение, че намерихме решенията. По различни поводи често използвам израза: „Доведете детето до училищния праг и ние ще го въведем през вратата.“ Ние без изключение отваряхме тази врата през целия период, за който говорим.

Втората посока на работа по интеграцията на бежанци беше създаването на подходяща среда или казано с други думи – подготовката на училището да работи с деца, носители на различен майчин език, преминали (и преминаващи) през сериозни културни предизвикателства. Беше разработена програма за обучение по български език като чужд, а учителите в приемащите училища преминаха квалификация. Много значима беше помощта на ВКБООН за България и на други НПО.

Как бихте коментирали новата наредба?

Когато я създавахме тази наредба, защото бях в работната група, основното споразумение между участниците в комисията беше, че трябва да пренебрегнем някои от очакванията, които имаме към българския ученик спрямо децата, които са бежанци. Когато тези проблеми бяха игнорирани, тогава стана лесно да отворим вратата и да направим училището пропускливо за хора, които са с различна съдба, с различен етнос, култура, естествено с различен език. Това е всъщност голямото качество на тази наредба, че тя приема, дава възможност да бъде прието в училище всяко едно дете, което поиска или родителите му поискат то да бъде прието. Защото нямат документи, това е големият проблем. Висок дял от бежанците нямат образователни документи и образователните системи в страните на произход са доста различни от нашата образователна система. Ние обаче доста смело се втурнахме в предизвикателството и направихме модел, който, смея да кажа, работи.

Разкажете още малко за модела, как на практика едно дете бежанец влиза в училище?

Стъпките са малко за изреждане, изисква търпение и време да бъдат изпълнени, да се изчака да се получат определени резултати. Първо, това е заявление до началника на РУО и една заповед от страна на началника на РУО до директора на училището, който ще приеме съответното дете или група деца. Още, указание към екипа за личностна подкрепа в училището, който ще осъществи интервюто със съответното дете и евентуално с родителите му, така че да се определи кой клас е най-подходящият за това дете. Имаме изисквания в наредбата децата да не бъдат връщани повече от три години като клас, спрямо възрастта, на която са към този момент. Това се случва на практика целогодишно, говорим за учебната година. Имаме един буфер, който е около 40 дни преди приключване на учебната година, което е логично. Не съм ги броил, стотици са насочените и приетите в софийските училища. Следващите стъпки са: директорът издава заповед, определя в кой клас и в коя паралелка да учи детето, директорът преценява и как да се осъществи допълнително обучение по български език, което се финансира целево от МОН. Има изисквания часовете да не са повече от 3 часа седмично за най-малките до 4-ти клас, не повече от 4 за учениците в прогимназиалния етап и не повече от 5 часа седмично за ученици в гимназиален етап. Като казвам не повече, това съвсем не е малко. За да се адаптира чужденецът в българското училище, той влиза в една образователна среда, в която българският език е основният език, той е майчин език на по-голямата част от учениците. Поставен в тази среда, носителят на чужд език започва да усвоява българския език по естествен път. Той бива подпомаган, от една страна, с влизането в тази естествена среда; втори път, защото учи голямата част от предметите на български език и макар постепенно и по-трудно, започва да усвоява това учебно съдържание, което се изучава в дадения клас; и на трето място, това е учебната програма за обучение на български език като чужд, която функционира в часовете за допълнителна подготовка, така че на ниво училище това са три потока, оформящи езиковата подготовка на бежанеца.

А наблюдавате ли напредъка, търсите ли обратна връзка какъв е резултатът от обучението на дете, което се задържа по-дълго в училище?

Аз се старая да не търся обратната връзка. Според мен прекаленото внимание спрямо човек, който е допуснат в една нова среда, периодично го изважда от тази среда. Ние се интересуваме какво се случва, но се стараем да го направим индиректно и без да се натрапва това внимание, защото иначе става доста трудно на този човек, него и без това го е удряла съдбата доста сериозно, за да го превърне в беглец от родината си.  За да влезе и да се адаптира добре, трябва да се чувства като част от интегриращото го общество и по тази причина се стараем да не попадаме в полезрението му отново и отново, като някакъв вид контрол, който при всички случаи заостря вниманието и на учителите му, и на съучениците, и на ръководството, и не е никак сигурно, че това не би могло да доведе до обратния ефект. Ние и нямаме възможност да проследим голям брой бежанци за дълъг период от време за присъствие в училище. Проблемът е ясен, че България се възприема за транзитен пункт към вътрешността на Европа и поради тази причина са малко тези, които остават. Това, което ние сме забелязали, че децата все по-малко биват забелязвани като чужденци. Постепенно, особено по-малките, се адаптират бързо, децата проговарят български преди родителите си, стават част от средата.

А в кои училища има деца бежанци и как се случва насочването?

Процесът е тристранен, ако може така да се каже. Тук много ни помагат социалните работници от центровете на ДАБ, както и НПО, когато детето е на външен адрес. За нас е важно да се съобразим с това, че семейството на едно такова дете не познава София, трудно се придвижват, те имат икономически затруднения, значи не е правилно да търсим за детето училище, което да бъде далеч от мястото, където живее. И поради тази причина училищата, които приемат и обучават бежанци в София, са близо до центровете на Агенцията за бежанците. Около центъра във Враждебна най-активният ни партньор е 85-то училище, след това е 124-то училище. Опитахме и тъкмо насочихме едно семейство с 5 деца в 130-то училище, което е пак в този район, от семейство по програмата за презаселване, и те се преместиха в район Витоша в друго училище. Изобщо имаме и тези проблеми, че социалните и икономическите фактори са по-силният двигател, отколкото образованието, и затова ние се съобразяваме с това, което се случва с човека, а не му налагаме правила, които да го  задължат и фиксират някъде заради училището. Имаме училища, които заявяват желание да приемат бежанци, при възможност им насочваме ученици, особено деца, които са на външни адреси. Всяка година обогатяваме банката с училища, които вече имат опит, и те са минали числото 30 отдавна, само за София. Ние се стремим да ги десегрегираме, това е големият плюс също на този модел. В София има достатъчен брой училища и съответно има места за приемане, особено в тези училища, които са близо до центровете. Тъй като центровете са в периферията на София и има повече свободни места. Когато се получи заявление, първата ни грижа е да разберем дали вече е говорено с дадено училище и самото семейство вече се е ориентирало към него. След това комуникираме с директора, защото, за да има добро приемане на самия бежанец, е важно училището да си е създало организация. Досега не сме имали отказ от директор, но винаги е добре първо да го уведомим какви са намеренията ни, какво той трябва да направи и тогава да получи заповедта, защото така той е много по-подготвен.

Един от последните примери е много симпатичен, много добър за това как училището да подходи към дете бежанец. Става дума за 43-то основно училище, което въобще не е имало бежанци до момента. Оказа се, че имаме дете от Сирия на външен адрес, което живее в този район. Директорът е нов към този момент, обадих се, обясних за какво става дума, кой е адресът. Уговорихме се при възможност, преди още да сме изготвили документите, да се ориентират кой е точно този блок, в който живее семейството. В момента, в който заповедта вече беше готова и директорът трябваше да я получи, получих следната информация: ние го намерихме детето, оказа се, че в същия вход живее служител на училището и неговите деца вече са започнали да играят с това детенце. Така, в един хубав момент, то неусетно прекрачи прага на училището, без да има никакво сътресение по отношение на културни, езикови или други различия или поне те бяха сведени до възможния минимален праг. Детето започна във втори клас, в начален етап, което е предимство.

Проблемът в образователната интеграция на бежанците е, че колкото на повече години са, толкова по-трудно правят крачката към училището, което мисля, че не е феномен на децата бежанци, а социален феномен. Човек, който не е ходил на училище, все по-трудно се справя с образователните критерии и се демотивира. Материалът не е лесен и когато не е постъпвал по регулярен начин в съзнанието на човека, а трябва да се компенсира за кратко време, с големи усилия, обикновено води до отказване, маргинализира човека, десоциализира го, изобщо не е  добре.

А какви фактори от практиката сте наблюдавали, които стимулират ходенето на училище?

Когато са повече деца, те си ходят заедно, и в тези битови ситуации, отиване, прибиране, хранене те са доста по-адаптивни. По-големите могат да поемат някои от усилията, по-малките пък усвояват езика по-лесно и превеждат на по-големите. Но там има и обратният фактор, че родният език в една такава компактна семейна среда работи срещу усвояването на българския в нашия случай, защото им е по-лесно на родния език да комуникират. Така че, да, повечето от тях ходят по-често на училище и с по-голямо старание. Тук трябва да се обърне внимание и на фактора родители – той си е фактор за всички. Когато има една подкрепяща семейна среда, образованието на децата винаги е по-ефективно и по-малко проблемно за всички. Когато в семейството не са поставени добре целите по отношение на образованието, тогава съвсем логично, че резултатите са незадоволителни.

А наблюдават ли се разлики при посещаване на училище при децата, които са в центровете, и тези, които са на външен адрес?

Ние нямаме контакти с родителите и аз мога само да предполагам, че оказва влияние, защото това, което чувам, е: да, записано е детето, обаче не идва; защо не идва, защото чака виза, а сме ги записали преди два месеца, примерно. То е започнало да посещава и те в момента, в който са чули, че ще имат виза, може би, спират да се вълнуват от училището. А насилственото довеждане на децата в училище е много трудно, то е невъзможно, не е желателно и тук влизаме в един парадоксален модел, че макар да са задължени по българските закони да посещават училище, ние не можем да изпълним закона и да ги вкараме наистина в учебната система.

А как подкрепяте училищата, в които се учат деца бежанци?

Разясненията с директора стават най-често по телефона, за обучението по български език – на място, но чакаме те да поискат, защото натрапеното знание е нулево знание. Когато има желание, се правят консултации, които са се случвали и на място или идват при нас, зависи от конкретиката. Ако е насочен бежанецът към училище, което вече традиционно приема бежанци, както са 66-то, 85-то, 59-то, тогава нямаме кой знае какъв проблем. Те са подготвени, знаят кой какво трябва да прави, ходили са на обученията, които правим заедно с ВКБООН, за преподаване на български език като чужд. Новите училища, които до момента нямат традиция и опит, там стават тези срещи и винаги завършват с доста позитивна нагласа. Обикновено учителите са притеснени в началото, не знаят какво да правят, но когато си поговорим, ситуацията се успокоява.

При преподаването на български език като чужд работи по-различен модел. Обикновено тези, които могат и трябва да преподават български език като чужд, са начални учители и учители по български език и литература за прогимназията и гимназията. За българския език, когато се преподава като роден език, се изисква друга методика, други са подходите. Ученикът дори в подготвителна група или първи клас, той владее български език, и е относително наясно с лексиката, с граматичните конструкти на езика, дори без да ги разпознава като части на речта и т.н. Тази обвързаност на езика и мисленето е интегрирана в съзнанието на носителя на езика като роден. Когато имаме занимания с чужденец, ние трябва да преобърнем модела и аз се грижа това да го разберат колегите, че докато са в редовните часове, те преподават по стандартния модел. Когато седнат с бежанец или бежанците, ако са групичка, тогава трябва да се поставят други акценти. Например върху произнасянето, чуването на различните звукове в българския език спрямо родния им, произнасянето на думи, които трябва да бъдат усвоявани не само като произношение, но и като смисъл, свързването по новия начин, особено за групата бежанци, която е в България, чийто майчин език не познава род, число, лице, е от съществено значение. Нужно е да се упражняват достатъчно много. И особено за нивата А1 и А2 е необходима практика и пак практика. Моделът да се задава от учителя и бежанецът да повтаря, докато се усвои. Трябва да бъдем търпеливи, защото нетърпението води до ниски резултати. 

Как се отрази пандемията на обучението на тази група деца, предвижда ли се нещо по-различно за началото на новата учебна година?

Като започна пандемията и се обяви в средата на март извънредното положение, първата седмица се ориентирахме, втората седмица аз прозвъних училищата, в които имаме бежанци. Свързах се и със социалните работници в центровете, обясних, че тези деца не трябва да бъдат забравяни. Дадохме едни модели, които мен не ме удовлетворяват, особено за децата в центровете. Там се оказа, че са много слабо оборудвани с техника, нямат устройства. Дистанционното обучение, освен дигиталните умения, които трябва да се владеят, има особености при усвояване на чужд език. По телефон, чрез платформите, не е добър модел, а в много случаи, те ги и нямаха. Там се осигуриха материали, каквото е възможно и според правилата на самите бежански центрове, защото тези правила изискваха да няма директен контакт между учителите и децата. Обмяната на материали ставаше на портала, при охраната.

Това, което се случва към момента преди началото на учебната година, е, че децата са много малко, имаме единични бройки бежанци в софийските училища. Може би е заради общата ситуация, защото излизат от страната, но не влизат. Разбрах и за ремонтни дейности в Овча купел и преместени ученици от там. Не е редно да не бъдем уведомявани, но няма междуинституционални правила за обмяна на подобна информация.  

А има ли обмяна на опит между училищата в различните градове? Вие споделяли ли сте опита на София?

Когато стана бумът на бежанци в ученическа възраст в Харманли, тогава обменихме по чудесен начин опит, голяма делегация отидохме. Говорихме с директорите на харманлийските училища, че това е много важно да се случи.  Те тогава приеха около 30 ученици наведнъж, разпределихме ги сравнително равномерно между седем училища. Тогава се направи и курс за обучение на тези учители. Това, което аз съм споделил и със софийските учители, се случи и в Харманли.

Какво бихте казали за край на този разговор?

Това, в което съм убеден, е, че човек не трябва да бъде възпрепятстван, когато има някакви намерения за себе си, затова ние създаваме условията учениците да бъдат приети в училище. Когато някой от тях напусне страната, се опитвам да потисна това естествено съжаление на колегите, които са полагали усилия, тъкмо са видели как той [ученикът] започва да се формира според нашите разбирания, в някакви позитивни посоки, и е отлетял, излязъл е от техния обхват. Учителите са хора, те се привързват към децата, затова съжаляват, страдат, трудно им е да приемат основанията да си тръгне. Дори задават въпроси с какво те не са се справили, дали те не са причината за тази раздяла. За мен по-важното е детето да си намери мястото, което го удовлетворява. Приемам, че дори да сме някакъв трамплин, разпределителен пункт към Европа, трябва да работим с учениците бежанци на такова ниво, та като ни напуснат и отидат в Испания или Германия, да си мислят, че са се преместили в Европа… от Европа.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *