Бежанците в Република Сърбия: между правния вакуум и липсата на перспектива за усядане

Три характеристики за ситуацията на търсещите и получилите международна закрила в Република Сърбия се открояват като сходни с тези в Република България: 1) транзитният облик на страните – потокът от преминаващи по Балканския маршрут с цел страните от Западна Европа и малко оставащи определят Сърбия като транзитна страна; 2) концентрацията на търсещи международна закрила и мигранти, които са съсредоточени в столицата Белград и  настанени в центровете в малки населени места в близост до границите с България, Северна Македония, Хърватия, Унгария; 3) активната роля на организациите от гражданския сектор при предоставяне на правни и интеграционни услуги. Отвъд тези прилики, има и големи разлики, като първите две, които имат отношение към разглежданата тема, са: 1) Сърбия е пост-конфликтна страна и все още се усеща наследството на войните в бивша Югославия, и 2) страната не е член на Европейския съюз. В тази кратка статия, повече за спецификите на контекста в Сърбия обяснява Боян Стоянович, правен експерт от Белградския център за човешки права (БЦЧП) [1]. Анализът се позовава и на информативните доклади, които центърът регулярно публикува.

Още първото посочено по-горе сходство се обяснява с национална специфика. В Република Сърбия търсещите закрила се разделят в две категории – тези, които имат намерение да подадат молба за международна закрила и хората, които реално подават молба за закрила. За 2019 г., статистиката, която е дадена в годишния доклад на AIDA [2], показва, че 12 937 са „изразили намерение да подадат молба за убежище в Сърбия“, а реално подалите са 252 души. Боян Стоянович обяснява: „Ако искаш да бъдеш настанен в център, трябва да заявиш намерение да станеш търсещ закрила в Сърбия, за да можеш да получиш регистрационен сертификат. Затова много хора изразяват намерение, но не кандидатстват за статут. Това може да даде отговор на малкия брой статути“. А предоставените статути за 2019 г. са общо 26 на брой – 13 бежански и 13 субсидиарни, които са и двата основни статута на закрила, които предоставя Република Сърбия, както и временна закрила при ситуация на масово наплив на разселени хора. Те са регламентирани в Закона за убежище и временна закрила от 2018 г. (Закона за убежище), като бежанският статут дава разрешение за 5-годишен престой на пребиваване, а субсидиарният – една година. Попитан дали ниският брой предоставени статути са тенденция през годините, Боян Стоянович отговаря: „Първият Закон за убежището е от 2008 г., нов закон за убежището има от 2018 г. , за 10 години през страната са минали около 1 милион бежанци и има получени по-малко от 200 статута”. [3]

Няколко са посоките, в които може да се търси обяснение на тази ситуация и първата е системата: „Има проблеми в системата – правни пропуски – вие можете да дойдете, да сте на сигурно място, но нищо повече от това, защото законът не предвижда да се кандидатства за гражданство; също няма последователност при вземането на решенията; например, в една ситуация на непридружено малолетно дете от Афганистан веднъж молбата може да е положителна и след няколко месеца по-късно – друг човек в същата ситуация – негативна.  Зависи от страната на произход, но явно и от служителите в Службата за убежище (Asylum Оffice). Има ситуации, в които и бежанци от Сирия не получават статут. Няма последователност в практиката дори когато става дума за молби на сирийци“. Един от големите пропуски, на които правният експерт обръща внимание, е невъзможността да се кандидатства за сръбско гражданство и липсата на перспектива и възможност макар и малкото получили статут да плануват бъдещето си в страната. Друга причина за липсата на перспектива за усядане в Сърбия е, че не е член на Европейския съюз и бежанците и мигрантите знаят това. Както и в България, желанието на част от хората е да идат при свои роднини в Западна Европа, а най-предпочитаната дестинация е Германия. Голям проблем е и трудният сръбски език.

Накратко пътят на бежанците в Сърбия Боян Стоянович описва така: „Първоначално те всички живеят в едни и същи центрове – приемателните, там имат достъп до правна помощ, могат да кандидатстват за убежище и след това могат да бъдат прехвърлени, когато заявят истинското си желание за процедура по закрила и искат да останат в Сърбия; тогава отиват в бежанските центрове; Службата за убежище организира подаването и обработването на молбата. Когато подадат документи за закрила, те могат да отидат и на външен адрес“.

В допълнение може да се каже, че когато преминат границата и заявяват намерение за подаване на молба за убежище, търсещите закрила са настанени в приемателни центрове (reception centres), които са 16 на брой и са един от трите типа центрове в Сърбия (Kovačević, 2020:13). Другите два са: центрове за убежище (Asylum centres) [4], 5 на брой и 1 затворен център с малък капацитет от 15 души. Важно е да се отбележи, че с началото на пандемията и обявяването на извънредно положение в Сърбия на 15 март 2020 г. правителството приема решение за временно ограничаване на движението на търсещите убежище и нерегулярни мигранти, настанени в центровете за убежище и приемателните центрове в Република Сърбия. Решението влиза в сила на 9 април 2020 г., а последицата от него е, че общият капацитет на центровете за убежище и приемане (3800 души) се запълва почти двойно (7022) (Kovačević, 2020:13). Невъзможността да се излиза без сериозна причина (примерно, посещение при лекар), ги превръща реално в центрове за задържане.

Две уточнения са важни от гледна точка на процедурата за убежище. Първото е, че процедурата се инициира чрез подаване на молба до упълномощен служител от Службата за убежище, като се подава формуляр, в рамките на 15 дни от датата на регистрация. Ако служителят не го направи, самият търсещ закрила може да го направи в рамките на 8 дни след изтичане на 15-дневния срок. Процедурата за убежище се счита за започнала след подаване на формуляра за молба за убежище в Службата за убежище [5]. Второто е, че Службата за убежище има законовото задължение да вземе решение по молбата в рамките на 3 месеца от подаването й, като през това време трябва да се проведе едно или повече интервюта, за да се установят всички факти и обстоятелства, свързани с вземането на решение. Този срок може да бъде удължен до 9 месеца. Трябва да се добави, че тъй като Сърбия не е член на Европейския съюз, в страната не се прилага Дъблинска процедура (Kovačević, 2020:19).

Комисариат за бежанците и миграциите (Commissariat for Refugees and Migrations[6] )отговаря за временното настаняване за тези, които са в процедура и също получилите бежански или субсидиарен статут (за получилите позитивно решение е една година безплатно настаняване), като Белградският център за човешки права освен с правна помощ им помага да се интегрират в сръбското общество, като ги съпровожда в издаване на разрешителни за работа, превежда дипломи и други. Когато се преместят на външен адрес, хората в процедура могат да кандидатстват за финансова помощ – 60 или 70 евро – социална помощ. Докато са настанени в центровете, лицата не получават парични помощи, но някои от неправителствените организации дават ваучери. За да кандидатстват за финансовата помощ, търсещите закрила са задължени да посещават часовете по сръбски език. Законът за убежището очертава, че ако бежанец не съобщи на Комисариата за посещение на часове по сръбски език в рамките на 15 дни от окончателното решение за предоставяне на убежище или ако той/тя престане да посещава уроци по сръбски език без основателна причина, той/тя ще загуби правото на временна помощ за настаняване[7]. Децата са задължени по закон да посещават начално и средно училище, но на практика, те не могат, някои от тях имат психологически проблеми, други не искат да ходят, други мислят защо да ходят, след като след няколко месеца ще напуснат Сърбия.

Мнозинството от бежанците са в Белград, но не се знае какъв е броят на тези, които са извън центрове. По думите на Боян Стоянович, приблизително към момента (юли 2020 г.), има по-малко от 10000 души. Голяма част са в Белград, като приемателния център е в периферията на града. Приликата, посочена в началото, от гледна точка на географското разположение на бежанците се отнася и за малките населени места покрай границата. Съотношението на местното население към пристигащите бежанци и мигранти води до нарастващо напрежение сред по-малобройното местно население, особено по време на извънредното положение, когато повече бежанци и мигранти са настанени в центровете. А участието в помирителни акции на сръбската армия в някои центрове по време на извънредното положение, Боян Стоянович обяснява, казвайки: „Може да е заради изборите, които бяха преди два месеца, като част от политическата кампания, много приложени мерки не бяха полезни“.

Като цяло отношението на сърбите към бежанците и мигрантите е позитивно, което Боян Стоянович обяснява с опита от войните в бивша Югославия: „Поради ситуацията с бежанците по време на югославските войни, хората са се научили как да се държат с бежанците; ние нямаме добра система, но хората тук знаят как да се държат с бежанците“. В Белград вече се е обособило и пространство на бежанците, т.нар. афганистански парк, място за срещи и шанс за търсещите закрила „да видят техни приятели и братовчеди“.

Големият проблем остават правните пропуски, особено за тези, които нямат документи. Промените направени с новия Закон за убежището от 2018 г., предвиждат Република Сърбия да осигурява условия за натурализация на бежанците, съизмерими с нейния капацитет, като условията, процедурата и други въпроси, свързани с тяхната натурализация, се определят от правителството и Комисариата за бежанците и миграцията [8]. Законът за гражданството и Законът за чужденците обаче не са хармонизирани със Закона за убежището. По този начин нито един от тези два закона не признава чужденците, получили закрила, като чужденци, които имат право да придобият сръбско гражданство. По този начин лицата, получили закрила, не могат да получат гражданство (Kovačević, 2020:83).

Друго затруднение пред получилите бежански статут в Сърбия са документите за пътуване. Законът за убежището предвижда министърът на вътрешните работи да приеме разпоредба за съдържанието и дизайна на документите за пътуване за лица, получили статут на бежанец, в рамките на 60 дни от датата на влизане в сила на Закона за убежището. Тази разпоредба още не е приет към момента на интервюто с Боян Стоянович (юли 2020 г.). Поради този правен вакуум свободата на движение на бежанците е ограничена. Това означава, че бежанците могат да напуснат Сърбия само нелегално, освен ако не притежават валиден документ за пътуване, издаден от тяхната страна на произход (Kovačević, 2020:85).

От 156-те души, получили закрила в Сърбия, според доклада на AIDA за 2019 г. минимум 40% са напуснали Сърбия поради малките възможности и за интеграция като цяло и на пазара на труда. Една от причините е, че хората са настанени в бежански центрове, които се намират в малки населени места, в които няма възможност за намиране на работа, а наблюденията на Белградския център за човешки права показват, че тази причина е основна за обезкуражаване на хората да припознаят Сърбия като страна на дестинация за тях, особено ако през първите 9 месеца от подаването на молбата за закрила не са намерили работа (Kovačević, 2020:15).

А липсата на перспектива за бъдеще, възможността за сръбско гражданство, е проблем дори за позитивните примери на интегрирали се бежанци. Боян Стоянович разказва за ситуацията на чуждестранните студенти от Бурунди, които пристигат в Сърбия преди политическата криза през 2015 г. в родната им страна. Те научават сръбски, учат в Сърбия и в последствие  кандидатстват за бежански статут. Боян Стоянович разказва и конкретна история: „Аз познавам  човек от Бурунди, той знае 5 езика, говори сръбски много добре, той е напълно интегриран в сръбското общество, винаги е имал работа, но има друг проблем, защото не може да кандидатства за гражданство и е споделял: „Моят проблем е, че не мога да имам сръбски паспорт, по този начин не мога да правя планове за бъдещето“.

[1]  Белградският център за човешки права е партньор на ВКБООН от 2012 г., като няколко екипа работят в сферата на правната помощ по време и след процедурата за получаване на статут, интеграция в сръбското общество, един от екипите работи на терен в центровете. Всяка година публикуват и 4 доклада, които могат да бъдат намерени на сайта на центъра: http://www.bgcentar.org.rs/bgcentar/eng-lat/

[2] Asylum Information Database, докладът за Сърбия е изготвен от Белградския център за човешки права:  Kovačević, Nikola (2020) Country Report: Serbia. 2019 Update. AIDA. Belgrade Centre for Human Rights.

[3] 156 за периода 2008 -2019 г. по доклада на AIDA за Република Сърбия за 2019 г. (Kovačević, 2020:15).

[4] Звено на Министерство на вътрешните работи.

[5] Закон за убежището, чл. 36 (1) и (2).

[6] Закон за убежището, чл.23 (2).

[7] Закон за убежището, чл.59.

[8] Закона за убежището, чл.71.