адвокат Десислава Тодорова, Център за правна помощ – Глас в България
Търсенето и създаването на алтернативни модели в миграционната ни политика означава търсене на устойчиви решения. Защото именно липсата на алтернативи е в състояние да ни постави в безизходица, което едва ли е в интерес на капацитетите на държавните институции и едва ли представлява политика, съобразена с поетите от страната ни задължения да спазва основните права на мигранти и търсещи закрила. На фона на войната в Украйна, на ескалиралите за последната година случаи на каналджийство, трафик, престъпна дейност, транзит, случващ се през границите на България, който е неконтролируем и отнема животи, необходимостта от един интензивен дебат за имиграционните ни политики се разраства и придобива спешен характер.
През февруари 2023 фондация „Център за правна помощ – Глас в България“ публикува и представи Практически Наръчник за Алтернативи на Имиграционното Задържане. Изданието е подкрепено от Европейската програма за интеграция и миграция (EPIM), съвместна инициатива на Мрежата на европейските фондации (NEF).
От 2017 година фондация „Център за правна помощ – Глас в България“ работи фокусирано в сферата на имиграционното задържане и неговото приложение в България. Наръчникът цели да акумулира в едно практично помагало натрупания през годините опит и да послужи като ефективен инструмент на служителите, работещи на терен или вземащи решения относно определянето на алтернативни на имиграцонното задържане мерки, като им помага в разрешаването на конкретни казуси и ситуации в унисон с установените международни стандарти и принципи.
Рамката на Наръчника се основава на модела за оценка и настаняване в общността (CAP). Методът за управление на случаи като алтернатива на задържането, основан на модела “CAP” (Community Assessment and Placement) на Международната коалиция за задържане (IDC), е инструмент за правителствата, гражданското общество и други заинтересовани страни за изграждане на системи, които гарантират, че имиграционното задържане се използва само като крайна мярка и че възможностите на общността водят до оптимални резултати за миграционната политика. Моделът съчетава основните принципи на свободата и минималните стандарти за човешки права на индивида с ключовите процеси на идентификация, оценка на уязвимостта, вземане на решения, настаняване и управление на случая с цел неговото навременно разрешаване.
Имиграционното задържане се налага по изключение и е допустимо единствено когато в дадения случай не могат да се приложат други, по-леки алтернативни мерки. То се прилага само с цел подготовката на връщането или извеждане на дадено лице и само при условие, че е налице опасност от укриване, или чужденецът избягва, или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. Когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане, или условията за задържане вече не са налице, задържането престава да бъде оправдано и задържаното лице трябва да се освободи незабавно. Лишаването от свобода за имиграционен контрол не трябва да бъде налагано без разглеждане на конкретната ситуация на съответните индивиди, включително подробна оценка на техните потенциални уязвимости. Специално задържането на лица, които се считат за уязвими заради възрастта, здравословното състояние или миналия им опит, в зависимост от обстоятелствата на отделния случай, може до доведе до нарушение на забраната за изтезания и друго жестоко, нечовешко или унизително отнасяне.
В тази връзка необходимостта от въвеждането и разработването на алтернативи на имиграционното задържане кореспондира със задължението на националните компетентни органи да прилагат мярката “принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ)” в краен случай единствено за целите, стриктно предвидени в закона. Необходимостта от алтернативи е продиктувана от самия характер на имиграционното задържане.
Практическият Наръчник отделя специално място на системата за Системата за управление на случаи (кейс мениджмънт) като предпоставка за успешно прилагане на алтернативите на имиграционното задържане. Различни международни изследвания през последните десетилетия показват, че все повече правителства проявяват интерес не просто към използване на алтернативи на имиграционното задържане и придържане към международните стандарти за защита правата на човека, но към цялостно максимализиране ефективността на своите системи за управление на миграцията. Според CAP модела на IDC, кейс мениджмън се установява като един от успешните методи на максимална защита на правата и максимална ефективност в управление на миграцията. Тази система се основава на координиран и всеобхватен подход в подкрепа на всеки отделен миграционен случай с цел постигане на неговото успешно разрешаване. Методът за управление на случаи се използва широко в работата с уязвими групи лица с цел осигуряване на комплексна хуманитарна подкрепа, достъп до услуги и овластяване на лицата.
Разработването на алтернативни модели обаче изисква политическа воля за една по-широка експертиза в миграционната ни политика, мултидисциплинарен и индивидуален подход в работата с мигранти, делегиране към местни структури и организации, познаващи проблемите на терен, които могат да предоставят и управляват алтернативно настаняване на чужденци.
На национално ниво често се налага представата, включително в националната съдебна практика, че задържането в СДВНЧ е вид социална услуга, при която задържаните получават храна и подслон. Лишаването от свобода чрез административната мярка на имиграционно задържане не може да бъде алтернатива на бездомността и липсата на социални капацитети. В този смисъл престоят в условия на имиграционно задържане (в случая, в СДВНЧ) не може да бъде приеман за приемливо жилищно настаняване, а липсата на документ, доказващ подсигурено жилище и издръжка, не може да бъде основание едно лице да бъде задържано. Една от целите на Наръчника е да направи практическо резюме на различни възможности за настаняване, предимно развити именно в страни с особено голям имиграционен натиск.
Създаването и реализирането на алтернативи в действителност изисква ресурс, изцяло ново преосмисляне на миграционната ни политика, дългосрочна визия и стратегия, изграждане на капацитети, интензивна комуникация между държавните институции и неправителствения сектор. Залагането обаче единствено на охранителни мерки не може да бъде устойчиво решение. То дори не е в състояние да предостави дългосрочна гаранция за националната ни сигурност. Защото човек, който напуска държавата си и с риск за живота си, тръгва пеша, върви през трудни терени с дни, крие се в тирове или се качва на една надуваема лодка, за да прекоси Средиземно море, не е човек, който просто търси по-добър стандарт на живот. Това е човек, който се намира в принуда, безизходица, опитва се да оцелее, и не вижда изход за себе си в собствената си страна. Той е готов да преодолява високи огради и всевъзможни охранителни системи, защото не вижда друг избор за себе си.