Николай Стефанов, ръководител на Центъра за съдействие на бежанци от Украйна – Варна: Не сме оставили нито един човек на улицата

Николай Стефанов, ръководител на Центъра за съдействие на бежанци от Украйна – Варна: Не сме оставили нито един човек на улицата

Интервюто направи Ваня Иванова, ИЕФЕМ-БАН, 7 април 2022 г.

Как започна цялата инициатива? На коя дата? Кой я стартира?

Колкото и да е невероятно, самото начало аз съм го пропуснал, тъй като бях болен. Два-три дни след началото на войната са започнали първите сигнали, че се очакват хора да посетят техни близки и познати тук. Първите, които получиха тази информация, са фондация „Украински дом“: те са една бакалийка, където хора даряват на украинци без възможности различни неща, още преди войната. Тези хора получиха първите сигнали и започнаха да търсят варианти какво да правят и как да помогнат. Когато ситуацията започва да се разраства, те търсят помощ, от общината не получават и се обръщат към областния управител. Няколко човека заедно с областния управител идват да говорят с ръководството на спортната зала, за да им предоставят помещение, което се случва на 2 март.  Така на 3 март областният управител ме помоли да координирам работа за два-три часа, да наместим работния процес, така да се каже ,и да си ходя да си гледам задачите, и така повече от 40 дни вече.

И как се случи координирането на работния процес?

Тръгнахме като снежна топка, бяхме първо трима-четирима души, които завъртяхме по десет телефона. Ежеминутно, ежечасно, ежедневно мълвата се разпростираше, хора започнаха да идват, едни да търсят помощ, други да предлагат помощ, и ние трябваше да направим тук една много добра колаборация между тези информации и да ги съберем в едно, и да започнем да подреждаме, и това цялото нещо на крак и на едни хвърчащи тефтери. И когато вече то стана по-широко и мащабно, започнахме да призоваваме и за доброволци. Те самите хора, които идват и виждат за какво става дума, тръгват да звънят телефони и много бързо вълната от добрина заля града и започнаха да идват всякакви хора. Някои предлагаха къща, за да се настани семейство, други даваха свободна стая в жилището си и казваха, че могат да вземат майка с две деца, и така, от уста на уста. Нямахме в началото нито медии, нито гласност, никой не знаеше за проблема. Началото беше трудно, защото, когато сме шепа хора, няма на кого да оставиш, а и не можеш да си тръгнеш, не може да минеш покрай деца, които чакат, да им кажеш „сега затваряме, елате утре сутринта в 9 часа“. Имахме едни 48 часа, в които буквално не си бяхме тръгвали от тук. Докато звъннеш на някой, той да си уреди неговите смени, за да дойде утре да поеме, и да направим някакво ядро от 5-6 човека, които да се въртим на по 13-14 часа смени, за да може все пак да почиваме и да сме адекватни. И така започна всичко.

Било е много напрегнато, а много ли бяха хората още в самото начало или се увеличиха постепенно?

От 3-ти до 7-8-ми посрещахме от по 50 до 100 човека на ден и толкова на нощ, и от към 10-ти, като започнаха автобусите, станаха по 500 човека, пикът вече на 15-ти март беше от по 1000 души, представяте ли си? 1000 души, когато няма още система, няма сайт, държавата няма идея какво ги правим, няма хотелиери, които да знаят, че ще получават пари и ще отворят. А докато се подготви един зазимен хотел – да се стопли и да се изчисти, да се наеме персонал, да се осигури храна, минава една седмица минимум. И започнахме, отворихме хотели с желание на собствениците и с помощта, наша, на доброволците. Отиваме в Метро, купуваме метли, чували, гъби, препарати, отиваме в студения хотел и започваме да го чистим. От сутринта до вечерта сме готови. Идват тук украинците, настаняваме ги, подават ръка, започват да чистят и те самите. Две-три майки в най-топлото помещение приспиват децата, и започват да чистят и заедно за около 24 часа отваряме хотел, който с целия персонал не можем да отворим за една седмица. Това е реална ситуация. Правихме някакви страшни чудеса. И не сме оставили нито един човек на улицата, което е най-голямото ни постижение всъщност и не само това, но не сме оставили нито едно домашно животно. Всички тези хора, ако от 100 човека 60 са деца, всяко второ е с домашен любимец. А да намериш хотел, който да пуска и домашни любимци, не стига, че децата сами по себе си са потенциално опасни да рисуват по стените, да изцапат мебелите и т.н. Да ги вземат и с домашни любимци беше страхотно предизвикателство. И на фона на всичко това се променяше и информацията от държавата, защото за първи път се сблъскваше с такъв проблем, не знаеше как да реагира. И първо беше „хайде да платим на всички безусловно“, добре, след това „40 лв. с ДДС“, след няколко дни „40 лв. без ДДС“. Добре, „обаче няма да е безусловно, ще е само за тези, които са в туристически обекти“. В този момент идват едни десетки хора, които са пуснали бежанци в домовете си и в разни летни вили и допълнителни апартаменти и казват „какво правим сега, нас тази мярка не ни хваща“, „ами, да, не ви хваща“. След това казаха, че мярката ще е само за регистрирани бежанци. По това време ДАБ и полицията регистрираха по 1 човек на един час, а ние вече имахме десетки хиляди хора тук, които нямаше как да ги регистрираме. Променяха се постоянно условията. И в тази неяснота, ние стоим на първа линия и не знаем колко човека ще дойдат, един автобус, 10 или 20 автобуса, къде ще ги настаним. Местата свършваха постоянно, имахме вечери, в които изчерпвахме капацитета, но идват хора, стоят във фоайето. Чакаме, сутринта се обажда един хотел, готов съм, тръгваме да настаняваме. Такива инфарктни ситуации много пъти сме имали и целият този стрес, в комбинация, че тези хора при тебе са дошли по някакъв начин и те гледат в очите, в ръцете и чакат от тебе решение, направо е смазващо. И се чувстваш безпомощен, няма на кого да звъннеш, не можеш да ги оставиш на улицата, значи от 3-ти до 15-ти беше най-тежкият период. След това горе-долу знаехме какво да очакваме, имахме информация от КПП-та какви автобуси, какви влакове идват, макар и неточна, идваше някаква информация и от държавата какво се очаква да се случи. Постепенно нещата започнаха да си идват на мястото, не знам на коя дата се включиха полицията, пожарната, 10 човека от общината, 12 човека от областна управа и вече направихме един екип от 50-60 човека, плюс още толкова доброволци, и нещата тръгнаха. До момента са минала около 220-230 доброволци през нас, които са активно участвали и работили.

А как протичаше самата регистрация?

На петия ден ми стана ясно, че на едни хвърчащи бележки, на които пишем имена и хотели, този вариант няма как да просъществува и си дадох сметка, че трябва да си направим някакъв софтуер. Първо беше една екселска таблица на компютър, но звъннахме и помолихме IT-та да ни направят някакъв много елементарен софтуер, който е качен в облак, за да може няколко човека едновременно да работят от телефоните си и таблетите си, за да имаме някаква статистика, колко души са дошли при нас, къде сме ги пратили и така. Това постепенно всеки ден го развивахме, добавяйки допълнителна информация от практиката. И това впоследствие стана нещо като база данни, като основа на това, което прави държавата. Ние го предоставяхме като готов работещ вариант и те стъпиха на това, за да си направят реално тяхната регистрационна форма. Така наречената регистрация е чисто наша инициатива за нас, за нашата статистика. В един момент на мен ми беше ясно, като дойде време да се плаща на тези хотели, може би тази информация ще трябва да я предоставим, защото хотелите през тяхната система удостоверяват кой кога как е дошъл, регистриран, настанен, напуснал, но предположих, че тъй като не е нормална ситуация, туристите няма да си платят като тръгнат, най-вероятно ще се изисква и от нас, тази информация да я сверим, за достоверност, затова започнахме да я водим много стриктно тази статистика. В последствие се оказа, че тя е много полезна, че различни институции започнаха да ни питат примерно колко човека имаме от кой град, колко от тях каква професия имат, колко от тях биха искали да започнат работа. И реално тази база данни се оказа много добро решение, което сме измислили.

А трудно ли Ви беше да убеждавате хотелите да настанявате хора в тях?

Много трудно беше. Вижте сега другата гледна точка: имате хотел, 100 стаи, за 200 човека, трябва да наемете минимум 10-15 човека персонал, това са 15 000 лв., ще имате 10 000 лв. ток, защото март месец беше много студен, тези хора – 200 човека да ядат 3 пъти на ден са още едни 50 хил. лева, грубо казано, нали? Т.е., вие, за да напълните тези 100 стаи с бежанци, ще започнете с 70-80 000 лв. този месец разходи. Кой има такава възможност да го направи благотворително? С много убеждения, че няма как да не се плати, ще се плати по някакъв начин. Но им го казва кой? Някакъв доброволец в някакъв център. На базата на някаква такава добра дума, кой би инвестира 50-100 хил. лева и да чака после евентуално някой да му ги възстанови?

Тогава какво Ви даваше вяра на Вас самия, че това ще се получи?

Ами, бях убеден, че няма как по друг начин да се случат нещата. Това не може да остане на ниво доброволци и ентусиасти и хора, които да решат такъв европейски проблем, той не е проблем на община Варна, нито е проблем на държавата България, това е общоевропейски проблем. Аз получавах информация, че в Полша вече има примерно, половин милион, в Румъния още, милиони хора, които вече заливат Европа. И няма как 100 човека да ги приберем по къщите си и да им покрием разходите. Беше ясно и беше въпрос на време да се вземе някакво решение. Освен това, тъй като съм и регионален координатор на „Продължаваме промяната”, имам и кого да питам и получавах потвърждение, че се работи за решение. Въпросът беше да не се променя информацията, през 2-3-5 дни, което тук вселяваше смут и хората започваха да звънят и да питат. Превърнахме се в институция, хотелиерите искат да регистрират свободния си хотел в нашата система, а не в националната. Казват, че искат да са сигурни, че го има в нашия компютър и ни питат за всичко. И препредаваме вече и опита си. Идват хора от Балчик, които искат да отворят такъв център. Искат да им кажем какво да направят, да споделим софтуер, да ги каним на обучения. Ние им обясняваме, че нищо не им трябва, казваме им: „Отваряйте и започвайте работа, работата ще ви научи сама“.

А има ли и други центрове вече отворени?

Да, има, в Бургас, аз лично призовавах в Бургас да се задействат, тъй като там е най-голямата леглова база в България. Имат 200 хил. легла в Слънчев бряг. Украинското консулството е в Бургас.

А каква е динамиката в престоя на хората в хотелите, като цяло?

Огромна динамика има, много проблеми. Първо, част от украинците лъжат, те казват ние имаме нужда от настаняване, добре, приготвили сме хотел, намерили сме транспорт, завели сме ги, настанили сме ги, настаняват се вечерта, хапват, къпят се и на другия ден стават и заминават. Те са имали през цялото време идея, че пътуват транзит през България за Гърция, Германия, Турция, но не ни казват и понеже са пътували 18-20-30 часа, използват възможността да рестартират и да си продължат по пътя. Това обаче за нас е голям проблем, тъй като аз ги настанявам с идеята, че те ще стоят, хотелиерът казва: чакай сега, ти ми ги докара в 2 часа през нощта, в 6 часа си вече бяха заминали, направили са ми цялата стая на нищо, сменям чаршафи, чистя, подсушавам, зареждам, поръчал съм храна, трябва да я изхвърля, кой ще ми ги плати тези разходи. Второ, към днешна дата имам следния проблем: всеки един от тях, който има ЛНЧ, той става с права, които имаме аз и вие, той може да реши, че напуска този хотел и се настанява в съседния. И никой нищо не може да му каже. Това не минава през нас, което поражда следния проблем: всичките бази, които са 1-2-3 звезди, хората, които са настанени там, ние ги настаняваме сега, те не знаят още къде се намират, но ден-два се ослушват, контактуват помежду си, имат общи групи и чуват, че в съседство има 4-5-звезден хотел на същите условия, отиват на рецепцията, питат за стаи и се местят. Хората от новия хотел няма как да знаят, че се местят от друг хотел, хората от стария хотел са недоволни, защото им се изпразва хотелът, те са взели персонал, храна, затопляне. От всички по-малко категоризирани обекти хората се местят към по-високата категория и този процес ние не го контролираме, не можем да го спрем, не му влияем по никакъв начин, но се създава страхотен смут.

И според Вас хотелиерите още колко биха издържали това, защото то е наистина голямо напрежение за всички с тази неяснота?

Още не е минало дори първото плащане, то трябва да се състои между 6 и 11 април, да видим, но да кажем, че няма какво да стане, то, ако не се състои, ще стане страшна война, ясно е, че ще платят. Тук вече ги разделяме на две, даже на три. Една част от базите са държавни, те са по-ниско категоризираните, те такива пари и през сезона не могат да видят, защото за една майка с две деца те вземат 120 лв., каквито и разходи да имат, повече от 40-50 лв., за нощувка и изхранване нямат, т.е. на стая им остават 60-70 лв. Така че част от базите ще са щастливи, колкото и да останат тези украинци при тях. Другата част обаче, които са с хубавите бази, 4-5 звездните хотели, тези пари, които ще ги вземат за един месец от украинците, ще си ги вземат в една вечер от сезона. Те ще искат да освободим техните бази и с право. Има няколко хода, единият е да ги прехвърлим в зимните курорти, или в други бази. В момента държавата мисли по този въпрос. Третият е да се заселват в някакви местности, в които има условия, а пък няма хора. Чакаме да го измислят на национално ниво, така или иначе е ясно, че нещата са в процес, и всеки ден има нещо ново, и се променя ситуацията, и ние се  нагаждаме. Аз съм убеден сега, че като мине първото плащане, ще се явят доста желаещи, които не вярват, които аз ги убеждавах, че ще се случат нещата и са се подготвили, и само чакат да мине първото плащане, да видят, че всичко е наред, и ще се наредят тук на опашка, за да си предлагат базите. Така че вече не го мислим, вече проблеми нямаме, беше в началото.

Има ли търсене на квартири от хората? Дали някои украинци мислят за по-дълготрайно установяване, въпреки че това е комплексна ситуация и е трудно да се предвиди?

Има украинци, които също бягат от войната, но те са с възможности, ние не помагаме на тях, те сами се оправят. Във Варна ние сме 300 хил. човека, имаме 35 хиляди украинци, от които 11 хиляди са на помощи, т.е. има едни 25 хиляди вече, които са по-скоро като туристи. Другата група украинци са тези, на които днес им е паднала бомба на 11 етаж на блока, жената си е грабнала малкото и голямото дете и идва в центъра с дрехите на гърба си. Тази жена няма нито къде да спи, нито какво да яде, нито какво да облече, това са хората, които са при нас, настанили сме ги. Голяма част от тези хора имат желание да работят. Тъй като повечето са майки с деца, за да започнат работа, трябва децата им да са на градина и на училище, и цялата им документация да е в ред.

А усеща ли се нуждата от курсове по български език?

Има курсове, но не това е решението, поне според мен, много време ще отнеме и няма да има време да ги научим на български език, за да се влеят в нашата система. Аз съм предложил решение, което вече локално работи. Събирам 5 хотела, които са в близост, в които има най-много хора, в Златни пясъци, в един от най-големите хотели, взехме три помещения, в които да има интернет. Събрахме всички украинци и им предоставихме тези помещения, едно за ясла, друго за детска градина, трето за училище. По две жени дежурят и децата учат, занимават се. Предоставяме медицинско лице. Украинска образователна система все още работи онлайн. На таблети, компютри, големите сядат онлайн, учат, малките ги занимават. Така освобождаваме 1000 майки, които да могат да започнат да работят в рамките на същите хотелски комплекси, за да се избегне пътуване и повече усложнения. Така те самите ще имат самочувствие и ще им минава по-бързо времето, работейки, а не да стоят в една хотелска стая и да се чудят какво се е случило с мъжете им.

Това, че изпробвате решения и после казвате какви резултати дават, е много ценно, има пряка връзка с националното ниво, с каква цел беше визитата на Кирил Петков, други посещения имали ли сте?

Неговата визита беше с цел да види как работим и да ни поздрави, разходи се до КПП-та, за да види там какво се случва, след това дойде вице-премиерът Калина Константинова с неин екип, за да види как работим, отидоха до Бургас. Редовно сме посещавани от различни институции и политици, общо взето, който се е поинтересувал, съм му обърнал внимание и съм му обяснил какво правим и как го правим. Може да не е най-добрият вариант, но се справяме с това, с което разполагаме.

А транспортът, който осигурявате, другите услуги, всичко това дарения ли са?

Голяма част да, разполагаме с два буса на общината, два на полицията, един на военните, това всичко е постигнато с времето, с молби. В началото бяхме доброволци с колите си и чакахме дарения. Идва някой, пуска 100 лв., отиваме да заредим една кола, тази кола започва да извозва хората, така започнахме, докато го направихме малко по-мащабно и по-професионално.

Споменахте Гърция, Германия, Турция, от историите, които стигат до Вас, защо ги привличат тези дестинации?

Основно това са места, на които имат познати, роднини, тези, които нямат, остават в България поради простата причина, че са относително близо до Украйна и бързо могат да се върнат сухопътно, може би културата и битието ни също са сродни. А и честно казано, докато в Румъния и Полша има палаткови лагери, тук все още такива няма, т.е. условията, които им предоставяме, не са никак лоши. Тези, които заминават, не го правят, защото в Германия ще ги посрещнат много по-добре от тука, а отиват там при познат, роднина. Има много групи, в които те си обменят информация и общо взето от тях знам, че при нас условията са повече от добри в сравнение с всички останали. Защото в Германия, ако отидат, да, там, може би получават по-добро настаняване, но пък веднага те задължават да започваш да учиш немски, има някакви рестрикции, не е такава свободно, както е при нас. Ние в крайна сметка нищо не искаме от тях, нямаме нито едно условие.

Много организации изтъкват и същността на психологическата подкрепа и психологичната помощ, Вие от прекия си досег какво бихте казали?

Има нужда, да, повечето са с паник атаки, с друг вид психични разстройства, леки, тежки. За щастие, имаме хора от фирми, болници, аптеки, частни лекари, всякакъв вид помощ, ние се опитваме да я систематизираме и да я съберем на едно място, и общо взето, който от каквото има нужда безплатно я получава. От самото начало още преди да стане ясно, че могат да използват нашата здравна система като един здравно осигурен българин, трите най-големи болници в града дойдоха и казаха, че ще извършват медицински услуги за украински граждани, влезли след 24 февруари в страната, без да искат нищо от тях. И всеки дойде и предложи някакви услуги, и реално от самото начало сме ги покрили всичките им такива нужди, една жена щеше да роди буквално тук при нас в залата, имаме починал в болница, имаме хора с операции, с нужда от лекарства, да се закарат от тук в болници, частни случаи буквално всекидневно ни заливат.

Кажете малко и за самите доброволци?

Най-различни хора сме се събрали тук, и аз реално на част от тях имената дори не знам, въпреки че сме тук рамо до рамо, колко време, особено тези от нощната смяна. Днес пазачът ме пита къде отивам, понеже не си нося баджа вече, загубих го, не знам къде е. Човекът не ме познава и не ме пусна да вляза в центъра, толкова много вече доброволци се извъртяха, че дори не се разпознаваме. Тук в центъра видях много голяма вълна на съпричастност. Видях хора, които имат скромни възможности и дават много от себе си. Идва жена, която гледа сама дете, в апартамент в две стаи, в които едната стая е освободила, за да приеме в другата майка с дете да й помогне. Това само ни обнадеждава, че човечността я има у хората и наистина трябва да се говори за нея, за да предизвиква още добрина. Да, ще има и хейт, все ще се намери някой да капне една капка катран в кацата с меда, то е ясно, но като цяло сме добри и състрадателни хора.

Г-н Стефанов, благодарим Ви за отдадената работа и отделеното време да споделите с читателите на академичния бюлетин за ситуацията във Варна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *