Гл. ас. д-р Магдалена Славкова, Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей при Българска академия на науките*
Снимка: Николай Стойков, Мотиф
Пътуване и несигурност
Пътуването на хиляди хора, напускащи конфликтните региони на Близкия и Средния изток, минава през България. Нашата страна е първата гранична държава на Европейския съюз, която им предлага убежище и закрила. До 2013 г. потокът на бежанци и техните деца, идващи най-вече от Афганистан, Ирак, Армения и Иран, е сравнително слаб. Към тези държави трябва да добавим и Сирия, защото в резултат на гражданската война от 2011 г. започват безпрецедентни преселвания на сирийци. По данни на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) между 2013 г. и 2017 г. броят на лицата, потърсили закрила, се увеличава значително и сумарно те надхвърлят числеността на тези, които подават молби преди или след този период. Въпреки че в болшинството от случаите хората бягат от военни конфликти, то в потоците участват и такива, чиито пътувания са мотивирани от сериозни икономически проблеми в страните им на произход. Профилът на хората е съставен основно от мъже, но постепенно той се променя, като включва и семейства с деца, поради което се налага интеграционната политика на ДАБ да бъде насочена не само към възрастните, но и към по-малките (Манчева, Нончев, 2012).
Хора се настаняват не само в София, но и в други селища, където са открити Специални домове за временно настаняване на чужденци от затворен тип, които са към Дирекция “Миграция” на МВР (в Бусманци и Любимец), и регистрационно приемателни центрове от отворен тип, които са към ДАБ (София, Харманли, с. Баня, с. Пъстрогор). Разбира се, София си остава предпочитано място за временен престой или за живеене, защото се предлагат различни услуги по прием и интеграция, стандартът на живот е по-висок, има повече възможности за образование на децата и за търсене на работа.
Преселването от родното място до България е изпълнено с несигурност и опасности, защото това са нелегални придвижвания, при които се плащат нерегламентирани суми на каналджии, извършващи услуги по превозване, но без да гарантират здравето на пътниците или успеха на начинанието. Понякога бежанците престояват в Турция по няколко месеца или дори години, докато пристигнат в България. Впоследствие доста често ги залавят на българо-турската граница. В багажа на търсещите закрила се взимат необходими вещи като пари, храна (шоколад, фурми, нахут, стафиди и други), дрехи за преобличане, обувки за децата, малки играчки. Малките са най-стресирани от пътуването, защото е дълго като време, не разбират изцяло ситуацията и изпитват безпокойство какво ще се случи с тях и родителите им. Всяко семейство изтъква различни причини пред административните власти по време на интервютата, в рамките на процедурите по кандидатстване, но най-често те се свързани с военни конфликти, атентати, липсата на сигурност, реални заплахи за живота и здравето на близките. Разбира се, бежанците са наясно, че колкото по-трагична е личната история, толкова по-голям е шансът за успех. Служителите подчертават, че хората украсяват допълнително преживяното от тях, надявайки се по-лесно да получат статут, без да изключват напълно, че в основата си наративите на бежанците са реални. В някои от случаите семейството не пътува заедно поради финансови и други причини. Така например майката може да тръгне на път с всичките си деца или с някои от тях. В други случаи тя или бащата пътуват сами и се надяват, че щом получат статут, могат да започнат процедура по събиране на семейството. Една от личните причини, изтъквани в интервютата, може да е загубата на бащата, болест на дете, което е допълнителна мотивация да се избяга. Повечето нямат намерение за трайно установяване в България и правят неколкократни опити или успяват да се насочват към други страни от Европа като Германия, Холандия, Дания, Швеция, Финландия и други, като разчитат на помощ от вече установили се роднини.
Настаняване и културен шок
В периода на изчакване на решението и преди получаването на бежански или хуманитарен статут, лицата, търсещи закрила, имат право да бъдат настанени в регистрационно-приемателен център, заедно със своите деца. Те имат право на безплатна медицинска помощ и храна, както и имат достъп до трудовия пазар (след третия месец) и до образователната ни система.
Едно от големите предизвикателства пред семействата е неприемането им. Това отношение към тях в българското общество е свързано както с традиционното стереотипно отношение към “другия” и “различния”, така и с новото отношение, свързано с това, че говорят неразбираем език и имат непозната култура (Еролова, Й. 2017). Друг проблем е, че бежанците се възприемат като една хомогенна общност, без да се познават техните етнически специфики, и често се приема, че те са непременно сирийци. Понякога българите се отнасят към всички като към “терористи”, “талибани” и изпитват страх, поради което не желаят да бъдат заселвани в техните селища. Така в липсата на информираност за това кои са бежанците, тяхното непознаване и страх от присъствието им намират почва за развитие различни стереотипи, което допълнително затруднява трудовата и образователната им интеграция.
Настаняването в центровете предизвиква недоволство сред жителите на съответното селище, които се притесняват от присъствието им, въпреки че някои от българите получават работа като служители в тези центрове. Така например събеседничка от Харманли споделя следното във връзка с бежанците: “По едно време бяха навсякъде из града, на тълпи се движеха, излезеш в парка да се разходиш, те седнали да ядат там”. Негативни внушения се артикулират и по медиите. Разбира се, има и прояви на състрадателност, особено към семейства с деца, защото според събеседници българи “те бягат от войната” и “децата с нищо не са виновни”. По време на престоя си, който в отделните случаи е различен – от няколко месеца до няколко години, бежанците също споделят различни впечатления за местното население, за културната среда, за представителите на държавните институции. Техните първи впечатления за българите също не винаги са положителни. Съществува противоречие между предварителните им очаквания за това какво ще видят в една европейска страна като България, и реалните условия на живот и стандарт, което допълнително ги мотивира да търсят убежище на Запад (Накова, А. 2019).
Образование
Децата, които са обект на образователна интеграция, са три групи – такива, които заедно с родителите си търсят закрила; със статут на бежанци или с хуманитарен статут. Законът за убежището и бежанците им предоставя правото да учат в наши училища, съгласно съответните процедури, същите, които се отнасят и до децата на българските граждани (Закон за убежището и бежанците от 2002 г., посл. изм. 2020 г.).
Най-големият проблем е, че някои от тях не притежават сертификати за завършен клас или етап на образование, не владеят български език и понякога родителите им декларират възраст, различна от реалната. С въвеждането на Наредба № 3 от април 2017 г. се улеснява техният достъп до образователните институции. Ключовият момент в нея е, че въз основа на възрастов критерий и след преценка на училищни екипи в клас могат да бъдат записани ученици, независимо дали притежават документ за завършен клас и дали имат познания по български език (Наредба № 3 от 06.04.2017 г. за условията и реда за приемане и обучение на лицата, търсещи или получили международна закрила).
Преди да влезе в сила Наредбата, за записване се изискват училищни документи от страните на произход и начално ниво на владеене на български език. Поради това стратегията спрямо тях тогава е организирана на два етапа: подготвителен етап, в който участват както ДАБ, така и различни неправителствени организации като Български Червен кръст (БЧК) и Каритас София, които осигуряват курсове по език и подготовка за училище, финансирани от ВКБООН и други донори. И досега БЧК организира езикови курсове и извънучилищни дейности, лагери, предоставя безплатни учебни материали, подпомага записването на учениците в клас. Децата се записват в училище според своето местоживеене и най-много ученици има в София. Вторият етап за децата бежанци е свързан с обучението. След като постъпят в клас, те учат според учебните планове на българчетата, като понастоящем е предвидена възможност за допълнително обучение по български език.
Проблемите, с които се сблъскват, са различни, но най-вече са свързани с несъгласието на родителите българи ученици от Близкия изток да бъдат записвани в класовете на техните деца. Това води до нежелание от страна на учениците да общуват с бежански деца. Същото важи и за деца от различни етнически общности като роми и турци, които отначало се държат резервирано. Общите игри и занимания обаче имат сближаващ ефект и влияят положително върху скъсяването на дистанцията между подрастващите. Друг проблем е липса на добра подготовка на учителите за работа с ученици, преживели травми, липсата на адаптирани учебни материали, комуникационни проблеми между обучители и обучаеми (Славкова, 2020). Разбира се, понякога учителите реагират чисто по човешки спрямо децата и им обръщат специално внимание. Така например в разговор с директорка на селско училище в региона на Харманли, тя сподели, че момиче от Иран е била една от любимите й ученички, преди да замине с майка си за Германия. Според нея „П. е много добро и хубаво дете, много талантливо. Много й се отдават предмети като рисуване, въпреки че в началото рисунките й бяха доста тъжни, а цветята, които правеше – в черно. Много добре се справя с лепене, рязане, правене на фигурки и други неща, свързани с изкуство. В рамките на учебната година, П. научи много добре български език”.
Родителите бежанци не са добре информирани за това как протича образователният процес и различните му форми на обучение. Те понякога изпитват недоверие към училището. Страхуват се да запишат децата си в клас, защото се притесняват да не им се случи нещо лошо или някой да им ги вземе. Така например известно време майка от Харманли придружава децата си и сутрин се качва заедно с тях в автобуса, който ги извозва до училище. Тя се страхува да не ги отведат без нейно знание в центъра в Любимец, защото има много лоши спомени от престоя там. Понякога децата, подобно на своите родители, живеят с усещането за временно пребиваване в България.
Един от последните проблеми, пред които са изправени лицата, търсещи закрила и техните деца, е справянето с предизвикателствата на онлайн образованието и качеството на обучение. Неправителствени организации като БЧК, Каритас и други участват в подпомагането на този процес, като осигуряват помещения за обучение и достъп до технически устройства за децата, както например се случва в бежанския лагер в Харманли. Там те имат и осигурен учител по български език и литература. Затрудненията на родителите са свързани с липсата на информация и ориентация как да се справят със ситуацията, затруднен достъп до дистанционно обучение, езикови проблеми. Допълнителните курсовете по български език, които се осигуряват от неправителствените организации, преминават също в дистанционна форма на обучение, в периоди, когато не е възможно това да се случи в присъствена форма.
В статията са представени някои от основните проблеми, пред които се изправят родителите бежанци и децата им във връзка с тяхното пристигане, прием в България и достъп до качествено обучение. Въпреки че българските граждани първоначално имат негативно мнение, то на места има промяна в отношението към търсещите закрила и най-вече към техните деца. Оказва се, че в областта на образованието се реагира най-бързо и адекватно спрямо подрастващите от Близкия и Средния изток на ниво интеграционна политика. Децата успешно се включват в училищната система, въпреки че съществува голяма динамика в приема им и преждевременното им напускане по причина заминаване за чужбина.
Библиография:
Еролова, Й. 2017. Предизвикателства пред бежанците в България. В: Борисова, М. и колектив (съст.). Българи в чужбина, чужденци в България. Институции, организации, общностен живот. София: ИЕФЕМ-БАН, 323-346.
Закон за убежището и бежанците от 2002 г.
Информация за броя лица, подали молба за международна закрила и броя на взетите решения в периода 1993 – 2021 г. Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет. Достъпна на: https://aref.government.bg/bg/node/238 (Последно влизане 16.12.2021 г.).
Манчева, М., А. Нончев. 2012. Интегриране на деца бежанци и търсещи убежище в българската образователна система. Социологически проблеми 1-2, 307-330.
Накова, А. 2019. Представи и нагласи на българските граждани към бежанците и тяхното значение за успешното реализиране на националната политика в областта на международната закрила. В: Владимирова, К. и колектив (съст.). Мерки за преодоляване на демографската криза в Република България. Т. 3. Миграции и национална идентичност. София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 274-293.
Наредба № 3 от 06.04.2017 г. за условията и реда за приемане и обучение на лицата, търсещи или получили международна закрила.
Славкова, М. 2020. Децата бежанци ходят на училище в Харманли и региона. Етнографско проучване от 2018 г. Академичен бюлетин (Бежанците – днес и утре), бр. 3, 13-16. София: Български съвет за бежанци и мигранти, ВКБООН.
*Изследователските интереси на Магдалена Славкова в последно време са свързани с образователни проблеми при децата на завръщащи се български граждани от чужбина и при децата на бежанци от Близкия изток. Тя представя своите научни резултати на различни национални и международни форуми. Има три публикувани книги: Циганите евангелисти в България (2007); Етничност, религия и миграции на циганите в България (съвместно с Йелис Еролова, 2013); Between the Worlds: People, Spaces and Rituals (cъставител съвместно с Мила Маева, Йелис Еролова и Рачко Попов, 2019).