Колкото по-осъзнати са хората в Иран, толкова повече страдат

Колкото по-осъзнати са хората в Иран, толкова повече страдат

Интервю с Фей Ешкевари, журналистка

Здравей, Фей, благодаря за възможността да разкажеш на читателите на бюлетина какво означава да си иранка в днешно време и какво е да живееш в ислямска страна?

И аз благодаря. Да бъдеш иранка не непременно означава, че принадлежиш на ислямската култура. Всъщност иранската култура доминира върху исляма, ние имаме много различни религии в Иран: зороастризъм, християнство, юдаизъм, бахайизъм, древни форми на комунизъм пропагандирани от Моздак и Мани, които не са много харесвани от хората, и имаме дълга история на научен агностицизъм и атеизъм – имали сме жени, които управляват, следи на матриархат, жени войници и разказващи истории като Шехерезада (Shahrzad), която се противопоставя на диктатурата на Халифата по свой начин, поети класици, които са били агностици, като Хаям, поет и математик от XI век, класически учени, които успяват да положат основи на научен интегритет, актуални и днес, като Рази, химик, хирург и доктор, който открива формули на сярна киселина и чист алкохол през IX век, след като експериментира със забранени вещества, вино и бива убит от талибани (означава свещеници) за извършване на ерес. Те често са представени на света като „ислямски учени“, което е смешно. Никой не е видял Галилей да бъде наречен „християнски астроном“. Ислямските идеи се откриват в Иран, като хората са ги изповядвали по  един по-свободен, мистичен и индивидуален начин от управляващите с тоталитарен подход. Иран не може да се определя като една цяла ислямска култура, защото това не е истина, тъй като хората там са наследили разнообразни културни гени. Понякога иранците може да са надъхани с обещания за ислямска утопия, и безплатен газ, безплатно придвижване и електричество, както се случи по време на Ислямската революция от 1979 г., но това е един момент от историята. От друга страна, аз се осмелявам да кажа, че нищо не е така отварящо очите за потенциала на насилието на религия както живот по време на религиозен режим. Ние често се шегуваме, че трябва да благодарим на насилниците на Ислямската република за това, че ни отварят очите. 

Да бъдеш жена в Иран означава, че ти се бориш за правата, за които си осъзната и с които се свързваш. Отне години на иранците да разберат, че след 1979 г. жените в Иран изгубиха някои права. Хората не ни вярват, когато скандирахме „един милион подписи за равенство“. Те си мислеха, че лъжем, защото в повечето семейства, въпреки че съществуват някакви неравенства, например, когато се споделя наследството, момичето получава половината на това, което получава момчето още от по-стари време, с обяснението, че жените споделят заплатата на мъжете си, докато те не ходят на работа. Така хората вярват в някаква справедливост. Но те не знаеха за други практики, водещи до неравенство, които влизат в законодателството от 1979 г. Така, те бяха изненадани, ядосани и уплашени. Едно десетилетие по-късно, иранските жени започнаха да изискват равенство още по-силно, вече не ставаше дума само за начина на обличане, но той стана символ на потисничеството и нарушените права на човека. Хората спряха да вярват на любимия лозунг на управляващите „Жена в хиджаб е като перла, защитена в черупката си“. По-късно по-младите поколения застанаха пред телевизионните камери и започнаха да говорят високо за голямото неудовлетворение на превръщането на жените в обекти.

В Иран се наблюдава странен феномен, който съществува в най-прогресивните общества. Заедно с религиозния произход на обществото, който ние не можем да отречем и което може да бъде видяно и като добродетел, когато става дума за помощ към бедните и гостоприемство, в Иран 55% от феминистите са мъже, 

Ето няколко други общовъзприети факта:

– Религиозните жени като цяло претендират за същите права като своите не-религиозни сестри, приоритизирайки светското законодателство пред шариата;

– Има цяло поколение, което стана не-религиозно в 50-те и 60-те години от живота си, обратно на традиционно наблюдавания религиозен консерватизъм, който се засилва с напредване на възрастта. Колкото повече остаряваме, толкова по-трудно става преосмислянето на възгледите и начина на живот, и изисква повече смелост. На жените също така им се наложи да преосмислят своите идеи и дозата религия във възгледите си.

– Според едно проучване, повече от 70% от младите иранци са не-религиозни, или дори анти-религиозни. Някои имат културно-обусловена вяра в пред-ислямската зороастрийска вяра, която проповядва рационализъм и равенство като най-важни ценности (на иранците не е позволено официално да променят религията си на не-Ислямска/Шиитска, така че всички променили религията си автоматично се броят за мюсюлмани.) От изброените факти, огромно количество се отнася за жени.

– 78% от образованите хора в Иран са жени, които като цяло получават по-добро образование от мъжете заради семейния манталитет, който вижда ценност в образованието на момичетата – разбира се, извън всички предизвикателства на не-хомогенното общество като деца, ощетени заради социална патология, или деца, принуждавани да работят или да се женят в определени малцинства, с които гражданското общество не е допуснато да работи.

Колкото по-осъзнати са хората, толкова повече страдат. Факт е, че, за да обединят иранската култура и да я накарат да прилича на останалите ислямски култури, ни наложиха носенето на хиджаб, погазвайки всички обещания на водачите за свобода в Ислямската Република, както и под сянката на осемгодишния конфликт между Иран и Ирак през 80-те. Вероятно никога не сме виждали друга нация в Близкия изток да преживява подобна форма на религиозно потисничество, където жените автоматично се забулват и се смятат за повече или по-малко задължени да спазват религиозните практики.

За съжаление, Ислямската Революция в Иран през 1979 г. интензифицира ситуацията и в съседните страни, като подхрани тяхната радикализация, но иранските жени и дори мъже, ако сте забелязали, където и да отидат показват несъгласието си с наложеното носене на хиджаб по различни начини, и уплашени, но борещи се ирански активистки често са окачествявани като ислямофобски от културните групи на запад; ние оставаме нечути от западното прогресивно общество като активисти и мейнстрийм медии. Нашите каузи често не получават подобаващо отразяване. По някакъв начин, устите ни са запушвани както от Ислямската революция, така и от Запада, който предпочита да приеме за екзотичен един задължителен дрескод под предтекста за културен плурализъм и толерантност.

Нашето общество винаги е представлявало микс от различни култури, кухни и религии, по-толерантно от хомогенните западни общества, но винаги я е имало тенденцията да се унифицира образът на т. нар. Близък изток. Близък до кого? „Близък“ до Европа, която вижда себе си като „център“ и не проявява желание да вникне в нюансите и многообразието на този регион. Такъв цветен гоблен е потенциален източник на огромно вдъхновение. Трябва да престанем с клишето за секси тъмни очи под бурка и кючека като идентичност на иранските жени, тъй като този образ не е истински.

Едва тогава бихме видели, че жените искат да не бъдат убивани заради обикновен протест. 4 милиона жени са задържани годишно за показване на малко коса докато шофират или минават по улицата. Всички те не молят за помощ да ги освободите, но молят да уважавате собственото си достойнство, като не вярвате на една поддържана лъжа в името на „уважаване на близкоизточната култура“, като ви карат да носите хиджаб без да протестирате, когато посещавате Иран в качеството си на европейска дипломатка, дошла да преговаря с ислямските власти за петрол, санкции/ембарго или икономически контакти.

Нека добавя, наскоро много иранци плакаха, когато Афганистан беше изоставен в ръцете на талибаните след две десетилетия на практикуване на свободата и трудната работа на местни НПО в повечето аспекти. Притеснени сме дали хората там ще могат да вземат тежкия изпит да се справят с живота при лъжите на талибаните, на които всички на Запад са склонни да повярват, за „маската на умереност“, която са научили от иранските си колеги по власт –  маска, която се продава изключително добре на Запад.

BBC предаде, че данните на 250 афганистански преводачи, които все още живеят там, случайно били изтекли и достигнали до талибаните. Иран, и особено жените, също са страдали от подобно безотговорно отношение. Някои европейски граждани, с които разговарям случайно, или не знаят нищо за Иран, или се изненадват, че в Иран няма гражданска война, все едно е нещо нормално там да има война!

Казвам им, че ние се борим за своите права, и тази борба ни струва толкова, колкото и истинска война с подобен брой загинали. Размерите на изтичането на мозъци, 10 милиона емигрирали и огромен брой търсещи убежище, които се изливат след всяка вълна на протести, наистина са сравними с гражданска война.

Благодаря, Фей. Би ли разказала и за твоята лична история. 

Аз дойдох през 2009 г., когато много протестиращи бяха задържани в Иран, и ми отне доста време, за да се адаптирам към живота тук, заради напрежението, много дългия обезсърчаващ процес, официалната процедура (интервютата), когато отново и отново аз бях отхвърлена. Като човек от общество на заложници, защото 80 милиона иранско население са заложници в Иран, не беше изненадващо, че не бях третирана добре от друго правителство. Твоите приоритети, твоят случай е отлаган, не си добре приет от системата, но си видян като тежест. Твоят потенциал не е приет сериозно. В същото време, хората тук са чудесни. Аз имам най-добрите си приятели тук, които са ми повярвали, помогнаха ми и без тяхната помощ, цялото напрежение щеше да бъде непоносимо.

Тук, аз говоря свободно, аз превеждам и публикувам от време на време, преподавам персийски език. Имам много умни български ученици полиглоти, които учат и превеждат от и на стария класически и модерен персийски, включително на български и един от тях говори персийски по-добре от мен, не се шегувам. Опитвам се да оставя следа, изграждам културна връзка на индивидуално ниво като преподавам персийски. 

Кажи ни повече за взаимодействието с българите, с обществото като цяло? 

Опитвах се да не се лишавам от българското общество, имам много приятели тук, хубави приятели, на които наистина имам доверие, но вече живея в собствен балон. Аз съм в този поток, който ме поставя в контакт с обществото, но в края на краищата не съм сигурна дали ми е позволено да променя нещо тук. Но аз съм бил свидетелка и се радвам, че българите работят към изграждане на обществото си с нови стандарти, че цената на промяната не е голяма, както работата в НПО не е криминализирана тук и такава свобода не трябва да се приема за даденост. Радвам се, че съм свидетел, че върховенството на закона се приема все по-сериозно. 

Имала ли си моменти, в които да си се чувствала наистина свободна, след като пристигна в България? 

Моментът, в който отидох на Черно море, без да бъда застрашена от морална полиция, почувствах се свободна… но това не е напълно истина, защото аз виждам ограниченията тук. Всичко отнема време, включително колективната сила да бъде изградена социална увереност, за да се постигне желаната промяна. Аз просто наблюдавам и това е освобождаващо по някакъв начин.  В личен план, аз ще бъда свободна, когато движението и достъпът до образование не са ограничени за мен по географски признак, заради икономически ресурси или език. Работя да го постигна.

Какъв е статутът ти в България в момента? 

Хуманитарен статут, което ме прави уязвима. Хуманитарният статут означава, че не ми е позволено да ходя никъде, защото ти се дава документ за пътуване, който не е официален паспорт в повечето страни, а за тези, които го признават, трябва да платиш такса от 80 евро, за да кандидатстваш за виза, която може да бъде отхвърлена след определено време, което реално означава, че си оставен без паспорт за част от живота си.  

Доволна ли си от работата, с която допринасяш в Бежанския консултативен съвет? 

Радвам се, че доброволстваме заедно с други умни и безкористни хора от различни страни в Бежанския консултативен съвет, защото според мен няма добро разбиране за бежанците, всеки има някаква въображаема идея какво са бежанците, или според повечето хора, мигрантите, което означава мен, втора класа гражданин, или всъщност никакъв гражданин, или някой нискостоящ, някой, неотложно и непременно в нужда, като че бежанците са изпразнени от човешки потенциал. Затова се радвам, когато хората допринасят с нови идеи в обществото, които водят до разпознаване на възможностите. Това е, което прави Бежанският консултативен съвет. Ние се опитваме да допринесем с различни гледни точки за бежанците, да насърчим дискурс и да предложим решения.  Разбира се, има ограничения, повечето от нас не говорят гладко български език, той не е наш майчин език, и има някои неща, които ние няма как да променим, но Съветът се опитва да представи нови възможности, да сме ползотворни не само за бежанците, но и за българското общество. Ние също се стараем да мислим устойчиво, като оставим следа и поставим основите за следващото поколение доброволци, които ще дойдат след нас. 

Имаш ли усещане, че живееш нормален живот? 

Не точно. Не смея да имам дете, тъй като не искам проблемите ми да се прехвърлят върху друго уязвимо същество. 

Не съм посещавала членовете на семейството си, откакто напуснах страната си. Пропуснах сватбата на братовчед ми, защото не можех да пътувам до съседна страна, Унгария, където той получи образование, и това е болезнено. Пропуснах много шансове за личностно развитие поради ограниченията за свободно придвижване за бежанците. 

Преди всичко, когато банкова ти сметка е изложена на риск от закриване, как може човек да си помисли, че животът му е нормален? Като бежанец ти знаеш, че твоите права не са равни на тези на нормален гражданин, но от друга стана, моят личен път ме обогатяват с различни преживявания, които не бих могла да имам, освен ако не рискувах да напусна Иран. Този риск ми даде сила, че мога да понасям трудности, мога да изграждам неща с най-малкото, което имам на разположение, и мога да стоя на краката си и да правя нещо, което дава възможност на мен и хората около мен, но се надявам нещата да станат по-гладки за други хора.

Дългите обезсърчаващи формални процеси, опасността от затваряне на банковата сметка всеки път, когато бъдеш повикан в банката, такива неща съсипват не само един човек, но и много неща около него (нея), превръщат те в безполезен човек, което е потенциално опасно за всички, човек, който може да се разболее, психично, и подобни шокове нараняват надеждите на цялото общество, така че нека се надяваме, че такива неща не се случват в живота на никого. Но досега аз можех да понасям нещата, мога да се убедя, че те са в посока на моето реализиране и овластяване, в известен смисъл, че нещо, което не ме убива, ме прави по-силна.

Благодаря, Фей, за всичко преживяно, което сподели и ни позволи да разберем по-добре. Би ли искала да добавиш нещо?

Бих искал да изразя своята благодарност на онези, които са ми помогнали, тези организации и личности, които ми помогнаха във всичко това, по този начин можех да се справя с многобройни проблеми. Ако хората знаеха колко много значи малко помощ, някои  изречения, казани в най-трудния период от живота на човек, че това би могло да ги спаси от най-голямата криза в живота им, биха могли да бъдат по-внимателни.

Имах най-невероятните хора, които защитаваха моето дело, и се бориха упорито от Хелзинкския комитет, имах моя хазяин, който се опита да ме спаси от трудности. Виждам, че българското правителство има свои собствени проблеми, свои притеснения, те вършат работата си, но бих помолила: „Може ли да бъде по-малко болезнено, моля?“

Благодаря ви, красиви хора, сега имам повече български приятели, отколкото иранци, на някои ирански приятели загубих номерата и е трудно да ги намеря отново, междувременно имам хора тук, на които мога да се доверя и това е съкровище, трябва да кажа на глас „Благодаря”. Благодаря ви за работата, която вършите. Благодарим ви, че дадохте трибуна на нашия глас.

Интервюто направи Ваня Иванова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *