Людмила Янева*
В навечерието на Ислямската революция 1979 г. аятолах Хомейни обещава на иранките, че шиизмът, който ще бъде водещ във всички аспекти на живота, щом шахът бъде свален, „ще издигне [жените] на пиедесталa, който им се полага, един по-висок пиедестал“ (Могадам 1988: 224). Действителността обаче е друга.
Хомейни се завръща в Иран на 11.02.1979 г. и само две седмици по-късно, на 26-ти същия месец, отменя Закона за защита на семейството и връща основаващата се на шариата система, т.е. драстично орязва правата на жените по отношение на брака и семейството. Новият режим постановявa всички, получили развод според условията на този закон, да се считат за законно oмъжени за своите съпрузи. Жената отново става напълно подчинена на мъжа. На мъжете е върнато правото на четири съпруги. Открито се насърчава сключването на временен брак сиге (Худфар 1999: 23). Семейното планиране и контролът над раждаемостта са отменени. Попечителството на децата се предоставя на бащата или дядото по бащина линия. Възрастта за встъпване в брак за момичетата се връща на девет години (с аргумент, че на тези години Айша се е омъжила за пророка Мохамед). На тази възраст те могат да бъдат съдени за престъпления. За сравнение ‒ момче може да бъде съдено на петнайсет. Жените са приканени да напуснат работа и да се върнат вкъщи. Възстановена е смъртната присъда за прелюбодеяние. Боят с камшик става една от основните форми за наказание при употреба на алкохол, слушане на западна музика, събирания на мъже и жени, които нямат роднинска връзка, и т.н. Под претекст, че са „твърде емоционални“, на жените се забранява да упражняват някои професии, като съдия. „Революцията от 1979 г. отвори нова глава в историята на жените. Tя почита забулените жени като силни революционерки и обезценява тези със светски разбирания като поклоннички на Запада, реакционерки и жени с непристойно поведение“ (Сeдги 2007: 200). „Така от популярния по това време лозунг „Независимост, Свобода, Ислямска република“ ние получихме само Ислямска република“, споделя разочарована иранка (Есфандиари 1997: 53). Oтношението на режима към жените, от една страна, си поставя по-сложна задача – унищожаването на модерната прозападно настроена средна класа. От друга, цели превръщането им във второстепенни граждани (Могадам 2003: 200).
Хомейни, който през 1962 г. яростно се противопоставя на правото на жените да гласуват, изтъквайки, че това би било поквара, променя своето мнение след революцията. В проповед от 19 септември 1979 г. той казва: „Жените имат право да участват в политиката. Това е техен дълг… Ислямът е политическа религия. В исляма всичко, дори и молитвата, е политически акт“.
С прилагането на шaриата жените губят гражданските си права, но продължават да имат равни политически права с мъжете. Изборните им гласове са с еднаква тежест. В Наказателния и в Гражданския кодекс съществуват дискриминационни текстове по полов признак: в съда свидетелските показанията на две жени се равняват на показанията на един мъж; ако кола удари пешеходец, наказанието за водача и обезщетението на жертвата се намаляват наполовина, ако последният е жена; омъжена жена не може да получи паспорт или да пътува извън страната без писменото разрешение на съпруга си, той също така има правото да избира местожителството на семейството и може да попречи на съпругата си да упражнява дадена професия.
От сто седемдесет и петте члена в новата Конституция само четири се отнасят до жените и касаят семейството в рамките на ислямския закон. Иранките може да бъдат избирани в кабинета, но не и да се кандидатират за президент. Не буди учудване фактът, че според нея само раджал („мъж“) може да бъде президент.
Постепенните реформи и реинтеграцията след революцията идват от самите жени. Някои консерватори, включително ислямистки активистки, обръщат идеологията на сегрегация при заетостта на жените, като заявяват, че Иран се нуждае от лекарки, учителки и т.н., за да бъде в съответствие с исляма. Тази алтернативна перспектива се превръща в оправдание за заетостта на жените. Така те получават възможност да работят извън дома, без да бъдат обвинявани, че пропагандират западния начин на живот. Забулването улеснява присъствието им в общественото пространство. До 1981 г. покриването става задължително за всички жени в Иран, независимо от религията, която изповядват. Наказанието за неправилно забулване е 74 удара с камшик (Eсфандиари 1997: 41). Създава се специален Комитет по морала (Комите-йе монкерат), чиито патрули строго следят за съблюдаването на хеджаба. Иранките не се примиряват с чадора. През лятото на 1993 г. правителството се опитва да следи дали ислямският начин на обличане се спазва. Отрядите на моралната полиция (гящ-е ершад) спират коли и оглеждат дрехите на жените, но гневната реакция на обществото ги кара да преустановят тези акции. Година по-късно в полезрението на властите попадат слънчевите очила, които иранките носят, и отново следват арести и наказания, но без очакваните резултати. Освен това младите иранки се появяват навън с различни на цвят небрежно преметнати шалове на главата. Така започва наречената от Хале Есфандиари „битка за линията на косата“, в резултат на която шаловете се смъкват все по-назад и се показва все повече. Устните са леко начервени, а ноктите лакирани (Есфандиари 1997: 48). „В Иран нищо не е такова, каквото изглежда – пише Фарзане Милани в статията си „Политиката на червилото в Иран“ – има пластoве върху пластове, прикрепени към всяка дума, към всеки жест, към всяко действие“.
През 1997 г. Азам Талегани прави опит да се кандидатира за президент, което е прецедент в иранската история. Тя оспорва член 115 от конституцията, регламентиращ, че кандидатите този пост трябва да са раджал. Основното значение на тази дума от арабския език е „мъж, човек“; но може да се преведе и като „деятел, деец“. В търсене на отговор дали тя може да бъде считана за раджал, Талегани посещава мнозина от духовниците в Гом и Техеран, участвали в написването на проекта за Конституция през 1979 г. След многочасови дискусии с тях тя прави извода, че и тя е раджал. „Някои духовници казаха, че е изключено жена да бъде президент – споделя Талегани пред американската журналистка Илейн Шолино – но един аятолах заяви, че мъж, жена, дори, с извинение и хермафродит, може да стане президент“ (Шолино 2000: 112). Талегани е уверена, че „Съветът на пазителите“ никога няма да я допусне да се кандидатира за поста и ще запазят мълчание, както и става. Тя обаче е доволна, че като причина за недопускането ѝ те изтъкват не факта, че е жена, а това, че „не е религиозна и политическа фигура“. Според нея това е победа, защото доказва, че жена може да се кандидатира за президент. През 2001 г. 47 жени правят опит да се кандидатират за президентските избори. Не е изненада, че Съветът на пазителите, който има право да определи легитимността на кандидатурите, ги отхвърля. Но действията на тези иранки са от изключителна важност по няколко причини. Първо, те ясно показват увереността си, че са пълноправни участници в политическия живот на страната. Също така, тези кандидатки далеч не са само от елита или от висшата класа, а произлизат от различни слоеве на обществото: журналисти, юристи, професори, учители и дори домакини, още един пример за трайното обществено присъствие на жените след революцията.
През годините на ислямизация нивото на образование, степента на грамотност и процентът на жените, посещаващи университети, нарастват драстично. В Иран повече от 60% от студентите са жени, но достъпът им до 77 специалности е забранен, те не могат да записват ветеринарна медицина, селско стопанство и някои инженерни науки. На практика и работната заетост на иранките е само 15,2%, в сравнение с 64% при мъжете, а участието им в политическия живот е още по-слабо.
Присъствието в публичното пространство дава на иранките самоувереност и нови умения. Те се възползват от него, за да изразят своето мнение за режима. Уморени да чакат управляващите да изпълнят обещанията си, те сами започват да лобират за правата си, да задават въпроси, да изпращат протестни писма до различни инстанции. Впоследствие някои от политическите лидери започват да допускат компромиси.
Въпреки пречките, които иранките срещат, след революцията те постигат най-големи успехи на литературната сцена. С физическото прикриване на физическото им аз, писането за тях се превръща в начин на разбулване и акт на съпротива. Те много по-трудно получават разрешение за отпечатване на книгите си, отколкото техните колеги мъже, но не се обезсърчават. Така литературата се превръща в особено важно средство за тяхното себеизразяване, тъй като публичното пространство за дискусии и дебати е изключително ограничено. Те дават истински живот на идеята, че „перото е по-силно от меча“ . Произведенията им се издават в различни страни. Така например през 2003 г. излиза романът на Паринуш Сании „Моята орис“ („Сахм-е ман“), по-късно получил международна известност и преведен на двайсет и осем езика, включително на български.
Освен това, колкото и парадоксално да звучи, въпреки извънредно строгата цензура – в Иран след Ислямската революция има повече режисьорки, отколкото в която и да е от западните страни. Международното признание, което получават филмите им, много често е омаловажавано и съвсем не улеснява творческата им работа и понякога им създава повече проблеми. Това съвсем не ги обезсърчава и те продължават да дават видимост на проблемите на жените и децата в иранското общество след Ислямската революция – теми, които техните колеги режисьори избягват. Филмите не са самоцел за тях, или средство за натрупване на пари, според тях те следва да образоват, да поставят проблеми, да предизвикват дискусии, да въздействат за промяна към по-добро. Успехът им се дължи отчасти и на липсата на женски глас в иранското кино.
На 27.08.2006 г. иранки от различни религиозни и политически среди започват движение, известно като „Един милион подписа за отмяна на дискриминационните закони в рамките на две години“. До края на 2006 г. кампанията получава подкрепа в цялата страна от Техеран до Табриз, Исфахан, Хамaдан, Горган, Занджан, Язд и Керманшах. Оказва се, че искането за правна реформа не се ограничава само до определена група активисти за правата на човека, а обхваща и обикновените хора от всички сфери на живота. Въпреки че много от исканията не са изпълнени, движението постига осезаеми резултати. Заради успешния натиск върху парламента, през 2008 г. е променен Законът за наследството и жените получават права над имуществото на своите починали съпрузи. През същата година те си извоюват и равна кръвнина при произшествия, която се изплаща от застрахователните компании. Освен това са отхвърлени член 23 и 25 от Закона за защита на семейството, предложен от правителството на Ахмадинежад през 2007 г. Посочените членове биха позволили на мъжа да си взема втора съпруга, без да е необходимо разрешението на първата, и налагането на данък върху мехрието (сумата, която според брачния договор бъдещият съпруг трябва да заплати на жената в случай на развод), което жените получават.
Иранките вземат дейно участие и в „Зеленото движение“, възникнало по време на президентските избори през 2009 г. Tе продължават да се борят за равенство чрез различни начини. Един от тях е кампания от 2014 г., водена от Масих Алинежад, „Моята прикрита свобода“, в която ирански жени публикуват свои снимки и клипове как стоят на обществени места и размахват свалените си забрадки или се разхождат по улицата без кърпи – нещо, което много от нас приемат за даденост. Не липсват клипове и за жестокото отношение към тях от страна на полицаи или случайни фанатизирани минувачи, възмутени от „непристойното“ им поведение. Наскоро, когато председателят на Революционния съд обяви, че тези, които изпращат видеоклипове на Масих Алинежад, ги заплашва десет години затвор, още повече иранки се присъединиха към кампанията. Още едно доказателство, че след Ислямската революция всички усилия за потушаване на съпротивата на жените, парадоксално само я засилват и разширяват. Кампанията започнала като протестно движение на светски настроените иранки от средната класа, сега се разпространява и сред не толкова заможните, религиозни социални слоеве, които в миналото са били гръбнакът на ислямския режим.
Парадоксът, че в Иран, страна, в която жените са забрадени и потискани, но в никакъв случай не безмълвни, безропотни, безучастни и примирени със своята съдба, може най-точно да бъде обяснен с думите на младата иранска режисьорка Самира Махмалбаф: „Иранските жени са като свежи водни потоци – колкото повече натиск им се прилага, толкова по-голяма сила показват те, когато бъдат освободени (Даниелпур 2015: 97)“.
Библиография:
Danielpour, D.(2015) “Iran”. – In: Women Screenwriters”: An International Guide, Ed. Nelmes, J./ Selbo, J. Palgrave Macmillan, 87–104.
Esfandiari, H. (1997). Reconstructed Lives: Women and Iran’s Islamic Revolution, Washington DC: TheWoodrow Wilson Center Press.
Hoodfar, H. (1999). “The Women’s Movement in Iran: Women at the Crossroads of Secularization and Islamicization”. – In: WLUML – The Women’s Movement Series №1.
Sciolino, E. (2000). Persian Mirrors: The Elusive Face of Iran, New York,.
Moghadam, V. (1988). “Women,Work, and Ideology in the Islamic Republic”, International Journal of Middle East Studies, volume 20, issue 2.
Sedghi, H.(2007) Women and Politics in Iran: Veiling, Unveiling, and Reveiling, Cambridge University Press, 2007
Moghadam, V. (2003). Modernizing Women: Gender and Social Change in the Middle East, Boulder: Lynne Rienner Publishers, Inc.
*Людмила Янева е дългогодишен преподавател по персийски език в специалност „Иранистика“ към Центъра за източни езици и култури, СУ„Св. Климент Охридски“, както и преводач на съвременна иранска литература. В неин превод от персийски език са публикувани някои произведения на известния ирански писател Садег Хедаят, повестта на Шахрнуш Парсипур „Жени без мъже“ и романите „Моята орис“ и „Бащата на другия“ на Паринуш Сании. Съставител е на сборниците „Да си жена от Изтока…“, „Новото лице на Изтока“ и „Равноправие“, в които са включени разкази на съвременни ирански автори, както и на христоматия на съвременна иранска литература на персийски език. Нейни преводи на съвременни ирански разкази са включени и в сборниците „Смях с превалявания“, „Смешни етюди“ и „Толкова близо, толкова далеч“. Автор е на Учебник по персийски език, втора част, по който се преподава в специалност „Иранистика“. Има издадени две книги: „Иран: Жените, които не мълчат“ (2018), посветена на иранските писателки, и „Когато момичетата викат“ (2019), посветена на иранските режисьорки.