Албена Накова*
Събитията в Афганистан през последния един месец и заплахата жените да изгубят своите права на работа и образование, въпреки обещанията на талибаните, че ще ги запазят, но „в рамките на шариата“, изправя света пред опасността от нова бежанска вълна, в която вероятно жените бежанки биха представлявали значително по-голяма част в сравнение с предходните бежански вълни. Всичко това поставя на дневен ред въпроса за отношението към тях в приемащите общества на Европа, където те биха потърсили закрила, при положение, че макар за последните 20 години жените в Афганистан да са имали свое извоювано място в образованието, науката, културата, политиката и страната да е постигнала значителен напредък по отношение на правата на жените, те все пак си остават носители на една култура, твърде различна от европейската. Емпирично установен факт е, че успехът на всяка една държавна политика и мерки в областта на приема и интеграцията на търсещите и получилите международна закрила бежанци е едновременно следствие на две групи фактори – предприетите мерки на държавно ниво (законодателство и политики) и нагласите на местното население. Ето защо тук ще се опитам да представя отношението на българските граждани към жените бежанки – ще потърся отговор на въпроса дали те като една от особено уязвимите групи бежанци (наред с непридружените деца бежанци и изобщо децата бежанци, хората с увреждания и възрастните хора) предизвикват повече съчувствие, съпричастност и готовност за оказване на помощ или напротив, са обект на безразличие и дори дистанции. Анализът на обществените нагласи към жените бежанки тук е представен на база данни от национално представително изследване, проведено по проект „Бежанците в представите на българите – страхове, разбиране, съпричастност“ (финансиран от ФНИ към МОН) и осъществено от Института по философия и социология при БАН. Изследването е проведено през периода август – септември 2020 г. с 1000 респондента.
Ето кои са факторите, съгласно данните от националното представително изследване, които определят подкрепата на българските граждани за приемането на бежанец в България (подредени в низходящ ред): да има желание да се научи да говори български език (посочено от 84,7% от респондентите); да приема начина на живот в България (посочено от 83,7% от респондентите); да има професионални умения (посочено от 79,7% от респондентите); да може да се самоиздържа (посочено от 76,7% от респондентите); да може да говори български език (посочено от 61,4% от респондентите); да има добро образование (посочено от 58,7% от респондентите); да е християнин (посочено от 39,2% от респондентите); да е семейство бежанци с деца (посочено от 26,4% от респондентите); да са непридружени деца-бежанци (посочено от 24% от респондентите); да е сама майка с деца (посочено от 21,1% от респондентите); да е бял (посочено от 19,5% от респондентите); да е човек с увреждане/специфични потребности (посочено от 13,4% от респондентите); да е необвързан/сам млад мъж (посочено от 7,3% от респондентите); да е необвързана/сама млада жена (посочено от 6,3% от респондентите); да е мюсюлманин (посочено от 4,5% от респондентите).
Както се вижда от отговорите, жените бежанки не предизвикват нито особено съчувствие, нито особено желание за подкрепа. Всъщност готовността за подкрепа на сами/необвързани млади жени бежанки е предпоследна в така образуваната скала от фактори, от които зависи подкрепата на българските граждани за оставането на бежанци в България и дори е по-слаба от готовността за подкрепа на сами/необвързани млади мъже. Единствено подкрепата за сами майки с деца излиза малко по-напред в скалата от фактори, но въпреки това и тя се оказва в долния край на скалата, което означава ниско ниво на готовност за подкрепа. Много по-важни за българските граждани се оказват такива качества и характеристики като владеене на език, професионални умения, добро образование, възможност за самоиздържане, приемане на местния начин на живот, т.е. социални умения и качества, които предопределят възможността за самоиздържане и за успешно вписване на бежанците в българското общество, които като цяло са относими както към мъжете, така и към жените. Така характеристики като сама майка с деца или необвързана/сама млада жена, за които би могло да се очаква да предизвикват повече съчувствие и готовност за подкрепа, всъщност се оказват доста назад в скалата от отговори на респондентите, като при това събират (особено второто) много малка част от позитивните отговори. От друга страна, 28,4% от респондентите са посочили, че за тях изобщо не е важно, ако става дума за сама майка с деца (за да подкрепят оставането й в България), а 43,1% са посочили, че за тях изобщо не е важно, ако става дума за необвързана/сама млада жена (за да подкрепят оставането й в България). Тези отговори показват, че между отношенията на съчувствие и безразличие към жените бежанки, българските граждани клонят повече към безразличието. Относително по-високо ниво на съпричастност както към необвързаните/сами млади жени бежанки, така и към самотните майки с деца проявяват хората на средна възраст (възрастовата група 46-65 години), ниско образованите хора (с основно и начално или изобщо без образование) и представителите на българския етнос. По-висока степен на готовност за подкрепа на млади сами жени бежанки заявяват също така самонаетите лица и хората от малките градове, докато жените бежанки с деца са обект на по-силна подкрепа от страна на жителите на столицата и безработните лица.
Като продължение на тези изводи, попитани каква трябва да бъде държавната политика по отношение на бежанците, наред с много други предложения, 20,2% от интервюираните заявяват, че държавната политика „трябва да осигурява целенасочено подпомагане на уязвими групи – многодетни и самотни майки, хора с увреждания, непридружени деца бежанци и др.“. Както се вижда и в този случай, още веднъж се потвърждава относително ниският дял на хората (една пета от всички анкетирани), които подкрепят приема и интеграцията у нас на уязвими групи бежанци, част от които са и жените бежанки, което е поредното доказателство за демонстрираното безразличие към проблемите на жените бежанки, безразличие, което преминава дори в дистанции. Относително по-високо ниво на подкрепа за държавната политика, насочена към подпомагане на уязвимите групи сред бежанците, заявяват най-възрастните български граждани (над 65 години), самонаетите лица и хората, живеещи в малките градове.
Каква е обаче оценката на българските граждани за това доколко българската държава реално се ангажира с грижа за жените бежанки? В това отношение мненията на респондентите се раздвояват – 13,9% са на мнение, че българската държава не се ангажира изобщо с грижа за жените бежанки, докато 11,4% смятат, че българската държава се ангажира изцяло с грижа за жените бежанки. Има един съвсем минимален дял респонденти – 4,1%, които смятат, че държавата се ангажира само частично с грижа за жените бежанки. Това, което прави най-силно впечатление обаче е, че преобладаващата част от анкетираните лица – 70,6% – нямат никакво мнение за държавната политика по отношение на жените бежанки, което всъщност потвърждава безразличието и липса на интерес към тези хора. Най-силно убедени в ангажираността на българската държава към жените бежанки са лицата над 65 години, ниско образованите и трудово заетите/работещите лица.
До голяма степен обяснение на демонстрираните от българските граждани дистанции и безразличие към жените бежанки е непознаването на тяхната култура и начин на живот, а непознатото предизвиква по презумпция дистанции и отхвърляне. Показателни в това отношение са отговорите на въпросите: „Какво от културата на бежанците ви допада?“, съответно „Какво от културата на бежанците не ви допада?“ и „Ако имахте възможност, какво бихте променили в културата на бежанците?“. Най-голям дял в тези случаи представляват отговорите „не съм запознат с тяхната култура“ – съответно 63,7%, 58,5% и 65,2% от отговорите. Малко по-голяма конкретика внася мнението на 14,3% от интервюираните лица, които заявяват, че не одобряват „отношенията между половете“ като част от културата на бежанците; мнението на 4,2% от респондентите, които заявяват, че ако имат възможност биха променили именно „взаимоотношенията между половете“ в културата на бежанците; и мнението на също 4,2% от изследваните лица, които заявяват, че ако имат възможност биха променили „взаимоотношенията в семейството“ при бежанците. При това хората, които не одобряват отношенията между половете в културата на бежанците, са в по-голямата си част жени, над 65 години, с висше образование, живеещи в столицата и с български етнически произход. А тези които, ако имат възможност, биха променили тази страна от живота на бежанците, са най-често млади хора (между 18 и 25 години), жени, с български етнически произход, живеещи в столицата, безработни и с ниско образование (начално и основно). Прави впечатление, че хората, които споделят противоположното мнение, т.е. одобряват тази страна от живота и културата на бежанците (взаимоотношенията между половете) са под статистическата грешка, което реално означава, че тези отговори са незначими. Известна яснота относно различията в начина живот и културата на българското население и бежанците внасят някои от изказванията на участници в проведените като част емпиричните изследвания по проекта фокус групови дискусии:
„Те са научени да имат много деца, а ние имаме малко. Казват, че като се върнат в техните държави ще родят още 3-4 деца…Имаше една жена с три деца и тя казваше: „На мен това са ми малко деца. Искам още три.“. Ама как ще ги изхранва тези деца, като тя не иска да работи? Казва, че там в Сирия жените не работят.“ (жена, пенсионер, 75 г., участник във фокус групова дискусия в село Крушево, Гоцеделчевско).
„Те според мен по съвсем друг начин живеят, различно от българите… Те си имат други разбирания, които са неприемливи за нас. От друга вяра са, от друг континент.“ (жена, работи в кметството, 28 г., участник във фокус групова дискусия в село Хотница, Великотърновско).
Именно социалните и културни дистанции, които разделят местното население и бежанците, липсата на познаване и разбиране на чуждата култура и начин живот са в основата на безразличието и липсата на съчувствие, в едни случаи, и на отхвърлянето, в други. Но това, което буди безпокойство и поставя въпроси е, че това безразличие и отхвърляне се разпростират дори върху групи, които по принцип предизвикват повече симпатии и съчувствие като сами жени бежанки – необвързани млади жени или сами майки с деца. Позитивните решения са в посока на опитите са поставяне на мястото на другия, изпадналия в беда и нуждаещ се от помощ, в опитите за неговото опознаване и разбиране, защото за хората, които никога не правят опит да опознаят другия и да се поставят на неговото място, различията са основанията, които легитимират отхвърлянето. Докато хората, които се опитват да опознаят другия и да го разберат, са готови и да го приемат, въпреки осъзнаването на социалните и културни дистанции и различия, които ги разделят.
*Албена Накова е доцент, доктор по социология, заместник-директор на Института по философия и социология при БАН. Основните ѝ научни интереси и изследователска работа са в областта на етносоциологията и етнопсихологията – национална и етническа идентичност, междуетнически отношения и общуване в когнитивен план, етническата толерантност в контекста на представите за собствения и другия етнос, междуетнически дистанции, ние- и те-образи. През последните 8 години изследователската й работа е концентрирана повече върху проблематика, свързана с демографската политика, миграциите и бежанците и по-конкретно върху проблемите, отнасящи се до културните различия в епохата на мобилността, взаимодействията между народите и културите, плурализма и мултикултурализма, културните дистанции, миграциите и промените в идентичността, толерантността в условията на засилени миграционни процеси, представите и нагласите към другия/чужденеца/бежанеца, интеграцията на бежанците в приемащото общество, политиката по отношение на бежанците и мигрантите. През този период е работила по няколко проекта, изследващи отношението и нагласите на българските граждани към бежанците, последният от които „Бежанците в представите на българите – страхове, разбиране, съпричастност“, финансиран от ФНИ, резултатите от който са представени в настоящата статия.