
Анна Великова*
Колко често всеки един от нас си задава въпроса: “Кой е бежанецът?” Дали той е изсъхнало клонче, пуснало се по течение на съдбата, или дърво, готово да се изправи пред бурите, в лицето на трудностите и предизвикателствата, възникващи на пътя му? Кой е този човек? Според Женевската конвенция за бежанец се счита лице, което “в резултат на събития, станали преди 1 януари 1951 г., и при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения; или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея”.
Очевидно, че всеки един от нас има собствен и уникален по своя природа отговор на този въпрос. Аз дълго не можах да дам ясно определение на това какво представляват тези хора за мен. Открих го чак когато за пръв път в живота си участвах в интервю с едно бежанско семейство.
Героите на първото ми интервю са от Ивицата Газа. По времето на разговора ни никой от нас не би могъл да си представи, че само след няколко месеца любимата им родина ще се превърни в епицентър на израело-палестинския конфликт.
Ивицата Газа е една от двете съставни части на Палестинската държава. Тази територия винаги е била предмет на спор между различни държави. В съответствие с Плана на ООН за разделяне на Палестина на арабска и еврейска част, Ивицата Газа става част от територията на бъдеща арабска държава. В резултат на Арабо-израелската война 1948-49 г. арабската държава така и не се образува и от 1948-1967 г. територията остава под контрола на Египет. След Шестдневната война Ивицата Газа преминава под израелски контрол. В съответствие с договорите от Осло от 1993 г. Израел се задължава да осигури временен военен контрол върху въздушното пространство над Ивицата Газа, както и над някои сухопътни граници и териториални води. В резултат на редица споразумения се образува Палестинска автономия в рамките на Израел, обхващата териториите на Западния бряг и Ивицата Газа. През 2005 г. в рамките на реализирането на плана на едностранното отделение (“Хитнаткут”), Израел извежда войските си от територията на Палестина. В резултат на преврата от 2007 г. и идването на власт на терористична организация ХАМАС Израел, в знак на протест, започва многоизмерната блокада на Ивицата Газа и Западния Бряг, продължаваща и до днес.
Въпреки че de-jure територията на Ивицата Газа се намира под юрисдикцията на Палестинските власти, de-facto ХАМАС продължават да упражняват властта си, поради което през 2021 г. тази територия се превръща в епицентър на израелските атаки.
Според данни, представени в доклад на UNICEF, в резултат на постоянни и различни по своя тип атаки на територията на Ивицата Газа, са убити 62 деца и 400 са ранени. Близо 72 000 души са били принудени да напуснат домовете си. Около 47 000 от тях, поради недостатъчното места в болниците, са били настанени в училищните сгради на United Nations Relief and Works Agency (UNRWA).Тежките бомбардировки над Ивицата Газа отнемат живота на десетки хиляди души, половината от които са деца.
Една от основните огранизации, предоставящи помощ на палестинците, е UNRWA – Агенция на ООН за подпомагане на палестински бежанци. Увеличаването на броя на нуждаещите се, както и икономическата криза, с която се сблъска организацията през 2020 г., значително усложняват предоставянето на всякакъв вид помощ. Въпреки днешните трудности, Върховният комисар на UNRWA категорично заявява, че “всичките деца ще имат възможност да посещават училищата на организацията”. В същото време той е бил принуден да съобщи за намаляването на заплатите на служителите – в резултат на икономическата криза. Следва да се отбележи, че тази организация се финансира изключително от благотворителните вноски. Пандемията допълнително утежнява започналата през 2018 г. икономическа криза, довеждайки до значителното съкращение на дейностите на организацията. Става ясно, че в условията на бомбардировки на UNRWA е изключително трудно да осъществява поне минималните действия, за да подпомогне жителите на Ивицата Газа.
За щастие, моите герои са напуснали Ивицата Газа преди три години като съпружеска двойка. Установили се в България и виждат бъдещото си в тази държава. За да могат да общуват с хората, започнаха да учат български. И въпреки че за тях този език е много труден, А. и Б. вече могат да разберат основните неща в разговора. Но все пак, за да се чувстват по-свободно, интервюто беше проведено на арабски. Те бяха изключително открити, разказвайки за преживяванията си в родината.
“Често ХАМАС насила карат хората да ходят на протести и бунтове против израелците”. На въпроса ми дали имат възможност да се завърнат в Газа, те категорично отговориха: “Не”. “Всяко преминаване на границата се контролира от Израелските власти и от ХАМАС, които могат да заподозрат мъжа ми в това, че той е бил агент или шпионин и да го задържат”, казва А.
Освен това, А. и Б. нееднократно споменаваха за бомбардировките, извършвани от страна на израелците. Макар че не са били в такъв мащаб, като днешните, те все пак са се случвали редовно.
“Къщата ни наподобяваше руини – споделя А., – невъзможно е да се преместиш на друго място, защото е много скъпо. Страдаме от недостиг на храна и питейна вода. Често ни прекъсва тока. Първоначално, много ни помагаше UNRWA, но след 2018 г. тя значително сви дейността си и практически не извършва никакви дейности”.
След това те разказаха за първите месеци в България.
“Пресякохме гръцката граница и влязохме в България, – споменава Б., – стояхме в “Бусманци”: аз – 1 месец, а мъжът ми – 4 месеца. Искахме да избягаме, но ни задържаха на румънската граница и мъжът ми попадна в затвора. Многократно след това сме подавали молби за закрила. С помощта на ФАР подадохме последната. Моята я приеха, но на мъжа я отхвърлиха”.
А. и Б. имат малка дъщеря, която сега се намира с майка си, защото А. работи на черно и много го е страх да не бъде хванат. Въпреки всичките трудности, те искат да останат в България, а Б. даже мечтае да продължи обучението за мениджър, което е прекъснала в Ивицата Газа. Имат си вече приятели и не мислят да ходят другаде.
Разхождайки се по улицата, едва ли ще се замислим, че някой може да ни нападне просто поради факта, че живеем тук. Хората, живеещи в Газа, постоянно са подлагани на такъв тип нападения. Пренасищвайки се с храна в ресторантите, изхвърляйки развалените блюда от хладилника, няма да ни хрумне за хората, които ядат само веднъж на деня. Изкушени с хубав живот, ние се фокусираме върху собствените си желания, които всеки ден стават по-мащабни. Когато се намираш на върха, е невъзможно да видиш тези, които се намират под теб. Трудно е да осъзнаеш, че някой се нуждае от помощта ти.
Повечето бежанци, пристигащи в България, едва ли притежават паспорти. А условията, в които се настаняват, трудно могат да бъдат вписани в рамките на нормалността. Но тези хора не се отчайват, защото напускат родината си с желание и вяра за по-добър живот.
Както каза адв. В. Иларева: “Главното е те да не се отчайват. В крайна сметка нещата се преобръщат в тяхната полза”.
Разговаряйки с един бежанец, е изключително важно да го подкрепиш, да му дадеш надежда, че всичко ще е наред. Защото винаги, даже след най-силния дъжд се появява дъга.
Да, бежанците не са най-богати хора, не всички притежават висше образование (особено що се отнася до жените). Те са принудени да работят много (често нелегално), за да могат да задоволяват основните си потребности.
Забравяйки, че първо трябва да гледаме на душата, а не на тялото и дрехите, ние често правим изводи за тях, без да знаем цялата история. Обикаляйки ги, бягайки от тях и възможността да им помогнем, не си даваме сметка, че утре на тяхното място можем да се окажем ние.
Това краткото разсъждение аз набързо си записах в тефтера след разговора с А. и Б., за да мога след това да споделя историята на тази двойка, която със собствения си пример доказва, че няма нужда да се стремим да бъдем ангели, достатъчно е просто да бъдем хора.
* Казвам се Анна Великова и съм студент в специалност „Международни отношения“ в Софийския университет. Завършила съм политехнически лицей в гр. Измаил (Украйна). През ученическите години вземах редовно участие в различни извънкласни дейности, а по-късно и в студентски организации и кръжоци. В момента съм част от кръжока по Международно публично право към Софийския университет и Студентски дипломатически клуб. През лятото на 2020 г. завърших онлайн академия по Международно публично право (CILEO). Също така бях участник в проекта ‘Defend’ – Подготвяне на ново поколение млади защитници на основните права на бежанци и мигранти на Фондация за достъп до права – ФАР. Именно там за пръв път се запознах с бежанското и миграционното право благодарение на страхотния екип на обучители, начело с адв. Валерия Иларева.