Предизвикателства по пътя на непридружените деца в България

Предизвикателства по пътя на непридружените деца в България

Интервю с Кристина Гологанова от Фондация “Рийчаут.БГ” на Гергана Урумова, стажант в Център за правна помощ “Глас в България”

*Гергана Урумова е студент по Право, трети курс, в СУ „Св. Климент Охридски“ и настояща стажант в „Център за правна помощ – Глас в България“. Била е част от управителния съвет на „ЕЛСА – България“ и се интересува от човешки права и права на детето. Опитът ѝ в „Център за правна помощ – Глас в България“ я среща с уязвимата ситуация на непридружените деца в България.

Кристина Гологанова е социален работник и директор на фондация „Рийчаут.БГ“, чиято основна цел е подкрепата на деца, предимно лишени от родителска грижа. През годините „Рийчаут.БГ“ оказват подкрепа и на деца от семейства в тежка ситуация, както и на деца бежанци, търсещи закрила и непридружени деца.

 

На фокус са непридружените малолетни и непълнолетни деца в България. Кои всъщност са те и как изглежда тяхната ситуация в общ план тук?

Това са деца чужденци, които влизат на територията на нашата държава съвсем сами – те нямат родител, настойник или попечител, който да ги придружава и да се грижи за тях. В зависимост от правното им положение могат да бъдат разделени на три групи – деца, които търсят закрила, деца, които вече са получили такава чрез предоставен бежански или хуманитарен статут, и деца, които не подават молба за закрила или са получили отказ по молбите си. Нуждите на тази група деца са огромни. Ние в България сме пред непрекъснат провал в грижите за непридружените малолетни и непълнолетни лица и постигнатите стъпки са по-скоро нищожни. Те трудно могат да се определят като постижение или дори напредък, тъй като сравнението с общите цифри дава ясна представа за това за колко голям брой деца всъщност не сме успели да се погрижим и сме допуснали да изчезнат, при това чрез нерегламентирано напускане на държавата.

Първостепенното съображение при грижата и закрилата на тези деца е принципът за „най-добрия интерес на детето“. Каква е практиката за определянето му в България?

„Най-добрият интерес на детето“ е принцип на международното публично право, произтичащ от Конвенцията на ООН за правата на детето (КПД). Може да приемем, че той представлява баланс между различните права на детето. В този смисъл, когато го определяме, трябва да имаме предвид редица аспекти, от които зависи цялостното благосъстояние като сигурната среда, безопасност, здраве, образование, социална среда и др. По отношение на непридружените деца особено важни са също така събирането на семейството, определянето на възрастта, преценката за уязвимост, недискриминация. Често непридружените деца се възприемат като много деца със сходна съдба. По този начин се пренебрегва индивидуалният подход, който е съществен при определянето на най-добрия интерес на детето, тъй като всяко едно дете има определени строго специфични личностни нужди. Когато индивидуалните потребности остават незачетени, ние всъщност не можем да се погрижим за детето по добър и ефективен начин. С други думи преценката на най-добрия интерес е свързана и следва да почива на многоаспектен задълбочен анализ на положението на детето.

Може би за успешен такъв анализ би спомогнало сътрудничеството между различните професионалисти, които работят по случая на едно непридружено дете?

До момента няма въведена рамка и работещ модел за активно сътрудничество между различните специалисти, което е голям проблем. Те следва да действат в синхрон, като съвместно и в детайли обсъждат един случай от различни гледни точки. Адвокат, социален работник, учител – за всеки един от тях определени различни аспекти от случая на едно дете са от значение и поради това те следва да работят съвместно. Споменах учител – това може да бъде учителят по български език, ако то посещава курс, или учителите в училище, както и преподаватели в курсове за придобиване на професионална квалификация, в които младежите участват. За съжаление, най-често децата изобщо не достигат до образователния етап. България за тях в момента играе ролята на временен подслон, транзитна зона, където почти никога не се достига до процесите на адаптация и интеграция.

Какво представляват Сигурните зони за непридружени лица и по какъв начин благоприятстват положението на децата?

Много дълго време не се намираше удачна форма за настаняване на непридружените малолетни и непълнолетни лица. След множество дебати се прие формата за Сигурните зони, които представляват обособени пространства единствено за непридружени деца [бел. ред. в два от регистрационно-приемателните центрове на Държавната агенция за бежанците в София], където се осигурява 24-часова грижа за тях. Условията за пребиваване на тези деца действително са се подобрили и се надяваме, че децата се чувстват по-добре в своя временен подслон. Това обаче не помага за преодоляването на основните два проблема по отношението на сигурността на тези деца – проблемът за изчезването и за предоставянето на устойчива грижа, която продължава напред във времето.

По какъв начин може да се обясни изчезването на непридружени малолетни и непълнолетни лица, за чието местоположение няма информация?

Анализирането на този проблем, за съжаление, най-често се ограничава единствено до „Тези деца не искат да стоят тук“. Това е основната причина, която се изтъква, рядко се отива по-нататък. За мен винаги въпросът е стоял по друг начин: „Защо не искат да стоят тук? Какви са причините за това?“. За да можем да дадем отговор, трябва да можем да изследваме историите на децата, техните нагласи, възприятия, желания, планове, мечти или пък тоталното отсъствие на такива. За да се случи това, те трябва да ни се доверят. Това обаче изисква време, с което не разполагаме, тъй като много голяма част от тях изчезват твърде скоро, други се задържат, но не достатъчно. Това, което аз съм открила от работата си с непридружените, е, че тези причини не са свързани само с това, че децата имат определена цел в друга държава. Да, това действително е значителен фактор за тяхното напускане на държавата – роля за това играят волята на родителите, наличието на роднини и близки в друга държава и проблемът с каналджийството. Но съществуват и други фактори. В потока от хора голяма част от тях са прекалено объркани без ясна представа за своя бъдещ живот. Не могат да преценяват коя информация е достоверна и коя – не. Не познават закона и административния ред в европейските държави. Те не знаят какво ги очаква там, където отиват, защо отиват и какво ще правят. Именно затова биват лесно повлечени в общия поток. Точно тук ние се проваляме, защото не можем да ги убедим да ни се доверят.

Как бихме могли да противодействаме на този феномен, как можем да ги спрем?

Човек остава там, където усети две основни неща: на първо място, сигурност, и на второ място, че там той е искан и желан. Материалните фактори като средства и възможности също не са без значение, но не са водещи. Човек би предпочел да притежава по-малко, но да живее на сигурно място, където е приет и където се чувства добре сред общността си. Моите наблюдения са, че ние не успяваме да приемем истински бежанците, в това число и децата. Навсякъде в Европа тече една линия на дехуманизация на потоците. В страните от Източна Европа тя като че ли е по-силна – налага се идеята, че това са едни хора, които не искат да се интегрират, а са дошли само за да се възползват от нас. Процесът на интеграция обаче е двустранен. И в тази ситуация ние следва да се запитаме: А ние искаме ли истински тези деца да останат тук? Децата усещат тази нагласа дори когато не е изказана директно. Затова понякога реагират с враждебност, всъщност това е техният начин да се защитят, да се предпазят от отхвърлянето. В моята практика обаче не съм се сблъсквала със случай на враждебно дете, което след първоначален адекватен прием да продължи с подобно поведение. Враждебността бива преодоляна с времето, ако грижата е съответстваща на нуждите и потребностите на детето и ако то се доверява и усеща, че е подкрепено.

А какви са проблемите при предоставянето на устойчива грижа напред във времето за тези деца?

Към момента Сигурните зони са първото място за настаняване на повечето деца. Времетраенето на престоя в тях обаче е ограничено и обвързано с производството по предоставяне на международна закрила, както и с навършването на пълнолетие. Трябва да признаем, че грижата, която предлагаме, е временна. Разчита се на това, че децата напускат преждевременно Сигурните зони или че ще навършат пълнолетие преди приключването на производството по международна закрила. Не е наличен капацитет за продължителна и устойчива грижа. Ако успеем да се справим с проблема с изчезването на децата, ние ще се изправим пред това, че няма къде да ги настаним.

Възрастта, нейното определяне, когато не са налични документи, които я доказват, е един от централните въпроси, когато говорим за непридружени деца. Фокусът обаче е насочен към хронологичната възраст. Възрастта има и други аспекти, които следва да се вземат под внимание – когнитивен, социален и емоционален аспект, които не биват изследвани. Но именно те определят зрелостта на един младеж и готовността му да води самостоятелен живот при навършване на пълнолетие. Рядко младежите, навършили 18 г., са напълно готови моментално да поемат отговорностите на възрастния и да се справят с предизвикателствата, пред които ги поставя обстоятелството, че трябва да напуснат мястото за грижа, предназначено за деца. Изведнъж от тях се очаква да поемат пълната грижа за себе си, да си намерят квартира, работа, издръжка и т.н. Но уязвимостта на непридружените деца не изчезва с навършването на 18 г. Те продължават да имат нужда от допълнителна грижа или подкрепа. Действително съществува социална услуга, в която е възможно да се предоставя такава подкрепа, това са преходните жилища, но тя се е предоставяла на единици през годините. Всички останали не могат да я получат, а в последните пет години в България са потърсили закрила повече от 5000 непридружени деца. Специалистите, които работят в полето на социалната работа с лишени от родителска грижа, посочват този момент като особено труден, дори критичен. За непридружените деца към това се прибавя и че те се намират на различен етап в адаптацията или интеграцията. Голяма част от тях все още не владеят достатъчно добре български.

Ефективно ли е до момента представителството на непридружените деца?

До момента представителството на непридружените деца се извършва чисто формално. Представителят се среща с конкретното дете предимно, когато трябва да се придвижат административни въпроси, да се оформят или подпишат документи. Детето знае името на своя представител, но е твърде възможно и да не го знае, единствено да е запознато, че има такъв човек. За да бъдеш истински представител на едно дете, независимо от заеманата длъжност (адвокат, социален работник или служител на дадена община), трябва да познаваш добре детето, за което отговаряш. Винаги съм си задавала въпроса как можеш да представляваш и взимаш решения за едно дете, което на практика не познаваш. За мен това е особено отговорна задача, касаеща живота и бъдещето на дете, което до голяма степен не може да прецени ситуацията и последствията от конкретните решения на своя представител. За да се изгради доверие между представител и повереното му дете, е необходимо време и по-задълбочена комуникация. Като представител трябва да познаваш различни страни на живота на детето, неговите специфични нужди, желания, нагласи и реакции. Дали това ще бъде постигнато и представителите най-накрая ще се превърнат в гаранти за спазването на най-добрия интерес на детето, предстои да видим.

Според последните изменения в Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), непридружените деца следва да се представляват от адвокат от Националното бюро за правна помощ, чиито функции изместват тези на доскорошния представител от общинската администрация. Смятате ли, че подобна законова промяна е стъпка напред в защитата на децата?

Твърде скоро бяха въведени промени в представителството по реда, предвиден от ЗУБ, и все още няма достатъчно данни, за да говорим за повишаване на качеството. Новите представители са с по-добра юридическа подготовка и би следвало да познават по-добре закона и правата на тези деца. Въпреки това за мен остава въпросът защо не е предвиден максимален лимит за броя деца, които един представител може да представлява. Необходимо е да се въведе такова ограничение, за да се гарантира качественото представителство. Не е възможно един случай да се проучи детайлно, ако представителят не разполага с необходимото време за това. Според данните, с които разполагам, Националното бюро към момента е определило 24 адвокати за представители, като те съчетават това с други служебни ангажименти.

Как според Вас би се отразила нововъведената хипотеза на чл. 28а, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) относно разрешение за продължително пребиваване на непридружени деца чужденци и след навършване на пълнолетие?

По официални данни на Дирекция “Миграция” – през 2019 и 2020 г. не е издадено нито едно такова разрешение за продължително пребиваване. Към момента работя по случай на непридружено дете, за което е подадено заявление въз основа на този член, процедурата е в ход и се очаква решение. Тъй като разпоредбата е сравнително нова, все още няма практика, възникват въпроси дори и у самите служители на Дирекция “Миграция”. Липсата на издадени разрешения не позволява да заключим как тя работи на практика.

В заключение бих искала да подчертая, че напоследък темата за непридружените деца в България по-скоро остава встрани от актуалните обществени дискусии. Въпреки широкото дебатиране на проекта за Координационния механизъм за взаимодействие между институциите и организациите за гарантиране правата на непридружените деца чужденци, пребиваващи в България, който трябваше да уреди стъпките и отговорността на всяка една институция във връзка с грижата за тези деца, поради липса на политическа воля, той не беше приет. Отслабването на интереса по темата  се дължи и на факта, че след рязкото увеличаване на броя на непридружените деца последва спад в числеността им. Въпреки това от данните на ДАБ виждаме, че подадените молби за закрила от непридружени малолетни и непълнолетни лица за 2020 г. са 799. Това означава, че през 2020 г., година на пандемия, в България са пристигнали повече непридружени деца в сравнение с изминалите години, което отново поставя на дневен ред съществените и нерешени въпроси около непридружените деца и гарантирането на техните права.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *