проф. Павел Павлович, Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Междуречието от древността до разпространението на исляма
Ирак с право може да се гордее с най-древната култура в човешката история. Корените ѝ възхождат към легендарния културен герой Гилгамеш, който управлява шумерския град държава Урук в южната част на Междуречието в предбиблейските времена на ранния династичен период (2900–2350 г. пр. Хр.). Гилгамеш е увековечен в пет шумерски поеми, известни като Епос на Гилгамеш, които описват ненадминатите подвизи на героя.
Шумер е най-ранната месопотамска цивилизация, която се заражда през неолита около 6500 г. пр. Хр. и продължава съществуването си до 2334 г. пр. Хр. Най-важните центрове на шумерската цивилизация са градовете Урук, Ур и Лагаш в южен Ирак. Основният поминък на населението е земеделието. Обработваемите земи се напояват от реките Тигър и Ефрат, първата от които е прочута с честите си приливи. Причинените от тях наводнения в земите на Междуречието залягат в основата на библейските предания за Потопа. Населението на Шумер почита множество божества; в представата му светът е създаден чрез брачна връзка между мъжко и женско божество, първото от които олицетворява прясната, а второто – солената вода.
През 2334 г. пр. Хр. в Ирак се утвърждава Акадската империя (2334–2218 г. пр. Хр). Нейният основател и най-прочут владетел е Саргон от Акад (2334–2284 пр. Хр.). Известен като Саргон Велики, той успява да завоюва шумерските градове държави и да създаде царство, което обхваща Междуречието от Персийския залив на юг до земите на днешен Диарбекир на север.
От времето на Саргон датират и първите сведения за малкото селище Вавилон, разположено в южните покрайнини на днешен Багдад. С течение на времето Вавилон се превръща в столица на две могъщи империи. Първата съществува между XIX и XV в. пр. Хр., а втората достига зенита на величието си през VII и VI в. пр. Хр. Най-прочутият владетел на първата вавилонска династия е Хамураби (ок. 1810 – ок. 1750 пр. Хр.). Освен обширните завоевания в района на Междуречието Хамураби е запомнен като един от първите законодатели в историята на човечеството. „Кодексът на Хамураби“ е изсечен върху каменна стена от диорит, висока 2.25 м., и се състои от 228 закона. Открит през 1901 г., кодексът се съхранява в парижкия Лувър.
Между 911 г. и 609 г. пр. Хр. Ирак е център на Новоасирийската империя със столица Ниневия близо до днешен Мосул. От 247 г. пр. Хр. до 224 г. сл. Хр. Междуречието се намира под властта на Партската империя. След края на партския период Ирак става част от владенията на Сасанидската империя. Близо до днешен Багдад е разположена столицата на Сасанидите, град Ктесифон.
Началото на сасанидското управление в Ирак съвпада с постепенното проникване на номадски племена от земите на Арабския полуостров на юг. Скоро тези преселници се превръщат в демографско и политическо предизвикателство за владетелите на империята. За да се справят с проблема, към средата на III в. сл. Хр. сасанидските владетели се съюзяват с арабския род на насридите, който основава свое княжество с център град Хирана юг от Ктесифон. Княжеството се превръща във влиятелен политически и културен център, който предпазва Сасанидската империя от арабските набези от юг и насърчава част от номадите да се заселят в североизточна Арабия и южен Ирак. Дворецът на хирските князе, Хауарнак, пленява въображението на несвикналите с градския разкош номади, а богатите местни родове насърчават поетичното изкуство на пустинните обитатели.
Ирак през ранноислямския период
В началото на VII в. сл. Хр. сасанидският владетел (шаханшах) Хосров II (упр. 591–628) извършва стратегическа грешка, която ще се окаже гибелна за империята. Той унищожава княжеството в Хира и налага пряко сасанидско управление над земите му. Така Сасанидите се изправят пред предизвикателството сами да спират зачестилите номадски набези от юг.
През месец юли 634 г. арабите под предводителството на именития пълководец Халид ибн ал-Уалид нахлуват в Месопотамия и скоро превземат град Хира. Две години по-късно, през декември 636 г., те разгромяват сасанидската армия в прочутата битка ал-Кадисия близо до имперската столица Ктесифон. Падането на столицата не закъснява: тя е превзета от арабите през април 637 г., с което е подписана смъртната присъда на Сасанидската държава.
По време на краткото управление на братовчеда на пророка Мухаммад, Али ибн Аби Талиб (упр. 656–661) Ирак става център на съдбовни политически събития. В земите на Ирак и Сирия се разиграва първата гражданска война в исляма, главните участници в която са халифът Али и управителят на Сирия Муауия ибн Аби Суфян. Муауия обвинява Али, че с бездействието си е допринесъл за гибелта на предния халиф, Усман ибн Аффан (упр. 644–656), който е роднина на Муауия от рода на Умаядите. В началото на 657 г. Али мести столицата на държавата от Медина в град Куфа в централен Ирак. През юли 657 г. Али и Муауия се сблъскват в кръвопролитно сражение в местността Сиффин на границата между Ирак и Сирия, северозападно от гр. Ракка. Макар че сражението завършва без победител, Али губи инициативата в борбата си с Муауия, а съгласието му да прекрати битката в момента, когато тя изглежда спечелена от неговите привърженици, води до разцепление сред тях. През януари 661 г. Али е посечен в Куфа от един от отцепниците (хариджити). С това идва краят на т. нар. „Праведен халифат“ и започва управлението на Умаядите (661–750). Първата гражданска война става причина за непоправимо разцепление сред арабомюсюлманската общност, което дава начало на оформянето на три непримирими партии: шиитите (последователите на Али), техните врагове, сунитите, и отцепниците от лагера на Али, хариджитите, които смятат всички останали мюсюлмани за неверници и дори езичници.
Ирак – център на Аббасидската империя
Между 747 и 750 арабомюсюлманската империя е разтърсена от нова, трета, гражданска война. В земите на Иран и Ирак срещу Умаядите въстават Аббасидите. Известни като „почернените“ заради черните си дрехи и черните знамена с надпис „Аллах е велик“, Аббасидите успяват да разгромят умаядските войски и през 750 г. слагат край на Умаядския халифат. Започва нова епоха, известна като Аббасидски халифат (750–1258). Център на новата империя става гр. Багдад, който е построен от прочутия аббасидски халиф Абу Джафар ал-Мансур (упр. 754–775).
През ранния аббасидски период (750–850) Ирак става център на науките, които процъфтяват в три града.
Град Басра, разположен в устието на Персийския залив в южен Ирак, е основан през 636 г. в управлението на праведния халиф Умар ибн ал-Хаттаб (упр. 634–644). Първоначално замислен като гарнизонен център за осъществяване на завоевания на изток в Иран, градът скоро се превръща в научно средище. През втората половина на VII и началото на VIII в. сл. Хр. тук живее прочутият учен ал-Хасан от Басра (642–728), който е един от най-ранните мюсюлмански теолози. Ал-Хасан е известен с разсъжденията си за свободата на волята и предопределението и природата на доброто и злото. Към края на живота на ал-Хасан в града се заражда рационалистичното учение на мутазилитите. То е основано от басрийските учени Уасил ибн Ата (699–748) и Амр ибн Убайд (поч. 761). Мутазилитите вярват в свободата на човешката воля и са прочути с рационалистичния си метод за разрешаване на заплетени богословски спорове.
Куфа е град в централен Ирак. Основан е през 637 г. като гарнизон за зимуване на арабските войски. Градът е отрано известен като средище на поддръжниците на Али. През VIII в. се прочува с граматичната си школа, която съперничи на школите в Басра и Багдад. В Куфа живее и работи прочутия юрист Абу Ханифа ибн ан-Нуман (699–767), с когото по-късно се обвързва една от четирите правни школи в суннитския ислям.
Скоро след основаването си от халифа ал-Мансур Багдад се превръща в най-голямото научно средище на империята. През VIII и IX в. в града работят известни граматици, юристи и богослови. След тях е Ахмад ибн Ханбал (164–241/780–855), родоначалник на ханбалитската школа в суннитското правознание. Ибн Ханбал се прочува с идеологическия си конфликт с аббасидските халифи, които през периода 833–849 г. се опитват да наложат на богословите рационалистичното учение, че Божието слово (Коранът) е сътворено, а не извечно. Победата на Ибн Ханбал и неговите последователи, известни като „хората на преданието“, е ключова за формирането на суннитския ислям. До ден днешен суннитите отдават предпочитание на текста на Корана и преданията за пророка Мухаммад пред рационалното съждение по богословските и правните въпроси.
Ирак след средата на IX в.
Средата на IX в. е белязана от упадък на халифската институция. Аббасидските халифи попадат под властта на тюркските роби гвардейци, които сменят халифа по своя прищявка и с това накърняват авторитета му като „повелител на правоверните“. До края на своята история аббасидския халифат рядко успява да се освободи от властта на външни сили. От 945 г. до 1055 г. Багдад е в ръцете на шиитската династия на Буидите от Дайлам (североизточен Иран). От 1055 до 1118 г. градът е под властта на Селджуките. След кратко възмогване на Аббасидите през XII в., от началото на XIII в. в страната зачестяват нахлуванията на монголите. През 1258 г. те превземат Багдад и убиват последния аббасидски халиф в Ирак, ал-Мустасим.
От 1533 г. до 1918 г. Ирак е част от Османската империя. След края на Първата световна война Ирак се обособява като самостоятелна държава. След дванадесетгодишен британски мандат (1920–1932) страната получава независимост и става член на Обществото на народите.