Интервю с Емилия Братанова ван Хартен, сътрудник по интеграция, ВКБООН*
Как и кога се появи темата за интеграция на търсещи и получили международна закрила на Вашия професионален път?
Работя за интеграция на бежанци в Агенцията на ООН за бежанците от 2014 г., а се интересувам от тази сложна материя още от университетските години. Завършила съм социология и след това специализирах социални науки в Холандия, с насоченост към миграция и етнически науки, интеграция. След това се появи възможността да се занимавам на практика с темата като доброволец в центъра за бежанци в квартал „Овча купел“, тогава единствен в София. Това беше проект „Бежанци“ на Си Ви Ес – Бългaрия, той все още съществува. В проекта след това участваха още много мои бъдещи колеги. Доброволческите възможности са страхотен шанс човек да разбере дали теоретичният интерес остава и на практика, затвърждава ли се, или напротив, т.е. това е реалният тест. Самата инициатива беше три месеца, но аз останах няколко години в нея и междувременно започнах да търся и други възможности за развитие, за това да съм по-полезна на самия сектор и по други начини, не само като доброволец. След това участвах в неправителствени организации, в проекти, успешно спечелени, реализирани. Докато в един момент не се появи тази възможност за стаж в Агенцията на ООН за бежанците, който след това се превърна и в постоянна заетост.
Винаги ли сте се интересувала точно от интеграция и как разбирате интеграцията? Каква е дефиницията на Агенцията за бежанците какво представлява интеграцията?
Така се получи. Личният ми опит като мигрант също помогна, докато живях в Нидерландия. Преживях нуждата от работа в тази посока. Ние знаем, че личният опит е най-краткият път към една кауза. Тази кауза е и професионална, и лична за мен. Интеграцията е двустранен процес, това е и официалната дефиниция на Агенцията на ООН за бежанците, тя последно беше затвърдена в Глобалния договор за бежанците. Датира малко по-назад във времето от 2005 г. в заключение на изпълнителния комитет на ООН на тема местна интеграция. В основата е точно този двустранен процес. Това са отношенията между новодошлите и приемащото общество. Новодошлите да бъдат приети, да участват активно в новия си живот, тук говорим и юридически, от гледна точка на правна сигурност, но също така и чисто икономически, социално, културно. Т.е. това са отделните стълбове на интеграцията, които управляват живота на всеки един от нас. Разликата е, че тези, които идват и са нови за системата, в която влизат, имат нужда от подкрепа, подадена ръка за определен период от време, което да им помогне да станат част от тази система. Поради точно този фокус върху новодошлите се създава едно погрешно разбиране, че интеграцията касае само тях. И това е изтъкнато и от много теоретици по темата като проблем, че когато се говори за интеграция, сякаш говорим за включване на една група хора към вече съществуващото общество, но това предполага, че това общество не се променя по никакъв начин. А това е грешно разбиране и съответно грешна основа за интеграция, защото, за да се случи тя, на практика и местното общество трябва да приема тези, които са дошли. Това е дефиницията и моето разбиране за интеграцията като процес и чувството, както самите бежанци казват, да се чувстваш у дома си.
А бихте ли казали малко повече за Проучването на нуждите и какво показва то като резултати за тази година?
Проучването в България се провежда от 2006 г. Това е много важна част от работата не само на Агенцията на ООН за бежанците, а и за всички останали заинтересовани страни, които работят с бежанци ежедневно и тези, които вземат решения, свързани с бежанците, а пък нямат директен контакт с тях. То дава обратна връзка от самите лица, търсещи и получили закрила в България, за това как живеят те в нашата страна, с какво са се сблъскали и как са го преодолели, какви трудности срещат, но и какво са успели да постигнат. Всеки от нас има нужди и ресурси. Проучването показва от каква подкрепа имат нужда, но и какво те могат да дадат на останалите бежанци, на приемащото общество. Тази година в ситуация на COVID-19 беше предизвикателство да се осъществи тази обратна връзка, но успяхме посредством онлайн проучване, телефонни интервюта и онлайн фокус групи. Успяхме да обхванем 149 лица, търсещи и получили закрила, като 81 от тях търсещи закрила, най-вече в центровете на ДАБ, 28 бежанци и 31 лица с хуманитарен статут, включително и лица без гражданство. Най-много са лицата от Сирия, Афганистан, след това Ирак, Иран, Йемен, и по няколко лица от Сомалия, Алжир, Нигерия, Казахстан, Русия, Пакистан. Също голяма част имаше и без гражданство. Повечето от тях са в София, но успяхме да обхванем и лица, които живеят в Харманли и Пъстрогор, района на Нова Загора, Пловдив. Ние изследвахме от една страна влиянието на COVID-19 върху живота на бежанците, както и въпросите, които сме изследвали досега. Те се отнасят до престоя на лицата в България, взаимодействието им с институциите, подкрепата, която са получили, нужди и ресурси, които те имат.
Относно COVID-19, това, което се затвърди като наблюдения, е, че тъй като голяма част от бежанските семейства са с повече от трима членове, при тях рискът за невъзможност за посрещане на основни нужди е много висок. Колкото повече членове има едно семейство, толкова по-голяма е невъзможността на посрещане на нуждите на това семейство. Стана ясно, че за COVID-19 лицата се информират от интернет, социални медии и чак на следващо място от телевизия и други официални източници на информация, както и НПО сектора. Хубаво е, че като цяло се чувстват информирани. Това се отнася за лицата, които са настанени на външни адреси. Докато при тези, които са в центровете на ДАБ, се наблюдава нужда от допълнителна информация. Това се дължи на ограничения достъп на неправителствени организации в центровете по време на COVID кризата. Самите служители полагат усилия да информират хората, но данните показват, че нямат достатъчно информация.
Говорейки си за практическите измерения на влиянието на за COVID-19, половината респонденти споделят, че не са имали трудности при достъп до услуги. Когато погледнем към реалните нужди, на преден план излиза заетостта, нуждата от финансова подкрепа, и на следващо място идва необходимостта от достъп до образование, нуждата от храна и облекло, нуждата от помощ за достъп до здравеопазване, както и въпросите за жилищно настаняване. Повече от половината респонденти са пострадали в сферата на заетостта поради пандемията от COVID-19, защото са заети в сектори, които са най-силно засегнати от нея – хотелиерство, ресторантьорство, производство и т.н. Същият ефект се наблюдава и при лицата, които са имали собствен бизнес. Най-тежка е ситуацията на тези, които са търсили работа преди пандемията и са продължили да бъдат в една затруднена финансова ситуация и по време на пандемията.
Другото, което е важно, е че неправителственият сектор се очертава като основен източник на подкрепа за бежанците и търсещите закрила лица. Това повдига много въпроси защо е така, когато лицата с бежански и хуманитарен статут имат по закон права на български граждани, т.е. те биха могли да се ползват от различен вид подкрепа от страна на държавата. Ние знаем за такива опити, примерно, когато става дума за кризисно настаняване, минава един месец, докато се случи самото настаняване. Това са случаи, в които лицата имат нужда от спешна финансова помощ, но всъщност през системата те могат да я получат едва на следващия месец. Дотогава те са в реален риск да останат в ситуация на бездомност, защото не могат да покрият тези основни нужди, защото единият член на семейството е загубил своята работа, а това обикновено са мъжете. Резултатите са доста стряскащи, но не са изненадващи.
Що се отнася до образованието, там също няма изненади. Основните трудности са свързани с онлайн обучението, с езиковата бариера, с липсата на образователна подкрепа, родителите се чувстват под стрес от самата ситуация с COVID-19, което допълнително не им дава възможност да предоставят адекватни грижи на децата си. Липсата на технически устройства, липсата на интернет, липсата на пространство за ефективен процес на образование се основни пречки. Малко повече от половината респонденти казват, че не са усетили емоционални ефекти от пандемията, което е добре, но около една трета всъщност заявяват, че са изпитали психо-социален стрес или стрес от ограниченията на придвижване, невъзможност да бъдат заедно с членове на семейството си, което се отразява и на всички други сфери на живота.
А кои бежанци устояват на кризата и на базата на какво?
Тук бих могла да свържа информацията с темата за споделени намерения от телефонните интервюта, защото в тази част ние виждаме каква част от получилите статут живеят в България повече от една година, съответно повече от три години и каква част заявяват намерение да останат. Около 1/3 заявяват намерение да останат и са от повече от една година в България. 25, т.е. малко по-малка част, от тях живеят в България повече от 3 години, което означава, че те имат добра причина да останат. Тези, които главно остават, имат членове на семейство в нашата страна. Това са хора, които са дошли като мигранти преди години, понякога още по времето на социализма по програми за обмен на студенти и са създали семейства в България. Така бежанците, които идват, имат на кого да се опрат. Друга категория лица, които са в по-сложна ситуация, са лица с уязвимости, които или нямат финансова възможност да продължат, или физическа възможност, особено ако сред тях има лица с различни заболявания или увреждания, така че те остават на мястото, което им предложи сигурност. Сигурността е основна причина за тях да останат тук. А тези, които се справят, са тези, които могат да разчитат на някаква подкрепа, различна от тази, предоставяна от държавата и неправителствения сектор.
А коя е актуалната национална рамка в сферата на интеграцията? На базата на какви документи се стъпва, когато се работи по тази тема?
От 2017 г. насам съществува Наредба за сключване на интеграционно споразумение (бел. ред.: Наредба за условията и реда за сключване, изпълнение и прекратяване на споразумението за интеграция на чужденците с предоставено убежище или международна закрила ), тя въвежда нов модел на интеграция, в който основните действащи лица са местните власти. От Наредбата следва кметът на общината да подписва интеграционни споразумения с определен брой бежанци, които е решил да приеме на територията на своята община. И в същото време бежанците са се съгласили, т.е. тук говорим за един доброволен двустранен процес, който да води до подписването на доброволно интеграционно споразумение. Въпросът е какво се случва, когато се подпише интеграционното споразумение. Кметът и съответните служители би трябвало да подпомагат тези лица в изготвянето на интеграционен план за всички членове на семейство, в който да се проследява до каква степен семейството се ползва от наличните услуги. Тук става въпрос за достъп до образование, достъп до здравеопазване, достъп до заетост, но също така се казва, че кметът ще подпомогне намирането на жилище. Важно е да се отбележи, че не става дума за никаква финансова помощ за намиране на жилище, нито пък самото намиране на жилище. В Наредбата е записано, че бежанецът има задължение да се явява на курсове по български език, само че от самата Наредба не става ясно кой ги организира тези курсове, няма задължение на нито една институция да предоставя подобни курсове. Т.е. още от самото си начало тази наредба съдържа едни пропуски, които не могат да гарантират ефективен интеграционен процес. Друг такъв елемент е липсата на национално финансиране за целева интеграция на тези хора. Третият проблем е, че въпреки че в Наредбата се извежда основната координираща функция на заместник-министър председател, който да следи за случването на процесите, свързани с интеграция на бежанците, на практика такава определена фигура не е определена. По силата на Наредбата, той трябва да се подпомага от администрацията на Министерски съвет, само че това също не се случва, т.е. има един кораб без капитан. Няма отговорен орган за интеграцията на бежанци, което специално за тази сфера е сериозен проблем, защото тя е съвкупност от различни секторни политики и за да се случат те, трябва да си говорят, а в момента това не е така. Нашата агенция се опитва да запълва тази дупка със създаването и поддържането на механизми на координация, само че в тях по-активни са заинтересованите страни от неправителствения сектор, което не би могло да даде същия резултат, ако имаше отговорен орган на национално ниво. Иначе има Национална стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията, тя изтича тази година. Очаква се да бъде приета нова такава, но все още не е обявен проект. Друг документ, който ще се използва, е новият Европейски план за действие по интеграция, който да замени стария, който е от 2016 г. (бел. ред.: Новият План на ЕС за интеграция и приобщаване на граждани на трети страни беше обявен на 24 ноември 2020 г.). Този документ най-вече се използва за създаване на годишните програми за финансиране по Фонд „Убежище, миграция, интеграция“. Предполагам, че същият механизъм ще се използва и за следващия програмен период (2021-2027). Както казах, интеграцията е съвкупност от секторни политики. Следователно, цялото законодателство, което касае тези секторни политики, има отношение. В някоя част от законодателството бежанците са споменати изрично, в друга част от него ги няма и оттам идват и много от проблемите.
А какво ще кажете за програмата за презаселване на бежанци?
Наредбата важи за всички бежанци, тук се включват и презаселените бежанци, програмата по презаселване на България беше с квота от 110 бежанци за 2018 г., удължи се и за 2019 г. От тази квота, 85 са презаселени, но те вървят с едни европейски средства за интеграция за период от една година. Част от средствата се усвояват от ДАБ по време на престоя на прием и друга част, по-голямата, се усвояват от общините, точно за целите на интеграцията. Там са положителните случаи, има няколко района в Столична община, които отвориха своите врати за няколко бежански семейства през последните две години. Общо 15 интеграционни споразумения са сключени от 2017 г. насам, не са толкова много, но все пак ги има. Всъщност да, човешкият фактор е основна движеща сила, защото самите районни кметове и техните екипи са проявили желание и готовност да работят с бежанците, да помагат за това те да се чувстват добре на тяхна територия. Те многократно разказват как им се е налагало да говорят със съседи, с учители, с работодатели, че не е толкова страшно да живеят, да работят и да се обучават с бежанци, докато самите хора се убедят в това. Така че това са усилия, но обезпечени финансово и със съответната финансова рамка. В резултат на натрупания опит в тези няколко района – „Красно село“, „Витоша“, „Оборище“ и „Кремиковци“, вече имат готовност да се сключват интеграционни споразумения и с други бежанци, които не са дошли по програмата за презаселване. Има няколко такива случая, за тях няма финансиране, но има една добра воля за подкрепа и опит на администрациите да работят с бежанци и да се справят с помощта на неправителствения сектор в тази много хуманна задача.
Би ли могло по програми на Фонд „Убежище, миграция и интеграция“ самите общини да кандидатстват, за да могат да обезпечат интеграционната програма?
Би могло и това се случва, но не бих казала, че това трябва да е механизмът, по който да се обезпечат всички дейности, защото проектното финансиране работи на друг принцип, който е различен от принципа „парите следват бежанеца“, какъвто е принципът за презаселените. Ето сега започва съвместен проект на районите „Витоша“ и „Оборище“ и Българския Червен кръст, който се казва „Заедно за интеграция“. Той включва няколко основни интеграционни области, напр. жилищно настаняване, заетост, психо-социална подкрепа и социално приобщаване, но това не е структурирана интеграционна програма, каквато е целта на Наредбата. Нужно е да има осигурено финансиране, да има екипи в общините и тези екипи да могат да проследяват как се случва интеграцията и съответно да насочват към съответните източници на подкрепа. За бежанците се оказва, че най-важното е да имат човек, към когото да се обръщат, когато имат нужда от подкрепа. Въпросът за тях е не коя е институцията, а кое е лицето. И когато има такова лице в общината, тогава вече можем да говорим, че ще се случва процес на интеграция, пък макар и само чрез насочване.
А къде, според Вас, се намира България относно интеграцията в сравнителна перспектива?
Няма все още инструмент за оценка на интеграцията, който да се използва на национално ниво и тези данни да се съпоставят, тези пропуски се допълват и от нас, и от други организации, вкл. и с европейско финансиране. Това е така известният проект NIEM, Национален механизъм за оценка на интеграцията, в който България влезе, т.е. това е един много добър инструмент, който дава сравнителна перспектива. Инструментът мери на три нива – законодателство, политики, приложение. За повечето страни се отнася това, че приложението е най-слабата брънка на интеграцията, но това ниво също зависи от предишните две. България се справя добре в някои интеграционни сектори, чисто на законодателно ниво, но в практиката бежанците се сблъскват с административни бариери. Има документи, които те не могат да представят при достъп до услуги. Тук може да се даде пример със социалните услуги: за бездомните лица, не само бежанци, се изисква да представят документ за самоличност, за да могат да ползват социални услуги, а бежанците често нямат такъв документ (защото е изтекъл, не могат да си намерят адрес, на който да се регистрират и др). Друг пример е достъпът до образование, за което се изискват оригинали на дипломи, за да се включи лицето във висше образование, за да се включи и в професионално обучение, които повечето бежанци нямат поради характера на принудителната миграция, но няма алтернативни механизми това да се компенсира. Същото нещо се получава и за практикуването на различни професии, тук се включват и регулирани и нерегулирани, например, сега в пандемията от COVID-19 част от държавите създадоха механизми за алтернативно сертифициране на медицински специалисти бежанци, които документално не могат да докажат своите знания и умения. С тези квалификации те могат да посрещат част от нуждите, които са крещящи, а в България нуждата от медицински специалисти също е голяма. Има бежанци, които са се обучавали или са завършили различни медицински специалности, но изискванията са толкова тежки, те не вземат предвид спецификите на бежанците и правят невъзможно едно такова признаване и принос.
А кои са успешните модели на интеграция?
Има три модела, единият е централизиран, който главно се управлява от дадено министерство или друг орган на национално ниво и след това се разпределя приложението на интеграционните мерки по йерархията, включително от местна власт и неправителствен сектор. Тук като пример може да се даде Чехия. Друг модел е директно да се работи на местно ниво, местните власти като основен актьор за случването на интеграцията. Основен пример за този модел е Италия. И третият е смесен. В смесения модел има централен орган, който отговаря за интеграцията, но той делегира основни интеграционни дейности на общини или НПО сектора, или и на двете. Тук за пример може да се даде Хърватия. Чешката система би следвало да се възприема като пример за подражание, тя е една от централно европейските държави и ни е близка, но е с богата история на своята интеграционна програма, която продължава да се развива. Тяхната интеграционна програма е от 1999 г. (бел. ред.: в България първата интеграционна програма датира от 2005 г.) Министерство на вътрешните работи е отговорният орган за интеграция, като част от програмата се предвижда всякакъв вид подкрепа – езикова, подкрепа за настаняване, за работа, образование и т.н. Хърватската система също буди интерес, тя е смесена, там се предвижда период за жилищно настаняване от 2 години. От гледна точка на местна власт, има множество градове в Полша, в които са създадени инициативи на местни интеграционни стратегии за бежанци и мигранти, като част от тях се предвиждат няколко апартамента за настаняване на бежанци, но и различни видове подкрепа от НПО организации. Като пример може да се вземе Гданск, но подобни програми има и във Варшава, Люблин. Дори в Унгария, където ситуацията е доста сложна политически, някои градове, които са на първа линия, не могат да си затварят очите за нуждите от интеграция на бежанци и мигранти и работят с НПО, за да посрещат част от тези нужди. Тук пак си говорим за липсата на система. Основният стремеж е да има такъв механизъм, който да гарантира достъп до ефективна интеграция. Всичко друго е ad hoc и зависи от волята на някого, от наличието на финансови средства, субективния фактор и това не е гаранция едно лице да има възможността да допринася за обществото. Дори и Гърция с такъв бежански натиск, много може да се каже за тяхната система, но въпреки това те постоянно се опитват да променят нещо, един положителен пример е, че в началото на 2020 г. те създадоха Министерство на миграцията и убежището, то също ръководи и процесите по интеграция, поне се знае към кого да се обръщаш.
Къде трябва да се насочат следващите усилия? Коя е посоката за действие?
Мерките и дейностите по интеграция в Агенцията на ООН за бежанците засягат всички нива – законодателство, политики, практика. Бих започнала от практиката, поради ситуацията с корона вируса е необходимо фокусът да се постави върху най-уязвимите лица, тук се включва финансова подкрепа, но и възможност за повишаване на квалификацията и след това подкрепа за заетост. В подобни ситуации, когато няма работа, поради високата безработица и поради по-високите изисквания към служителите, каквито наблюдаваме, най-вече за владеене на български език, е необходимо да се погледне и към възможностите за създаване на собствен бизнес и, както казах, за повишаване на квалификацията. В подкрепата на най-уязвимите се адресира и рискът от бездомност, също и възможността за ползване на социални услуги. За съжаление, има неуредици в Закона за социалните услуги и подзаконовата нормативна уредба, която все още се работи. Тук основните препоръки ще бъдат приведени в действие от НПО сектора.
Всички останали препоръки, законодателни и на ниво политики, са адресирани системно и от години към правителството и местните власти за създаване на механизъм и политики, който да способства този достъп, за да стане възможна тази подкрепа, за която споменахме, за да бъде достъпна за всички нуждаещи се и бежанци.
Иначе на личностно ниво всеки от нас може да направи много, може да участва в събития, да научи повече кои са бежанците, с какво можем да си помагаме, те на нас, ние на тях.
Какво бихте казала за край на интервюто?
За мястото на бежанците в този процес трябва да се каже. Нашата работа трябва да е да дадем възможност самите бежанци да бъдат активната страна, да не ги гледаме само като хора в нужда. Всеки от нас има нужда от подкрепа в даден етап от живота, но в следващия етап той ще помага на други хора. И тази втора част ни липсва в процесите на интеграцията, как да направим така, че самите бежанци да разберат какви възможности имат те самите, за да бъдат активни, както за своето бъдеще, така и за бъдещето на всички.
*Емилия Братанова ван Хартен има богат опит като експерт по интеграцията на бежанци в Агенцията на ООН за бежанците в България, както и в сектора на гражданското общество. Завършила е магистратура по европейско и международно право на човека (cum laude) от университета в Лайден и е магистър по социални науки от университета в Амстердам, където е специализирала миграция и интеграция. Нейните интереси включват бежанско право и връзката му с правата на човека, ролята на правовата държава в приложението на различните правни режими, комуникацията с хора в нужда и намирането на решения на техните проблеми.