Свищов – красивият крайдунавски град, откъдето своя житейски път започва писателят Алеко Константинов и където Кольо Фичето изгражда един от шедьоврите си, църквата „Св. Троица“, е новият дом на пет семейства от Афганистан. Фамилия Сарвари – четирима братя и техните съпруги и деца, един по един напускат родния Кабул и се събират край Дунава: най-напред тук идва Мики още преди десетилетия, като свързва живота си с българка, през 2016 г. в България пристигат Бакер и Акбар, а година по-късно и брат им Мохамад Хади. Топлите чувства, които всички те хранят към Свищов, карат и още едно семейство бежанци да се установи тук.
49-годишният Бакер дълго отказва да тръгне от Афганистан. Висшист от Кабулския образователен университет, възпитан с любов към образованието, той основава и години наред е директор на частно училище в столицата. Вдига школото, с помощта на братята и сестрите си, върху руините на бащината си къща. „По мое време там се обучаваха близо 4000 ученици. Освен директор, бях и учител по математика. Обучението ни беше светско, а момичета и момчета учеха заедно“, разказва Бакер. Това води до заплахи за живота му от талибаните, крайната ислямистка групировка, която по време на управлението си (1996-2001) налага религиозно обучение на момчетата и го забранява изцяло на момичетата.
Бакер устоява на заплахите до деня, в който един от братята му е убит след атака по колата им. Като осъзнава, че именно самият той е бил мишената на покушението, събира семейството си, няколко документа и без да каже на никого, потегля към България.
„Брат ми Мики живееше тук от години, знаех, че е щастлив. Не му казах, че идваме. Нямах време дори да му се обадя“, казва афганистанецът. Той се свързва с брат си едва от затворения център на МВР в Бусманци през декември 2016 г. Бакер не иска да говори за престоя си там. „Не беше добро място“, лаконичен е той. Заедно с жена си и децата остават в СДВНЧ за 33 дни, след това провеждат интервюто им в рамките на процедурата за международна закрила в регистрационно-приемателен център, кв. Овча купел и само няколко часа по-късно вече са на път към Свищов.
Оттогава животът на семейството е като забързано действие във филм. С помощта на брат си купуват малка стара къща, стягат я и заживяват там. За четири години Бакер опитва да работи какво ли не. Най-напред, докато е още търсещ закрила, помага във фирмата на брат си, която се занимава с продажба на въглища. След това започва работа в кравеферма в с. Стрежерово, на 25 км от Свищов. Работи там година преди да натрупа смелост и знание, за да основе – заедно с Мики и другия си брат Акбар – своя кравеферма в с. Александрово. Въпреки че инвестицията е голяма, а семейството има 25 крави, опитът не завършва с успех. „Губехме много пари. Изкупуваха литър мляко за 50 стотинки, това не ни позволяваше да свързваме двата края“, казва Бакер. Неуспехът не го обезсърчава и той намира работа като помощник готвач в ресторант „Свищов“. Предприемчивият дух обаче го кара след само шест месеца да се хвърли в нов бизнес: производство на дивани. „В началото имахме много поръчки, и месец-два работех денонощно. Мисля, че след това вече всички в Свищов имаха диван и клиентите свършиха“, казва шеговито той.
Работи за кратко и в месокомбината и в друг ресторант в града преди коронавирусът да го прикове у дома. Тогава взема решение да започне нов бизнес: с дюнери. Днес управлява дюнерджийница „Нове“. Избира названието по името на древен римски град, чиито останки са открити край Свищов. Засега, изглежда, дори и в пандемични времена, най-после е намерил правилната бизнес ниша.
„Добре сме, в дюнерджийницата работим с жена ми, брат ми. Доволни сме, защото не работим за други хора. Парите не са много, но поне не сме на загуба“, обобщава Бакер.
През годините в Свищов го застигат тежки моменти. Най-напред губи зрението на лявото си око. Преди дни погребва и майка си, която също пристига със синовете си в България.
Бакер обаче е категоричен, че е намерил път към щастието. Въпреки че грижата за семейството го кара да смени учителското поприще, той остава верен на образованието. Децата му – неговите две и тези на братята му веднага тръгват в местните училища, и са сред най-добрите ученици. Голямата му дъщеря вече е студентка по информационни технологии в университета във Велико Търново. Започнала е и почасова работа онлайн по своята специалност.
„Щом моите деца учат и съм им дал шанс да се развиват, аз съм щастлив. Аз обичам образованието. Те ще реализират моята мечта – да получат докторска степен. Казал съм им на всичките ми деца и племенници: не влизайте в моя дом, ако не станете доктори. Ще се отблагодаря на България със седем защитени дисертации“, непоколебимо твърди Бакер.
Мъжът последователно учи децата си на любов към новата им родина и се надява, когато се изучат, да останат да работят в България. Но и признава с горчивина: „Аз им казвам, че тази държава ни е дала всичко, но всъщност подкрепа никога не сме получили. Българското правителство издава документите за самоличност и спира да се интересува от бежанците. Никой не те пита имаш ли къде отидеш, къде да живееш, имаш ли какво да ядеш. Това е и причината всички бежанци да бягат от тук.“
За него обаче битката да построи отново живота и самочувствието си, носи и удовлетворение. „Аз не искам пари. Ако бях в Германия, вероятно щях да стана мързелив: щях да си стоя у дома и да получавам помощи. Храната наготово е отрова“, казва той. И се впуска в планове как да купи още една дюнерджийница, този път в София.