Район „Оборище“ вече умее да работи за интеграцията на бежанци

Район „Оборище“ вече умее да работи за интеграцията на бежанци

Интервю с Бонка Василева, заместник кмет 

Оборище е един от четирите района на София, сключили Споразумение за интеграция с бежанци. Подобен договор е в основата на разписаната и приета през 2017 г. от Министерски съвет Наредба за интеграционно споразумение, в рамките на което местната власт е натоварена да предоставя подкрепа на лицата, получили закрила в страната, с цел по-лесна адаптация. Столичният район е подписал подобни документи с две семейства, дошли в страната по специална програма – по презаселване. Тя предвижда пристигането в България по легален път на 110 сирийски граждани, които са се установили в Турция, но не могат да намерят сигурност там. През октомври т. г. район Оборище и район Витоша, в сътрудничество с БЧК спечелиха проект за интеграция на бежанци по фонд Убежище, миграция и интеграция”, в рамките на който нови десет семейства ще получат шанс за подкрепа.

Здравейте, г-жо Василева, бихте ли се представили кратко за нашите читатели?

Поздравявам читателите на Академичния бюлетин „Бежанците: днес и утре“. Казвам се Бонка Василева, заместник кмет съм на район „Оборище“. Специалността, която съм завършила, е „История на изкуството“, имам и магистърска програма по „Местна и държавна администрация“ в Нов български университет. Отговарям за социалните, културните сфери в района, заедно с общата администрация, която е свързана с бюджет, финанси, общинска собственост. От миналата година съм на тази длъжност, когато се проведоха избори за местна власт. Тогава осем представители на Демократична България станаха районни кметове в София, така аз се включих в екипа на кмета на район „Оборище“.

Една година, а вече имате сериозни стъпки в посока интеграция на две бежански семейства на територията на района. Как се случи всичко?

Март тази година подписахме споразумението за финансиране с МВР, с тяхната Дирекция „Международни проекти”. Така успяхме точно преди да пламне пандемията, да изведем двете семейства от центъра на ДАБ във Враждебна. Преди това бяхме наели и обзавели два апартамента, за да могат комфортно веднага да се настанят и да започнат да живеят в тях. Работим в сътрудничество с район „Витоша“, с г-жа Милена Маджирска, която сподели нейния опит с програмата за презаселване. На първо място в програмата аз видях шанс за администрацията да вдигне малко глава от рутината, с която се занимава, да започнем и ние да имаме някакъв външен приход, освен бюджета, който ни се отпуска от Столична община, и най-вече да свършим някаква смислена работа. В крайна сметка, сме дошли тук не само да издадем някакъв брой удостоверения и да има административна дейност, а да направим позитивни неща, които ще покажат нов модел, към който се стреми нашата политическа партия. Винаги има политика и политика. Аз се учудвам, че за толкова време, нито един кмет от ГЕРБ не е работил реално по тази програма. Важно е да се каже, че в партиите, в които има език на омразата, техните представители не могат да се пречупят и да се включат към такъв тип проекти. Когато те изберат, ти трябва да бъдеш в служба на обществото, а не да обслужваш определени политически нагласи. Просто трябва да надскочиш подобни възгледи, но явно не се е случило. Ние нямаме такъв проблем, ние сме с европейски насочена визия.

Как всъщност започнахте?

Започнахме трудно, да си го кажем. За мен беше трудно да убедя администрацията, тя имаше големи опасения от това какво ще се случи, как ще ни възприемат. Кметът имаше страхове дали няма да дойдат тук да протестират хора, защо се занимаваме с мигранти. Има една голяма стигма, като се чуе за сирийски граждани. Представят си тази първа вълна, която дойде и се настани на Мария Луиза, хора, които нямаха домове, препитание или буквално дрехи. Двете семейства, които презаселихме, са много културни. И двамата глави на семействата имаха добри занаяти: единият оправяше бяла и черна техника, а другият се занимаваше с метални конструкции и лепене на плочки, плюс това, че имаше професионална шофьорска книжка и е карал тир години наред в Сирия. Много лесно се настаниха и заживяха в жилищата, намериха си работа, макар и  в сивия сектор. Имаха препитание и заедно с помощта, която ние осигурявахме, успяхме да закрепим тези няколко месеца, но липсата на цялостна политика в България спира процеса до няколко месеца тук в държавата. А и по-големите общности в страните от Западна Европа са силни притегателни центрове. Иначе по тази линия вървяхме – лични документи, здравеопазване, образование.

Има правни аспекти, за които е добре да се помисли, примерно, загубата на години трудов стаж. Например, този човек е работил в Сирия, той е главата на семейството, който изкарва основно прехраната, той е на 60 години, в България с няколко деца. В България той няма как да докаже тези години трудов стаж, за да получи пенсия. Той реално започва отначало. Ако желаем интеграцията на бежанци с натрупан трудов стаж, придобит в страните им на произход, трябва да помислим за правни измерения, докъде можем да признаем предишния им живот, да им дадем нов старт в живота. 

Казахте, че в началото е било трудно, какво се промени след това?

Има промяна, да. Администрацията на районите в София не е свикнала да работи по проекти, няма хора, които да имат познанията, за да се занимават с подобен тип дейности. В момента, в който ние стартирахме, конкретните хора, които се  включиха в този процес с търсенето на жилища, с отчитането по програмата, с писането на докладите, защото това е финансов ресурс, който трябва да бъде коректно отчетен, тези хора видяха позитивите на това, което правим. Те видяха, че бежанците идват буквално с няколко куфара собственост, че те са напълно изплашени, събират си отломките от живота и искат като всеки друг човек добро бъдеще за децата си. Убедиха се – при посещенията им тук в общината по различни поводи, че са напълно коректни хора. И най-важното, което видяха, че това е един процес, който под никаква форма не утежнява работата на администрацията. 

Аз съм поела основно ангажимент към тези хора. Ако някой ви каже, че тази програма може да се работи без личен ангажимент, без да си поел ти или някой човек да го поеме лично, казвам ви, няма да се получи. Аз съм ходила с тези хора да си извадят документи, заедно с преводача. Вече беше пандемична обстановка. Като влизаме, всички с маски, докато им кажеш да свалят на жените забрадки, децата, всички стресирани как излизат на снимката. Ти виждаш, ако не си там, за да имат те стабилност и самочувствие, те са силно притеснени. Защото иначе ги пускаш в една рутина на изваждането на документи и рискуваш някой да им се развика. Много е важно да има едно силно присъствие, което да им дава самочувствие, че има някой зад гърба им и те се чувстват сигурни. Това е най-голямото предизвикателство, да поемеш личния ангажимент. Ние с Червения кръст сме си го говорили, това е единственият начин, за да влезеш в техните обувки и да потърсиш решение на проблемите им.

Колко човека от Вашия екип работите по тази програма?

Трима човека работим директно по тази програма. При откриването на жилищата, ние ги взехме необзаведени, трябваше да поръчаме много експедитивно мебелите, съответно да отговарят на изискванията и да не са много скъпи, да организираме дребните нужди. Интернетът е много важен за тях, да комуникират с роднините си, които са разпръснати буквално по целия свят, да запишем децата в училище. Тръгнахме да ги записваме в Първо училище, но пандемията спря процеса и те си останаха онлайн в училището във Враждебна. Едното завърши първи клас, а другото – пети. Сложното е, когато за първи път има да се мине тази процедура. За училището – какво трябва да се пусне, как трябва да се пусне, това е допълнителен ангажимент за неговата администрация, но с някои придобивки, с които се сдоби Първо училище, вярвам, че са доволни от нашето сътрудничество. Защото в крайна сметка и за тях е нов ангажимент. Както ми каза г-жа Тепавичарова, директор на Първо училище: „Всичко се свежда до това един път да го направим, след това нещата са много по-лесни“. Аз сега ви казвам, че този опит, който натрупахме покрай тези две семейства и се сблъскахме, съм прегряла телефона на колегата от район „Витоша“ какво трябва да се направи. Вече мога самата аз да споделям опита си с други колеги, за да се справят с предизвикателствата на тази програма. Затова се включихме и по новия проект с Червения кръст, който ще работим тази година. В него са заложени десет жилища за десет семейства в двата района („Оборище“ и „Витоша“), да настаним и организираме процеса за 6 месеца.

От какви допълнителни квалификации биха имали нужда Вашите служители, ако сте забелязали такива?

Важно е да се знаят какви са процедурите за записване в регистрите на населението, отрегистрирането, това са едни чисто административни процедури във всяка една община, за да не стане грешка след това при  настоящ адрес. Има си процедури, които трябва да бъдат спазени и компетенцията да се обясни на собствениците на имоти, които предоставят жилищата си под наем, да се обясни как ще се работи, тези хора първоначално се дърпат и не желаят да се включат, въпреки че им се заплаща съответно наем на жилището. Това е процедура, която трябва да се изведе като механизъм. Тези, които имат повече опит, биха могли да изведат такъв първоначален механизъм, защото в повечето случаи нямаш на кого да се обадиш. Да има механизми, по които да стане това презаселване, независимо дали този сирийски гражданин носи след себе си пари, или не. Просто да знаят как трябва да се случва процесът по презаселване. В район „Оборище“ вече може да се похвалим, че имаме компетенцията да презаселваме бежанци и знаем как документално да се справим с това предизвикателство.

Кой най-много Ви помогна в процеса на работа?

Основно колегата г-жа Милена Маджирска от район „Витоша“ и Българският Червен кръст с осигуряването на социален работник. Ролята на социалния работник е безценна в комуникацията и доверието, което той изгражда. Също така БЧК имат и курсове по български език, които организират, работят и с други НПО. Имат и други възможности за подкрепа с лекарства, медицинска помощ, което е много важно, защото една част от тези хора имат хронични заболявания, необходимо е бързо да се реагира в определени ситуации, също и за по-малките деца.

А какво включва самата програма?

Програмата включва настаняване за 6 месеца, сключваме договори за по 500 лв. издръжка на всяко семейство, която им се заплаща, докато те си трудоустроят живота. По време на пандемията ги подпомагахме с по още 300 лева на всяко семейство, тъй като са големи семейства, мъжете останаха без работа, главно за да имат за храна, да успеят да си организират домакинствата. Програмата още включва карта за градски транспорт за всеки един член, плюс карта за мобилни услуги за главата на семейството, за да имаме контакт с тях, безплатен интернет в апартамента. Едно от момичетата забременя, осигурихме прегледите, които изискват заплащане.

А как тече самата комуникация?

Комуникацията течеше чрез преводача, те не говорят добре български език, те се обаждат на него и той на нас, за да няма грешна интерпретация на информацията. Нас ни посъветваха винаги да ползваме услугите на преводача, защото така е по-чисто и за нас. Когато сключихме споразумението с главите на семейството, беше им обяснено от преводача и в присъствието на представители на Държавната агенция за бежанците, в какво ще се състоят техните отговорности, както и нашите ангажименти, за да има яснота: да им издадем документите, да ги регистрираме, да имат лични лекари, което също беше едно предизвикателство. Трябваше аз да ида от позицията си на заместник кмет. Важното е, че се случиха нещата.

А тук ли са сега семействата?

Двете сирийски семейства заминаха за Холандия. Към момента само едно от момичетата от едното семейство е тук. Бременна е, запознала се е с един ирански гражданин, който е от години в България, има бизнес на Женския пазар. Ние продължаваме да плащаме здравните осигуровки, докато бебето се роди, все пак имаме ангажимент и към него, трябва да го запишем и регистрираме. Искат да си устроят живота тук. Продължаваме да държим апартаментите и да ги предоставяме безвъзмездно на нуждаещи се хора. Имаме нови хора с хуманитарен статут. Единият е от Харманли, чакаме събиране на неговото семейство, от 6 години не е виждал съпругата си и малкото си дете. Те са били в турски лагер, съответно той е дошъл в Харманли, там се е регистрирал, започнал е работа, бивш директор на училище в Сирия, ерудиран и скромен човек. Голяма радост, че попаднахме на него и дадохме шанс в нашия район да се събере това семейство. Имам надеждата, че до края на годината това събиране може да се случи.

А как попаднахте точно на него?

Свързахме се с колегите от приемателния център във Враждебна. Аз им обясних нашата нужда да не прекъсваме договорите на жилищата и те ме насочиха. Писахме едно заявление до Министерство на вътрешните работи и ДАБ и те ни предоставиха възможните лица. След това имаше един процес на договаряне между хората, които ще живеят заедно. Това са две работещи момчета от Враждебна. При единия от тях ще дойде братовчед му, който взе попечителството на брат си, който беше в Овча купел. Общо взето събираме пъзела от различни места и се опитваме да помогнем по някакъв начин да се случат нещата.

Вие сте били активната страна?

От нас дойде инициативата, ние се обадихме във Враждебна, колегите не са настоявали. Ние бяхме активната страна по този процес, защото имаме желание да продължим да работим. Това е основното при нас, не да спрем процеса дотук. Имаме желание да работим и затова се съгласихме на новото партньорство с район „Витоша“ и БЧК.

Т.е. ако един район иска да работи, той трябва да е инициативната страна?

Да, инициативата идва от районите, няма как някой да ти го сложи като задача и обикновено, ако ти се даде като задача, тя няма да е успешна, ако не е с желанието на самите хора.

А как да се получава информирането по тези програми на самите райони?

Това е вече работа на държавните институции, на които са възложени тези сериозни бюджети. Ние можем да споделим нашия опит и да застанем зад тази програма, но националното ниво е това, което може да отпуши този процес. Управляващите са тези, които трябва да вземат по-смели решения и да дадат тласък на общността да приеме тези граждани и да бъдем една нормална европейска страна. Езикът на омразата е пагубен и за нас самите.

А какво, според Вас, би насърчило самите бежанци да останат в България?

Сигурен и добър живот. Като при всеки един човек. И добри възможности за децата им. Ако нямаш сигурност, ако нямаш постоянен доход, ако нямаш едно предначертано бъдеще за децата си, няма как да очакваш тези хора да продължат да живеят тук, въпреки че България им харесва като начин на живот. Ние не се различаваме, но тук няма тази сигурност. Няма сигурността да започнеш бизнес, няма сигурността този бизнес да е рентабилен. Този човек, който ви казах, който ремонтира бяла и черна техника, в турския лагер е имал магазин. Фактът, че там е могъл да направи бизнес и да изкарва пари, а тук в България не може, е показателен за възможностите, които даваме, за съжаление.

А как тези хора биха допринесли за общността и района?

За района може да допринесат с реални стъпки за повишаване на толерантността, да започнем да работим с тази стигма. Като хората чуят бежанец, те си представят една негативна картина. Също да изпълняваме и нашия ангажимент като държава в ЕС, това е смислено. Ако един район в центъра на София не може да го направи, това означава, че има много да се работи. Трябва да търсим тази възможност да се развиваме и да спрем да се страхуваме от такъв тип предизвикателства, които биха могли да ни се отразят на рейтинга. Сега започва проектът с БЧК. Важно е нещата да се развиват поетапно, за да узрее и администрацията, и други кметове да могат да се включат. От проекта успяхме да подпомогнем всички детски градини в района с Монтесори дъски, директорите бяха  доволни. Това са реални ползи за всички деца в района. Както подпомогнахме с техника и 1 СУ „Пенчо П. Славейков”. Готови сме да споделяме опита си с колеги от районните администрации в София и други желаещи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *