Децата бежанци ходят на училище в Харманли и региона

Децата бежанци ходят на училище в Харманли и региона

Етнографско проучване от 2018 г. 

Гл. ас. д-р Магдалена Славкова*

За теренното проучване

В настоящата статия се представят резултатите от проучване, проведено в региона на град Харманли през януари-февруари и септември 2018 г. – период, в който за първи път голяма група бежанци са включени в общински училища. Анализирам процеса на адаптиране на децата по време на двете учебни години – 2017-2018 г. и 2018-2019 г. Проучванията са осъществени в рамките на проект “Културна адаптация и интеграция на имигрантите в България”, финансиран от ФНИ-МОН, който се изпълнява от екип от учени от ИЕФЕМ-БАН. Проведох интервюта с ученици и техните родители, които живеят в Регистрационно-приемателния център на ДАБ или на квартира в Харманли и региона. Децата са на възраст между 7 и 17 години. Направих интервюта с директори и учители от градски и селски училища, както и със служители в БЧК-Хасково, РУО-Хасково, Областната администрация в Хасково, Общинската администрация и представители на РПЦ Харманли.

Според данните на ДАБ, през 2019 г. лицата, търсещи международна закрила, са общо 2152, а през първата половина на 2020 г. – са едва 390 души, за разлика от 2015 г., когато кандидатите за убежище са над 20 000 души.[1]

Общ поглед върху ситуацията в Харманли

Харманли е малък град, разположен в близост до границите ни с Турция и Гърция. В него има обществен натиск срещу настаняването на голям брой чужденци, търсещи международна закрила, в създадения през 2013 г. регистрационно-приемателен център. Впоследствие обаче доста местни хора са заети като служители в него. Броят на настанените в РПЦ или “лагера”, както е известен сред местните жители, към 25 септември 2018 г. е едва 197 души, а предишни години – те са над 2000 души. [2] Най-много идват от Афганистан, Сирия и Ирак. В “лагера” живеят както семейства, така и неженени и непридружени от съпругите си мъже и непридружени младежи. Семействата са настанени в отделна сграда. В повечето случаи хората, идващи от Афганистан, живеят в по-старата сграда, а тези, идващи от Сирия – ползват жилищната сграда в т. нар. “сирийска част”. Болшинството изповядват исляма, като има обособена стая за молитви в сирийската част, а афганистанците “се молят навсякъде”, по думи на служителите в РПЦ. Християните са единици, сред които има и католици от Сирия. Съгласно етническата си принадлежност, бежанците в РПЦ са араби, таджики, пущуни, хазари. Едни от пристигащите от Сирия и Ирак са кюрди. Някои семейства идват от размирния град Кобани в Северна Сирия. Отношението на местното население към бежанците е негативно, но постепенно свикват с тяхното присъствие, особено когато броят им стават незначителен. Ромите също имат негативно мнение за новите заселници. Бежанците също не приемат ромите. Така например афганистанци от лагера описват ромите, които наричат “цигани/Gypsies”, като “шумни и черни, ходещи на тълпи по улиците”. Интересното е, че ромите описват бежанците по сходен начин, с разликата, че ги приемат и за “терористи” – “движещи се на групи по улиците и в парка, много черни, говорещи на висок глас и терористи”. 

Учениците

Всички учебни заведения в града, без да броим специализираното помощно училище, приемат ученици от Близкия изток – НУ “Алеко Константинов”, ОУ “Иван Вазов”, СУ “Неофит Рилски”, Професионална гимназия по електропромишленост и текстил “Захари Стоянов”. Тези деца учат и в три селски училища – в Иваново, Бисер и Българин. Към септември 2018 г. броят на децата в РПЦ, или както са известни като „децата от лагера”, са общо 78 души. Непридружени малолетни и непълнолетни лица са 18. Съгласно информация, предоставена от служители в БЧК Хасково, 23 са учениците, живеещи в РПЦ и чакащи заедно с родителите си да получат статут, записани да посещават училище на територията на община Харманли от 2017-2018 учебна година. Сред учениците осем са момичета, а останалите са момчета от Афганистан, Сирия, Ирак и Иран. През следващата учебна година (2018-2019 г.) 33 са децата, записани в клас. От тях, 15 са новозаписани ученици. Момичетата, които ходят на училище, са девет, а момчетата са – 24. Служителите от БЧК Хасково, които се занимават с процедурите по записване на бежанските деца в училище, работят по проект “Подобряване на условията за прием и интеграция на лицата, търсещи убежище и бенефициенти на международна закрила в България”, който е финансиран от ВКБООН. Те са в добра координация с училищата в региона.

Тъй като идващите от Сирия и Афганистан са най-многобройни, то често в споделените мнения на интервюираните се забелязва желанието за сравняването им. Според служителите от РПЦ Харманли афганистанските деца са тези, които имат желание да се образоват в България: “Афганистанците искат да останат тук, затова работят, а децата са записани в училище, докато сирийците винаги бързат да заминат”. Според мнение на служител в БЧК Хасково, въпреки че желаят да заминат за чужбина, сирийците също искат да запишат децата си в училище, “за да запазят навиците им за учене”. 

Предизвикателства и проблеми в българското училище

В Наредба № 6 от август 2016 г. се определят няколко категории ученици, за които българският език не е майчин език, и едни от тях са децата и учениците, търсещи или получили международна закрила. В документа се акцентира върху необходимостта от допълнителни часове по български език като задължително условие за приобщаването им в училищна среда. [3] С въвеждането на Наредба № 3 от април 2017 г. се улеснява достъпът на децата в българските образователни институции. Ключовият момент в нея е, че въз основа на възрастов критерий в клас могат да бъдат записани ученици, независимо дали притежават документ за завършен клас и дали имат познания по български език, които са сериозни препятствия за тях преди това. [4]

Сред основните проблеми, идентифицирани по време на теренните проучвания са следните: (1) обществен натиск в местните общности срещу решението да се приемат бежанци в масовите училища; (2) несъгласие на родителите ученици от Близкия изток да бъдат записвани в класовете на техните деца; (3) неподготвеност на учителите за работа с деца от Близкия изток; (4) нежелание от страна на местните ученици да общуват с бежански деца.

Съществува голямо противопоставяне от страна на жителите в Харманли и околните села през първата, а понякога и през втората учебната година, когато по-масово се приемат деца в българските училища. Така например в едно от основните училища в Харманли има около 300 българчетата и около 150 деца от ромски произход. Преди да се приемат афганистански и сирийски деца през 2017-2018 учебна година, съществува сериозно родителско недоволство срещу това решение, а директорката се притеснява от отлив на ученици от учебното заведение. Директорите провеждат многобройни срещи с родителите и накрая се постига  помиряване и съгласие да се приемат бежански деца в клас. Така например, в село Българин се провеждат няколко сбирки с родители и на една от последните такива една баба от ромски произход споделя с директорката: „Ние ще приемем тези деца, както ние искаме другите да приемат нашите деца”. Директорката от село Българин съдейства на други свои колеги от градските училища, като споделя опита си по време на срещите с родителите. За учителите също е трудно да провеждат часове по своя предмет в смесени класове, където има българи, роми, турци и бежанци. Комуникационният проблем е основен, но не е единствен. Използват се визуални методи на преподаване и интерактивни средства, за да има повече разбиране от страна на децата. През втората учебна година приемът на деца от Близкия изток протича по-безпроблемно, защото бежанските деца и техните родители се адаптират към културната и езиковата среда в някаква степен, а местните жители имат възможност да ги опознаят. Аз посетих урок по биология в училището в село Българин, където три деца от Иран продължават своето обучение от предходната година и има новозаписано момче от Ирак. Всички деца изглеждат добре приети от съучениците си, говорят сравнително добре български език и вече са наясно с етническите особености на местното население, като например знаят, че ромите в класа са от групата на калайджиите.

Учениците също проявяват негативно отношение към бежанските деца. Училището в село Иваново е първото училище, което приема две деца от Сирия, това са Билал и Нур, станали известни в медиите. [5] Ромските деца са доста резервирани към тях, а тези от турски произход ги приемат по-лесно, защото комуникират с тях на турски език, тъй като семейството на Билал и Нур живее известно време в Турция. Родителите на ромските деца също не харесват Билал – и реагират срещу него. Чрез игрите по футбол обаче той успява да се сближи с всички деца, което променя и отношението на родителите им. Към момента на моето посещение, те вече бяха заминали със семейството си в чужбина, но в училище са записани три нови деца от Сирия, а директорът обясни, че в работата си с тях ще разчитат на опита, който имат с Билал и Нур.

Следващите проблеми, които са идентифицирани по време на проучванията, са следните: (5) родителите и деца бежанци не желаят да остават за дълго в България, защото искат да заминат за Германия, Холандия или друга страна в Западна Европа, вследствие на което се прекъсва образователният процес; (6) поради неразбиране на езика и културата в някои случаи липсва съдействие от страна на родителите бежанци за напредъка на децата им в училище; (7) родителите и бежанските деца изживяват културен шок.

Бежанските семейства в Харманли, а и другаде в страната приемат България за транзитна дестинация, в която желаят да останат временно, а после да заминат за Западна Европа, където да се установят окончателно. Това се отразява и на образователния процес. Така например, едно момиче, което идва с родителите от Иран, е записано да учи в училището в село Бисер. Въпреки че отначало момичето е доста затворено и трудно се общува с него, постепенно свиква с децата и с учителите си. Тя е една от любимите ученички на преподавателя по български език и в края на годината говори добре езика. Майка й започва работа в текстилна фирма. Няколко дни преди завършването на учебната година обаче семейството заминава внезапно за Германия и не взема документ за завършен клас на детето. Средата, в която попадат децата и техните родители, е напълно непозната за тях, я някои от родителите не харесват и самия град Харманли, в който “няма какво да се прави”. Родителите изпитват и недоверие към българските институции. Те се страхуват да запишат децата си на училище. Културен шок изживяват и бежанските деца, защото не знаят езика и не разбират много обучителни ситуации. Доста често през първата си учебна година те отказват да консумират дори храната в училище и невинаги приемат даренията от дрехи, които им осигуряват неправителствените организации. Ето защо, едно от кюрдските семейства в РПЦ Харманли приготвя сандвичи за децата си, за да не е необходимо да се хранят в училище. През втората учебна година, обаче, децата вече привикват и започват да се хранят с безплатните закуски, предлагани им в училище. Първоначално децата проявяват интерес само към обувките и раниците, които им се предоставят от неправителствените организации, защото очакват, че ще заминат за чужбина, а тези вещи са им необходими за пътуването. 

Двете училища в бежанския “лагер”

По време на престоя ми в РПЦ Харманли през септември 2018 г. посетих т.нар. Афганистанско училище, създадено от афганистанската общност в центъра и подкрепено от ВКБООН и БЧК. Другото училище се помещава в “сирийската част” и е финансирано по проект на Каритас София „Играем и учим” (подкрепено от УНИЦЕФ България). Директорката на Афганистанското училище е бивш директор и учител по математика от Кабул, Афганистан и преподава на дари. В т. нар. “сирийско училище” се ползва английски език като език за комуникация между децата и учителката. И в двете училища се предлагат часове по български език. Въпреки че преди 2017 г. също се провеждат часове по български език в “лагера”, от тази година се организират интензивни курсове, предназначени за деца, които посещават или имат желание да бъдат записани в българско училище. В часа по български език, на който присъствах в Афганистанското училище, учителката запозна децата с приказките “Дядо и ряпа” и “Червената шапчица”. Тя обясни непознатите думи на децата, които са на различна възраст, и после им задава въпроси по сюжета на приказките. Учителката има положително мнение за тях, въпреки че разбира, че изпитват големи затруднения да се впишат в новата езикова и културна среда. По нейните думи: „Тези деца са възпитани и имат уважение към учителя”. 

Заключение

Град Харманли е един пример за успешно интегриране на бежански деца в училище въпреки многобройните затруднения. Съществува изключителна динамика в записването и отпадането на ученици от учебния процес, защото семействата се преместват на друго населено място или заминават за Западна Европа. Учителите натрупват положителен опит от работа с деца с различен произход и култура, а самите бежански деца имат възможност да общуват със съученици извън тяхната семейна среда и да се социализират. Въпреки че повечето приемат престоя си в Харманли за временен, училището е важно за тях за ангажиране на свободното им време, така и за запазване навиците за обучение, поради което родителите често са положително настроени към това децата им да посещават уроците в българското училище.

[1] https://aref.government.bg/bg/node/238 (Достъп на: 10.08.2020 г.)

[2] Данните се предоставят от служители в РПЦ-Харманли. Благодаря на директора и служителите в РПЦ-Харманли и на директорката на БЧК-Хасково и нейните служители, за съдействието, което ми оказаха по време на проучванията. 

[3] Наредба № 6 от 11.08.2016 г. за усвояването на българския книжовен език

[4] Наредба № 3 от 06.04.2017 г. за условията и реда за приемане и обучение на лицата, търсещи или получили международна закрила

[5] https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2018/01/27/3090601_da_pomognesh_na_siriiski_deca_da_uchat_v_bulgariia/ [Достъп на 12.08.2020 г.]

* Магдалена Славкова работи в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Тя има дългогодишни научни проучвания сред роми протестанти в България и трудови мигранти от България, които живеят и работят в Испания, Португалия и Гърция. Нейните изследователски интереси през последните години са свързани с образователни проблеми при децата на завръщащи се български граждани от чужбина и при децата на бежанци от Близкия изток. Има издадени три книги: “Циганите евангелисти в България” (2007); “Етничност, религия и миграции на циганите в България” (съвместно с Йелис Еролова, 2013); “Between the Worlds: People, Spaces and Rituals” (cъставител съвместно с Мила Маева, Йелис Еролова и Рачко Попов, 2019) и над 50 научни и научно-приложни статии в България и чужбина, сред които “Децата на завърналите се мигранти в българското училище” (сп. “Население”, под печат); “Religious and social commitment of the Bulgarian Roma migrants in Spain” (Local Economy, 2018, 33). 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *